Изкуство
Leave a comment

На гости на Nameless Day Ritual

За нас е радост да гостуваме на Ася и Лъчо от Nameless Day Ritual и да си поговорим с тях за музиката, която лекува и вдъхновява, за приоритетите и призванието в живота, за очакванията, узряването, просветленията… Освен това, първо с нас споделят и какво ще е заглавието на предстоящия им втори албум.

Музикалният проект Nameless Day Ritual е дело на Лъчезар Георгиев – композитор и барабани, а Ася Катранджиева е вокал и автор на текстовете. Двамата са невероятен синтез и екип – заедно са и в живота.

Пловдивската фюжън метъл банда дебютира на сцената през 2014 г., като подгряваща на австралийците Karnivool в София. Дебютният албум на NDR, „Birth“ (2016), е издаден през най-големия разпространител в Германия CMM promotion, като в него тогава участват Ангел Дюлгеров (Tube Hedzzz, Gabana, примата Лили Иванова), Радослав Паунов и Петър Тодоров. NDR са единствената българска банда, поканена за два от най-престижните метъл фестивали в Европа: Metal Days 2016 – Словения и Euroblast Festival 2017 – Кьолн, Германия. Имат рецензии в най-четените онлайн издания за метъл в Европа. Освен това са част от специална селекция на най-четеното готик списание в Холандия, а парчето „Birth“ пък влезе в юбилеен техен диск. Любопитен факт е, че компютърна игра, чийто саундтрак е песента „I“, печели награда за най-добър метъл саундтрак. В момента в състава на групата освен Ася и Лъчезар, са и Антон Пиперов (бас китара) и Христо Атанасов (китара).

С радостен лай за добре дошли ни посреща домашният любимец на Ася и Лъч – бийгълът Макс. На масата ни очаква ароматно бяло вино. Хапваме си домашен хумус и чудна разядка родопска закуска, които Лъчо специално ни е приготвил. Заформят се сладки приказки. Ася и Лъчо непринудено навлизат в различни теми и ни споделят за куп шантави ситуации. Имат толкова много за разказване и толкова мъдрост за споделяне. Честно да си признаем, имахме план за интервюто, въпроси, които да отправим, но…. всичко отиде по дяволите – структурата на интервюто и въпросите се промениха, пренаредиха се тотално.

Пожелаваме си поне половината от тяхната овнешка упоритост и устременост и те оставяме на вълните на Nameless Day Ritual.

Любопитни сме да разберем от къде произлиза името на бандата Nameless Day Ritual?

Лъчо: Ако трябва да бъдем исторически акуратни nameless days са т. нар. “празни дни” в календара на древни цивилизации. Знае се, че те са имали такива дни, които са били толкова важни според техните календари и са свързани с вселенски, според техните вярвания, явления и процеси и т.н.,  че това са били дни, които те не са назовавали с имена. Това са дни, в които се случват необясними неща… Едва ли не хората не са достойни да кръщават този ден, той не е техен. Предполагаме, че така са еволюирали и църковните празници. Идеята е след концерт да кажеш напр. “Благодаря Ви! Вие присъствахте на nameless ritual.”

Ася: Със сигурност има претенция в името, но и музиката не е случайна. Интерпретацията е такава – концертът да е такъв тип изживяване, като тайнство…

Как разпускате в свободното си време, кои са любимите ви места в Пловдив?

Ася: С Лъч сме скачени съдове и сме постоянно заедно. Звучи плашещо за мнозина – липса на лично пространство! Обаче, за нас и поточността на ежедневието ни, това се оказа естествен избор и успяваме да си прекарваме супер заедно… повечето време… хаха. Понякога ходим в Download или Bee Bop Café – това са ни двете любими местенца. Имаме си готини случки и на двете места, познаваме се с хората там (управленските екипи и на двете места) – всички те са добри приятели и винаги се чувстваме ОК там. Времето, което е само за мен, поделям с куче Макс. Катерим Младежкия хълм заедно, аз мога да потъна в слушане на любима музика и размисли… гот е! Също така пея всеки ден. Имаме си една рутина на ежедневието, в която не ни остава много време за излизания напред назад. Лъчо разпуска като готви, а последната му страст – ролковите магнетофони и аналогова техника, направо ми го отне за известно време. Аз го обичам такъв, зарибен и потънал в проектиране и звукозапис… но понякога вниманието му ми липсва. Имаме си всичко необходимо тук – сет барабани, вокална кабина, пултове-мултове, постоянно се случва нещо, понякога всичко едновременно – амалгама от рифове, кисело зеле със свинско, смесване на нечий проект, репетиции, пеене… хаххаха, забавно е!

С какво бихте се занимавали, ако нямахте музикална кариера?

Ася: Въобще даже не искаме да обмисляме такъв вариант. Лъчезар може много неща (вече разбрахте, че готви божествено). Аз съм изпитващ към Cambridge University ESOL centre, за което не знаят много хора и на практика английският език ми стана като втори матерен, преподавам, имам си ученици… Въпреки това не искам да обмислям вариант, в който няма да се занимавам с музика. Поради простата причина, че съм имала такива периоди, в които основното не е била музиката, и те са ми дали preview, че аз съм турбо нещастна. На много нива не успявах да отпушвам енергия, не успявах да се изразявам, нищо не успявах да правя. И в общи линии незанимаването с музика ме направи тотален корпоративен невротик, който е неприятен за околните. Тук не говорим за нещо, което те разтоварва. Музиката за мен е нещо, което винаги много ме фокусира и ме принуждава да дам най-доброто от уменията си, дори когато аз оказвам мързелешка съпротива. Това изисква отдаденост, понякога “душата ми не пее”, така го усещам. Аз се уча все още, учим се сякаш и двете… да си помагаме една на друга. Тук въобще няма никаква претенция в това, което казвам. Въпросът е, че музиката е това, което ми носи щастие и аз по съвет на мой много добър приятел, си пазя щастието.

Имате ли усещането, че сте открили своето призвание?

Ася: Интересното е, че майка ми ми припомни, как съм тормозела всички съседи, всеки ден с викане, защото пеене не беше. И всъщност като върна лентата… даже съм била смела. Пеех в банда – Hell No!, бягах от вкъщи, ходех на репетиции, концерти, някакви контрабандни измъквания. Рискове. Дори това, че станах майка два пъти не ми попречи  по никакъв начин, дори много повече ме целеустреми и не съм имала големи паузи. Давам си сметка, че ако това не ми е призванието, то не знам кое е. Ако това не ми е призванието, наистина не знам какво правя тук.

Похвалете ни се с нещо! Какво “готвите”?

Лъчо: Аз днес правих хумус и родопска закуска. (смее се)

Ася: Предстои ни втори албум!… Да, освен невероятните кулинарни умения на Лъчо, които прилага вкъщи всеки ден, и за което аз съм му безкрайно благодарна, можем да се похвалим, че работим по втория ни албум. Аз съм супер щастлива, нещата се получават брутално. Вайбът на бандата е почти такъв, какъвто съм искала да бъде! Кипи работа.

Ася/Лъчо: Имаме си страхотен нов басист – Антон Пиперов, който пътува всяка седмица от София до Пловдив за да свири с нас и сме много щастливи. Имаме и потвърдено заглавие за втория ни албум: Seductive parallels.

Ася: Като за дебютен албум “Birth” получи страхотни рецензии, страхотни оценки – в това число и от българската преса, но и от британската, получихме добри ревюта, също от Германия, Холандия, Австрия… Имаме ревю и от Япония. “Birth” постигна много повече, отколкото аз съм се надявала въобще. Тъпото нещо според мен е, че това някак не можеш да го изживееш real time. В смисъл, че все имам някаква лична претенция от сорта: “Айде няма ли да стане нещо?”…  И докато се питам това и се занимавам “някак на дребно”, ми се случва това конкретно нещо, което дори не съм си представяла, че би могло да ни се случи. Пишат ни фенове от цял свят почти, а аз ги чувствам супер близки, защото разбират, наистина разбират какво им казваме. Наясно съм, че за много меломани, “вратата”, през която NDR семейството минава, ще остане затворена и съм ок с това. Всъщност всички са поканени, изборът е личен!

Кое е най-трудното в процесите на творене, в работата в екип? Какви изводи и поуки имате?

Лъчо: Всъщност да си намериш хора е най-трудната част. Трябва много да се съобразявате един с друг. Първоначално NDR беше замислен като “offline” проект. Без концертна дейност имам предвид. Само че за да е група, все пак трябва да има членове. Те трябва да знаят репертоара и да са го репетирали. След около две години репетиции, в групата започнаха да се усещат “вибрации” в посока излизане на живо. Трябваше да се съобразя с тях и да отстъпя от своите възгледи за развитието на проекта. Те практически показаха, че  неизлизането на сцена, на тях им действа демотивиращо. Те всъщност за какво ги знаят тези песни, защо са ги репетирали? На мен ми се щеше концертите да стартират след като излезе албума, групата да натрупа контент в youtube канала си, да е позната, да има гледания… Оказа се, че много нахално съм преценил нещата. И те всъщност не могат да минат по този път. Могат да минат до някъде – докато аз мога да ползвам връзките, които съм натрупал като музикален продуцент на Smallman, с които имахме невероятни десет години на творчество, взаимно развитие и опознаване. До там можеше да мине този формат – да се свири само на големи концерти, познавайки хората, които организират тези мероприятия. Реално проблемът е, че не можеш да работиш “подгряваща група”. Колко пъти ще подгряваш някой? В годината ако дойдат примерно 4 групи, за които ти си годен за подгряващ, и четирите ли ти ще ги подгряваш? Това какво означава за публиката? Това не е ли скучно? Който и да дойде: “тия са преди него, щатни”… И се оказа, че това нещо всъщност не може да сработи. Да успееш, означава да бъдеш слушан. Демек хората да искат да живеят с твоята музика. Това е успехът. Музиката не е твоя, тя е тяхна. Те се женят, разделят се, плачат, радват се на твоята музика. Тя им е фон. Тя е е част от живота им. И е добре да бъде положителна част…

Трябва да влезеш в животите на хората. Това е. И успяваш. Това се случва като правиш концерти. Свиренето по клубове – 2 банди в един клуб – се оказа, че е правилния път, но той не е як, хич не е як даже… но е начин да понабереш скорост в началото… пък то се оказва по-дълго от предполагаемото…

Идеите сами си показаха, коя струва и коя не.

Всъщност хората искат да бъдат вдъхновявани и ние трябва да работим тази работа. Трябва да ги вдъхновяме… Тия хора как се вдъхновяват? Те имат нужда от вдъхновение не като са преяли с кебапчета, те имат нужда от него в моментите, когато чувстват някаква слабост спрямо затруднението, в което са изпаднали. Без значение физическо, умствено, емоционално… Чувстват се слаби пред задачата… И в този момент им трябва нещо, което най-малкото да ги излъже, че могат да се справят в тази ситуация. Хората като мен, които мислят музика, всъщност трябва да работят тази работа, защото те/ние всъщност за това са/сме тук.

Ася: Хората се нуждаят да усещат, че им помагаш…

В общи линии минахме през много сериозно узряване на идеите. Пътят те насочва  сам. Просто трябва да гледаш внимателно. Според мен няма нищо срамно или неудобно в това, че ти си стартирал с една идея, а тя се трансформира в нещо различно от представите ти. Няма нищо отрицателно в това. В общи линии европейският ни тур ни показа, че 50 човека са страхотна публика! И публика всъщност се събира и се гради с много усилия. Трябва да извършиш този труд и да намериш хората, които ще обичат това, което правиш…

Какво си пожелавате?

Ася: Пожелаваме ви да сте влюбени, не само в това, което правите… А да се канализирате посредством любов. Това е най-истинното.

А за нас си пожелавам всичко. Аз съм супер екстремист и си желая такива неща, които сигурно няма да мога да понеса. Обаче си ги желая – да ми се случат с Nameless day и с хората, които сме.

Автор: Мариета Илиева

Снимки: Момчил Николов и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *