urban, Градски Истории
Leave a comment

Smile for Africa – мисията на Даниел и Румен

   Нашият „Градски Коледен базар“ изпълнява чудеса и наред с атрактивните дизайнерски творения, на него можеш да откриеш и благотворителен щанд с дрехите на известните личности, които даряват, за да помогнат. Правим Коледа по-светла с Детски център за деца аутисти „Дъга“ (за който вече ти разказахме) и с фондация Smile for Africa“. Когато се запознахме с Даниел, бяхме силно впечатлени от стремежа на този млад човек да помага, да дарява и да мисли отвъд стереотипите на обществото ни. Защо именно Африка и каква е мисията на фондацията, ще разбереш сега от самия Дани и от неговия партньор Румен…

 

Здравейте! Как се роди идеята за „Smile for Africa“?

Даниел: Здравей, Цвети. Идеята за учредяването на Фондация „Усмивка за Африка“ (Smile for Africa) е логично следствие на сбъдването на една моя детска мечта – да посетя Африка като доброволец. Тя се роди още преди да замина като доброволец, докато набирах средства за децата в Trinity Home Academy в Гана. След като видях, че имам доста приятели и познати, готови да помогнат, и само за няколко седмици събрахме сума, доста по-голяма от очакваната, както и след като на място видях нуждата от помощ, която имат там, реших, че моите усилия няма да спрат с прибирането ми в България. За да разширя мащаба и да направя нещата по-официални и открити, реших да учредя фондация. Идеята и целта ни не се изчерпва само с финансовата помощ, надяваме се занапред да направим много повече. За да бъда по-конкретен – има варианти, при които децата могат да посещават семейства в други страни, вкл. и в България, за няколко седмици през ваканцията, нещо, което не е нова идея и което се е случвало вече – преди години децата от дома са били при „приемни семейства“ в Испания за кратко време. Тъй като показах доста снимки и клипове на България, и деца и възрастни проявиха огромното желание да посетят страната ни. Но аз се надявам и моля да имаме и случаи на осиновени деца от там, нещо, за което вече имаше желание и опит да се направи, още докато бях в Гана. Надяваме се освен с дарения, да се развием и да помогнем и в тази насока.

Румен :  Здравей. Идеята е на Даниел, но той има пълната ми подкрепа и съдействие не само защото се познаваме от около 15 години, а защото да се помогне на някого напълно безкористно, особено на деца в район като Африка, е сред най-хуманните, смислени и добродетелни неща, които може да направи човек. И след като може един човек, донякъде самопожертвователно, сам и със собствени средства да отиде да помага на децата там, защо ние да не можем да го подкрепим от тук и също да допринесем поне за една искрена детска усмивка. А от споделените снимки и клипове на децата в Гана видях колко са щастливи и благодарни и за най-обикновените неща, които получават, въпреки тежките условия, при които живеят.

Защо сте решили да помагате именно на африканчета?

Даниел: Причините са няколко. Нека започна с това, че мечтата ми винаги е била да посетя Африка и да помогна именно там. Исках да бъда там, където имат наистина нужда от помощ, а едва ли има някой, който се съмнява на кой континент е това. И макар че не намерих информация за българин, който вече е бил доброволец в Африка, за да сподели информация за организацията и ситуацията там, знаех, че след като го бях решил наистина, трудно нещо щеше да ме спре, дори напротив – това, че съм сред малкото българи доброволци в Африка (макар че все още не съм срещнал информация за друг), ме мотивира повече. Надявах се, че когато аз го направя и хората видят, че това не е мисия невъзможна, също ще пожелаят да последват примера ми, и такива хора наистина се появиха, и се надявам, че скоро и те ще преживят това приключение, а повярвайте ми – и ние, и децата там имат нужда това да се случва. Друга причина е, че принципно помагам на хората, но често те не оценяват това, което правя за тях, така че реших, че след като ще полагам усилия да помагам, те ще са на правилното място и за правилните хора. Предполагам, вече сте разбрали, че принципно не си падам по традиционното и нормалното, а искам да разчупвам стереотипи и минавам граници, които малцина се осмеляват, така че не ме съблазниха дори и предложенията за Латинска Америка или Азия, където вече са ходили българи като доброволци.

Румен: Някои хора предпочитат по-лесното, познатото, да минават по вече отъпкани пътеки. Е, както виждаш, ние не сме от тях и сме амбицирани да отидем по-далече и да направим това, което малцина се осмеляват в тази насока. А това, че е по-трудно, само ни амбицира допълнително.

Дани, разкажи ни за пътуването ти в Гана? Какво видя там?

Първо ще споделя какво преживях още по пътя, защото емоцията ме завладя още на летището в Париж. Когато се наредите на опашката за самолета, а и когато в самия самолет от около 300 души се окажете само двама-трима с неафрикански вид, сърцето започва да бие в друг ритъм. А следващата вълна удари още с излизането от самолета. Заради отрицателните температури в България бях тръгнал възможно най-зимно облечен и когато ме лъхна влажният въздух на Акра с температура от около 30-35 градуса (към 21.00 ч.), едва успявах да дишам. А когато от граничните власти ми направиха проблем с влизането в страната, минахме през тъмните малки, неасфалтирани улички на Акра, по които имаше насядали или налягали навън хора, и ме настаниха за нощувка в помещение, пред което бих предпочел казарма, и си казах: „Къде попаднах?!”. Разбира се, точно това и исках, защото колкото по-трудно е осъществяването на една мечта, толкова по-голямо е удовлетворението накрая, така си добавих и: „Е! Добре дошъл. Направи го. Вече си в Африка“.

Какво видях ли?!? Видях неща, които очаквах, и неща, за които трудно ще намерите информация или ще успеете да си представите реално. Но най-основното – видях съвсем различен свят, не само заради улиците, атмосферата, храната, водата, хората, условията им на живот, които понякога минаваха границата на определението „мизерен“. И въпреки тежкия им живот, въпреки страданията и мизерията, въпреки това, че нямат почти нищо, въпреки „сивия“ свят, в който живеят, видях и най-пъстрите и искрени емоции – от солените сълзи на едно 3-годишно хлапе, защото иска, а не е сред близките си, до най-щастливите, искрени и големи усмивки, на които са способни; от разочарованието, че не могат да ме последват (дори да се скрият в куфара ми или въпреки че казват с надежда “I`ll go your home“), до радостта и безгрижието, които изпитват в игрите, разговорите, дори и в прането на дрехи с часове, което изненадващо за мен им харесваше; от безмълвната болка, когато си тръгвах, до надеждата в очите, че един ден пак ще се видим, а защо не и в България. Трудно ще обясня какво видях и какво почувствах с думи, защото няма как да опиша със снимка или текст емоцията на едно дете, което без причина получава дъвка, бонбон, бисквита и е по-щастливо, доволно и благодарно от дете, получило подарък за Коледа.

Няма как да опиша как звучат думите и как изглеждат очите им, или как се чувствах, чувайки думите „Uncle Dan. Please, thank you!“. Няма как да опиша погледа на една изпълнена с благодарност и благодат „майка“, вперила поглед в хоризонта на изгрев слънце, произнасяйки: „I`m so happy today“. Причината – след като предишния ден е имала останал не повече от 3-4 кг ориз и няколко консерви, и в момент, когато се е чувствала в безизходица, получава дарение от няколко хиляди лева и вече надеждата е не само надежда, а се формализира в чували с ориз, лук, сол, месо, консерви… и нахранени тумбачета на децата. Няма как да опиша надеждата в погледа на една жена, събирала дърва в гората и донесла ги в дома, с молитвата да получи купа ориз или фуфу (местно ястие) за тях, защото не е яла от дни. Няма как да опиша вида на жена с бебе на около половин-една годинка на гърба си, която 5 часа (между 22,00 и поне 3,00 ч. сутринта) разчиства „заведение“ на открито, под неспирния проливен дъжд, нито вида на бебето, докато спи на гърба на майка си, или погледа му  в 2,00-3,00 часа сутринта, в тази сърцераздирателна картинка. Трудно ще опиша и картината, на която бях свидетел и в 8 сутринта, и в 3 следобед, когато децата се строяват в кръг или в редици и пеят песни (вкл. химна на страната), отправят молитви и благодарят за всичко, което имат и се случва днес – че са живи и здрави, техните близки също, че имат дрехи и храна, че виждат, чуват, ходят, че днес грее слънце или пък вали. Няма да видите лесно подобни доволни и искрени погледи и усмивки на друго място по света.

Колко точно струва детската усмивка?

Даниел: Понякога почти нищо, понякога прекалено много, но винаги си струва. Преди да замина за Африка, много приятели ме питаха: „Не те ли е страх да не ти се случи нещо там?“ (все едно тук няма как да ми случи нещо), но аз бях готов да платя цената, колкото и каквото и да ми струва сбъдването на тази мечта. Така че, когато човек наистина иска да допринесе, за да види щастливата усмивка и поглед на едно дете, цената няма значение. Дори да беше последното нещо, което щях да направя в живота си, бях готов и решен да го направя, защото знаех, че ще си е струвало. Тъжното е, че хората не биха пренебрегнали и дори един пакет цигари или едно кафе за сметка на една детска усмивка.

Румен: При положение, че може да струва дори 50 ст. или 2 лева, ние ще се стремим да дарим възможно най-много усмивки.

Споделете ни за какво ще се борите занапред?

Даниел: От една страна, да не допускаме в дома в Гана да остават без храна, ток и вода, а от друга, да развием дейността на фондацията и да подпомогнем в една или друга степен популяризиране на доброволчеството, най-вече в посока Африка. Разбира се, както вече споменах, ако успеем да докараме децата на посещение в България или ако един ден видим някое африканче, осиновено в България благодарение и на нас, удовлетворението ни ще е огромно. Надяваме се (ако може и без борба) и на подкрепа и доверие в това начинание. Нещо, което вече получихме от „Лицата на града“ и за което сме ви безкрайно благодарни.

Румен: При положение, че начинанието ни е в съвсем начален етап, предполагам, ще имаме още доста неща, с които и за които да се борим, но за подобна кауза усилията си струват. Надяваме се на първо време да съберем колкото се може повече средства, а с времето ще се борим за все по-големи и труднопостижими цели.

Какво си пожелавате за Коледа?

Даниел: Лично аз, каквото винаги, независимо дали е Коледа, или е най-обикновен ден – повече доброта и човещина в хората; по-малко злоба и завист; по-малко страдание и глад по света; повече сълзи от радост и по-малко от тъга… и, разбира се – повече J J J . А здравето, късметът и успехите са винаги добре дошли 🙂 . Хубавите неща не се случват само по Коледа, за тях не трябва да се чака, а сами да ги създаваме, когато можем, така че – правете добро или поне дарявайте усмивки винаги, когато можете. И ако не можем да променим света изцяло, поне да го направим малко по-добър, особено за децата и хората, до които ще стигне нашата помощ.

Румен:  Всяко коледно желание може да се сбъдне, ако вярваш истински в него. Най-хубавите моменти предстоят оттук нататък! Аз вярвам, а Ти…? Весела Коледа!

Автор: Цветана Бонева

Снимки: Цветана Бонева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *