Лицата
Leave a comment

„Не ми се обиждай, НО“ – кауза или право на избор

Мануела Попова е от онези хора, които веднага ще запомните, ако ги срещнете случайно. Тя винаги се облича в черно, а тялото ѝ е същинско платно за всевъзможни цветни концепции. Докато я разглеждате на спирката например, вероятно ще сведете поглед заради онзи обществен срам, който редовно натиска главата ни надолу, но не след дълго като малко дете отново ще го вдигнете, за да я погледнете отново с любопитство.

В излъчването на Мануела е скрита болка и горчивина за много повече години, отколкото заслужава възрастта ѝ. Дълбоко скрита обаче. Защото днес тя е силна и смело заявява себе си такава, каквато е, без притеснения и задръжки. А съвсем отскоро, освен за собственото си заявяване, тя лично се грижи за възможността това да направят още десетки, стотици, дори хиляди хора – всички живеещи около нас, а някои от тях дори част от най-близкото ни обкръжение. А защо не и ние самите?

„Не ми се обиждай, НО“ е личната кауза на Мануела срещу дискриминацията в различните ѝ форми, които срещаме ежедневно по най-разнообразни поводи.

„Не ми се обиждай, НО“ е своеобразна фотографска изложба на „кофти“ реплики, заснети в ръцете на хората, към които са били отправени. Идеята има неочакван интерес и съвсем спонтанно се разпространява онлайн със скоростта на светлината, което изненадва приятно Мануела и екипа ѝ.

В рамките на проекта, подкрепен със стипендия от Българския фонд за жените, два пъти в седмицата в рамките на една година в социалните профили на каузата ще се публикуват и разпространяват снимки, отразяващи историите на всякакви хора и обидните думи, които са чули по свой адрес с молбата да „не им се обиждат, НО…“.

Обижда ли се с днешна дата Мануела и как е стигнала до реализацията на подобна инициатива, прочетете в разговора ни с нея.

Мануела, ти си едва на двайсет години, а имаш болничен стаж, който никой не иска да има дори за целия си живот. Разказала си открито историята си в лансиращата снимка на „Не ми се обиждай, НО“. Имаше ли притеснения и съмнения, преди да го направиш, и как успя да ги разсееш?

Нямах съмнения нито относно това дали точно аз да бъда на първата снимка, нито относно темата, по която исках да говоря. Съмненията ми бяха по-скоро за това коя реплика от всички, които съм чувала по свой адрес, е най-добре да избера за снимката. Избрах „Не ми се обиждай, но как така си инвалид, а не си в количка“, защото ми се струва, че обединява много от посланията, които са ми били отправяни по повод състоянията ми. Всъщност това изобщо не е първият път, в който говоря за това. Преди имах личен блог, в който голяма част от статиите бяха насочени именно в тази посока, защото смятам, че е истински важно да се говори, а не да се мълчи по такива теми.

Ако съм имала притеснения или съмнения изобщо преди старта на проекта, те са били свързани с това каква ще е публиката му, как хората ще приемат идеята, какви ще са коментарите и отзвука като цяло. След като излезе първата снимка, тези притеснения много бързо се изпариха, понеже нещата се развиха светкавично и изключително много хора започнаха да ми пишат, защото са се разпознали в проекта и искат да се включат в него, или просто да поговорят за историята си.

Как точно се роди идеята за проекта и колко време и опит ти бяха необходими, за да узрее и да я реализираш?

Идеята за проекта се роди доста отдавна, като първоначално мислех да направя малка серия от снимки сама на себе си, като държа всички различни реплики, които хората са ми споделяли – нещо като миниизложба с десетина снимки. Впоследствие обаче реших, че всъщност всеки минава през някаква своя борба и хората много често не ги разбират.

В началото избрах да покажа мои приятели, с чиито истории съм добре запозната, а сега вече имам щастието да избирам между впечатляващите истории на невероятни хора, с които тепърва се запознавам.

 Позитивните практики и съвременните маркетинг тенденции повеляват винаги да се акцентира върху положителното, а „Не ми се обиждай, НО“ показва именно другата страна на монетата и хвърля светлина върху подмятания и реплики, които удобно обичаме да замитаме под килима. Провокира ли дейността ви хейт и как се справяте с него?

Определено проектът привлича доста хейт, като най-често се случва да омаловажават проблемите, които засягаме. Основното хейт послание е, че това са проблеми на развитите общества, или че хората искат да бъдат жертви, защото е по-лесно.

Проектът наистина показва хора, които са били жертви на предразсъдъци, стереотипи и дори дискриминация, и не мисля, че по този начин ги караме да се чувстват жертви, а напротив – искаме да им помогнем и да им дадем сила да се почувстват добре в собствената си кожа и да открият, че има и други хора със сходна болка. Всяка снимка провокира и хейт, който често е в унисон с репликата, която всъщност визуализира. Но това е нормално, намираме как да се справим с тях.

Трудно ли се осмеляват героите ви да излязат с лицето си и да споделят случките си? Проектът е в самото си начало, но все пак виждаш ли вече някаква промяна в нагласата на хората, като имат зад гърба си подобна мащабна и добре подкрепена инициатива?

Според мен колкото по-анонимен си, толкова повече сила имаш да говориш за нещата, които те притесняват, защото така е по-малко вероятно да бъдеш наранен. От тук нататък ще става по-трудно. Първите хора, които снимахме, реално нямаха идея в какво се забъркват. В момента имаме 17000 харесвания и 400 души, които коментират снимките. Трудно е, хората се отказват. Налага се да ги предупреждавам, че ще има негативни коментари, но пък ще има и много подкрепа, която е изключително ценна.

 Вероятно срещаш някакви трудности в изпълнението на проекта? Какви са те и как се бориш с тях?

Много често се случва някой да не разбере проекта и това се оказва най-голямата трудност. Понякога хората остават с впечатление, че героите от снимките са такива всеки ден и завинаги, а снимките, разбира се, са провокация. Нормално е да не снимаме с полоблуза и коса в кок момичето, което представя например репликата: „За кого си се накурвила така?“, нали?

Случва се често да се изкривява фокусът и да не ни разберат правилно, защото проектът е тук не за да се оплачем, а за да провокираме дискусия. Фокусът на този проект са хората, които показваме – те са страхотни и смели хора, които имат много ясно послание: че не е правилно да се осъждат хората спрямо това как изглеждат, в какво вярват, кои са приятелите им и т.н.

Ти си дигитален маркетолог по професия и вероятно следиш доста кампании със сходни цели по света. Какво можем да научим от тях и кое трябва да забравим като народ, за да изчистим ежедневието си от дискриминация?

Определено следя такива кампании и според мен много хора знаят за тези кампании, но избират да не ги чуват и виждат, защото е по-лесно. Дискриминацията е навсякъде около нас, дори в най-развитите общества.

Ако се замисли човек обаче, когато има осъждане на определена група от хора, в исторически план винаги разбирането печели. Едно време жените са се борили за правото да гласуват, да учат, да бъдат наравно с мъжете изцяло законово. Напоследък има движения за равни права за хората с различна сексуална ориентация, светът се променя и всяко развито общество прави улеснения за еднополови двойки да осиновяват, да правят семейства, да имат споделени права върху имуществото си и т.н.

Това, което ние, като общество, трябва да забравим, е осъждането, и определено ни е време да се научим на обич и уважение.

Казваш, че успешният старт на кампанията е бил изненада за теб. Приемаш ли го като знак, че проектът реализира смисъла си, и какви са следващите стъпки за постигане на целите му?

Развитието на проекта наистина е огромна изненада за мен. Аз знам, че този проект по всяка вероятност няма да промени света или обществото ни, но мисля, че е малка стъпка в правилната посока. Фактът, че вече достигаме до толкова много хора, ме прави щастлива, защото съм сигурна, че така дори само един, двама или трима да се замислят следващия път, когато през ума им мине да осъдят някого, значи проектът е изпълнил основната си цел.

Много бих се радвала, ако успеем да създадем някакъв тип център за взаимна подкрепа, както и да развием различен тип събития за борба с осъждането и дискриминацията (каквото е Прайд за различната сексуалност). Такива събития ще помогнат за увеличаване на общественото знание за „различните“ хора, а колкото повече знаем, толкова по-лесно ще ни е да разбираме другите, и толкова по-трудно ще е да осъждаме.

Автор: Владислава Генова

Снимки: Личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *