Артисти
Leave a comment

Страстта в очите на Йоана Буковска-Давидова

    Днес Ви представяме едно дълго чакано интервю. Ние, като фенове на „Откраднат живот“, се възхищаваме на желанието и добрата игра на актьорите. Отдавна искахме да пишем на Йоана, но решихме да ù дадем време да си отдъхне след тежката роля, която изигра като Виолета Захариева. Не след дълго я засякохме на една световна премиера на филм. Тя беше усмихната, приветлива и поздравяваше всички. Беше с онази красива къса прическа, която я кара да изглежда строга и в същото време да виждаш детето в нея. Е, престрашихме се и ù писахме за наша радост тя се съгласи, въпреки че отново е натоварена с представления из цялата страна, едно от които се казва „Амок“ и се играе в галерия Art Foundation. Благодарни сме, че ни отдели време да я снимаме преди пиесата, и ни сподели как е преминал животът ù през последните две години. Как колкото и работа да имаш, изкуството може да те храни и да продължаваш да искаш да го създаваш. Душата ù е в това, което прави, и го прави, за да радва нас, нейните почитатели. Сега Ви оставяме да се потопите в този искрен разговор.

   За нас е удоволствие да Ви представим Йоана Буковска-Давидова.

Здравей! Каква е Йоана в реалния живот?

Йоана в настоящия момент има основната роля на майка и съпруга, която се учи да подрежда във времето си парченцата от калейдоскопа на различните си роли, така че окончателният пъзел на реалния живот да се получи като една хармонична картинка, където има баланс между работа и семейство.

Иначе Йоана, която аз познавам, е една организирана, дейна личност, със светла по детски душа, максималист в мечтите и постигането им, непреклонна в личната си ценностна система за справедливост. Аз съм безрезервно убедена и търсеща в различните проявления на живота Доброто като връх на пирамидата, наречена Човечност.

Кога откри любовта към театъра и киното?

За мен още като дете, преди да навърша 14 години, когато започна актьорската ми кариера, театърът и най-вече филмите са били винаги истински, възможни реалности. Изразът „като на кино“ за мен никога не е имал значението, с което е общоприето да се използва, т. е. на нещо нереално, невъзможно, нагласено. Напротив, за мен това винаги е било добавена реалност, възможен друг живот, осмеляването да влезеш в личното пространство на друг човек и да поживееш в неговата действителност. Този копнеж да се потапяш в паралелни възможни светове, където животът е изграден и действащ според чужди принципи и обстоятелства, които да възприемаш като първа реалност, за мен винаги е предизвиквал силно привличане и любопитство, или един вид влюбване, което се е зародило, предполагам, още тогава. Подобно на пристрастен читател, който е ненаситен да пътешества чрез книгите в различни светове и животи, предложени му от автора. И както при режисьор и оператор, единствено е въображението на четящия, така и актьорът се потапя в сценария или пиесата, но той отива още по-далеч, като оставя въображението и умът му да материализират чрез неговото физическо, емоционално и психическо тяло дадено същество, което да е и разказвач, и водач на зрителя в определеното пространство на дадена история. Така всеки път си като Алиса, която попада в различни светове – със собствени правила на съществуване, в зависимост от различните им обитатели…

Коя беше  първата ти роля, която те накара да настръхнеш?

В ролите можеш да настръхнеш по много различни причини.

Най-първата ми роля, на Кадиджа, в „Лулу или кутията на Пандора“ от Франк Ведекинд, под режисурата на Коко Азарян, ме караше на настръхвам всеки път от сценичната треска, която ме тресеше преди и по време на всяко представление, причинена от моята неопитност и несигурност дали ще съумея да плувам наравно с мощните актьори на Армейската трупа през 1991 година… Отне ми години работа и усъвършенстване като актриса, докато се почувствах професионалист от тяхната величина. Едва тогава се преборих със сценичната си треска, и то не само на сцената на театър „Българска армия“.

Настръхването, което най-въодушевява актьорската природа, е намирането на съмишленици като екип в създаването на даден сюжет. То е съизмеримо само с волтажа, който прескача между сцената и зрителската зала и цялото ти тяло настръхва – така усещаш, че си открил съмишленици и сред зрителите. Това наелектризиране се случва, когато актьорите не само разказват убедително една история, а създават заедно с публиката нова, трансцедентална реалност, където пропадането или извисяването на човешката природа е толкова осезаемо, че след края на представлението ти трябва време, за да стъпиш отново на хоризонталната права на съществуването тук и сега. За този полет са нужни безрезервно упование и вяра между зрител и артист, за да се понесете по вертикала на възможностите и споделянето, където винаги има отвъдни съпреживявания, които неизменно те променят като познание и възприятия за Вселената и Живота.

Случвало ми се е неведнъж. Е, не толкова често, колкото бих искала, но с много роли – като започнеш с Жулиета и Хелена от „Есенна соната“, минеш през Цена от „Змей“ и Мария-Десислава от „Иван Шишман“, Евридика от Жан Ануй, Мария Стюарт и Коко Шанел… и стигнем до ролите, които днес ме даряват с този вълшебен човешки феномен, наречен от Лорка „дуенде“, в пиесите, които споделяме със зрителите – Ана в „Чиста къща“, Госпожица Юлия, Ан Дебаред в „Модерато Кантабиле“, Елена Петрашева в „Поручик Бенц“…

През всичките тези години коя е най-голямата награда, която си получавала за твоята работа?

Наградите са като лавровия венец, който неизменно увяхва, но ти носи моментно въодушевление, усещане за добре свършена работа. Особено когато ти е  даден от колегите, от гилдията, която си съумял да изненадаш с конкретна роля. Значи си успял да покориш нов връх в занаята пред тях, а оттам и пред себе си, за да получиш заветното „Браво!“, което всеки човек, независимо от професията си, копнее да чуе, като признание за труда си. Имам няколко особено скъпи награди, защото са все за роли, които трудно са ми се отдали за опитомяване, и затова наградите за тях са като насърчение свише за актьорските ми усилия в търсенето и представянето на Истината за човешката природа –  Международната награда „Време“ през 1994 г. за ролята на Жулиета, „Златна ракла“ за главна женска роля ‘2000 за Стела от „Дунав мост“, номинацията за Аскеер ‘2001 за Хелена от „Есенна соната“, Максим ‘2009 за Пенелопа от „Одисей пътува“ и Международната награда „Златна бригантина“ за главна женска роля на Нели Кодева от филма „Моето мъничко нищо“ в Украйна през 2009 година.

Изключително съм горда и щастлива поради факта, че от миналата година съм удостоена с 1 от 50-те плочи на „Стената на успеха“ пред театър 199 „Валентин Стойчев“. Това признание ме задължава пред колегите и зрителите в България да не отстъпвам в максимализма на личните ми професионални актьорски търсения и постижения, които никога не са подценявали изискванията, потребностите и възприятието на публиката.

Затова и най-окриляваща за мен като актриса винаги е била Наградата на публиката. Имам няколко представления и филми, които са получавали това признание. Сега ми предстои да получа най-голямата си персонална награда в тази сфера: „Любима актриса ‘2017“, за ролята ми на Виолета Захариева в сериала „Откраднат живот“, на първите по рода си филмови награди, организирани от NOVA телевизия, в които единственият съдник са гласовете на зрителите.

За мен публиката е задължително условие, за да просъществува  изкуството на актьора. За да има полет в театъра или киното, са нужни две крила – артист и зрител. Ако няма пред кого да играеш, тогава оставаш на нивото на читателя – с фантазни намерения и въжделения на въображението за полета отвъд текста, но ако няма с кого да го споделиш, на кого да го разкажеш, за да го съпреживеете заедно, то ти, актьорът, си като птицата, която тича по плажа с прекършено, безжизнено крило, маха усилено с другото и си представя колко ли би било хубаво, ако можеше да полети…

Имаш много роли в български и чуждестранни продукции. Някои са те заобичали от ролята ти на Стела от „Дунав мост“ заради смелостта ти да се съблечеш. Други те обичат от „Под прикритие“, а трети – от „Откраднат живот“.  Коя беше героинята, която те е накарала да я заобичаш от първа сцена?

Ролите са твои деца – не можеш да кажеш коя обичаш повече от друга, ако перифразирам Ингмар Бергман, чиято 100-годишнина от рождението му празнуваме през 2018 година. Когато прочета дадена роля и тя ме ужаси, дистанцира или изплаши от човешката гледна точка на Йоана, това ме провокира като актриса да я разбера, да я опозная и да я опитомя, за да съумея да се потопя в нея. Обикновено правя психологически профил на тази жена, която трябва да изиграя, измислям ù биография и започвам да откривам света от нейна гледна точка. И тогава започвам да я оправдавам пред себе си като личност, като светоглед, като избори. Там някъде сигурно започвам да я обиквам, докато я възприемам като възможна проекция на реален човек. Защото само когато обичаш осъзнато някого, само тогава приемаш човека с всичките му недостатъци, странности и дефицити. Защото си открил и светлата, уязвимата и нежна страна на този човек, който обикновено носи нелицеприятен етикет за останалите хора, открояващ се на пръв поглед.

Героинята ти Виолета Захариева беше многопластов герой, който в началото мразехме, а впоследствие заобичахме. Видяхме те във всички възможни превъплъщения на лошата, на строгата, на кучката, на влюбената, на  майката, на обичащата и болната, на силната, борбена жена, която си отиде тъжно, но с гордо вдигната глава. Виолета ни накара да повярваме, че всичко е възможно, и накрая си поплакахме с нея. Как прие ти тази твоя роля и беше ли ти трудно да преминеш през всички тези промени. Каква е поуката?

Виолета Захариева е рядък шанс за всяка актриса, комплексна личност, интересна за изследване. Виолета за мен е прототип на силните личности, с несломим дух, които, както избират да живеят, така и умират. Тя е интелигентна и амбициозна, опасна поради факта, че е умна и манипулативна. В желанието си да изгради и опази периметъра на личния си комфорт, с времето тя си е изградила собствена нравствена система, на която остава вярна докрай. Но цената да бъде сред силните на деня е нейното коравосърдечие и демонстративна студенина. Тя изглежда заплашително в очите на мъжете, защото си служи с техните оръжия в превземането на социалната йерархия, а нейното безстрашие и непоколебимост са стихията, която подчинява всички на волята ù. Но както всяка жена, и тя иска да бъде обичана, защитавана и осъществена майка и съпруга. Заложих актьорски на интуицията си, че големият дефицит на Виолета като човек е липсата на обич като дете. Човек възприема света като светло и добро място само ако е получавал безрезервна и безусловна любов, докато се е формирал като личност. Нейната липса осакатява завинаги, защото такъв човек не знае как да обича, дори най-близките си, които са целият му свят…

Това е психологическият профил на Виолета, който изградих за себе си като предистория на този персонаж. През тази човешка призма, заедно със сценаристите, създадохме образ, който се превърна в еманация на човешките качества, които са наложителни да възприемеш като жена, ако искаш да си „играч“ в системата на обществото ни днес. Но историята ù с болестта рак надхвърли обществената рамка на Виолета Захариева като шаржиран образ – архетип за „герой на днешния ден“, и успя да консолидира зрителите в споделянето на парещата болка, която почти всяко българско семейство преживява през последните години. В тази общочовешка плоскост Виолета извървя „на живо“ всички етапи и превратности след тази диагноза. Така тя се превърна в говорител на всички, които мъчително и мълчаливо понасят това изпитание, и по нейния начин премина през него, за да остави след себе си прошка, надежда и светлина. И доказа, че отвъд битуването и дребните ежби, за силния, непримирим дух е възможно да бъде воин на Доброто и Справедливото, защото божествената същност се проявява у човека в умението да сътворяваш. Личният избор на всеки човек е дали ще използва тази творческа сила, за да създава, или да унищожава.

Виждаме страстта в очите ти. Къде намираш вдъхновение?

В топлите погледи на хората, които чрез ролите ти са разпознали в теб части от себе си; в неочакваните ръкостискания по улицата заради споделените чувства пред екрана или през рампата на сцената; в хилядите електронни и стотина хартиени писма, като отзвук на ролите ми, които ми дават смисъл и упование да бъда актриса.

Плачеш ли на филми?

Винаги. Дори и на онези, които ги знам наизуст. Да бъдеш верен на себе си и на емоциите си голяма сила на характера и стоицизъм на духа са нужни, за да отстояваш истинската си човешка същност. Понякога най-голям кураж се иска да се покажеш слаб и да не се криеш от чувствата си – това е мощният арсенал на актьора.

Какво те кара да се смееш?

Сериозното се срива от смеха, беше казал някой. Когато си добронамерен и готов да откликваш и да споделяш, смехът винаги е в и около теб – той омиротворява и зарежда с енергия. Ако съумееш да погледнеш и най-трагичната ситуация отстрани, ти със сигурност ще я проумееш и почувстваш от комичната ù страна, а ако успееш и да се разсмееш, значи си я надмогнал, защото си възприел друга възможна гледна точка, и това вече е забавното в играта, наречена Живот.

Какво ново ти предстои?

В подготовка на моноспектакъл съм, но засега все още търся спонсори и съмишленици за този проект. Надявам се до края на 2018 година да излезе на сцена.

А дотогава къде можем да те гледаме?

В театър 199 играя в „Симулатор за чифтосване“, който имаше своя юбилей от 10 години сега през март, „Госпожица Юлия“ и „7 дни от живота на Симон Лаброс“. В Пловдивския театър играем „Чиста къща“. В Ситимарк арт център – София, и в Казанлък играем с трупата на театъра „Модерато Кантабиле“, а в Нов театър НДК, както из цялата страна, играя Елена Петрашева в „Поручик Бенц“, продукция на ТМЦ „Антон Страшимиров“ – Разград. В галерия Art Foundation можете да гледате драматизацията „Амок“ по Стефан Цвайг. А в теaтъра на Армията играя все още в „Декамерон“.

Автор: Мариана Станчева

Снимки: Соня Тракийска

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *