Съмняваме се да не си чувал името на Боян Манчев, а ако все пак не си – той е един от най–предизвикателните ни драматурзи, философ, човек на мисълта, който днес ни открехва вратата към новото представление на „Метеор“ – „Хиджиката и неговият двойник“. Какво е буто – „танцът на тъмнината“, кой всъщност е Хиджиката, и колко даваш от себе си, за да се намериш? Научи сега от самия Боян…
Здравей! Как се роди идеята за спектакъла „Хиджиката и неговият двойник“?
Хиджиката е един от мрачните ни вдъхновители от незапомнени времена. При последното си гостуване в София един от най-близките ми приятели, японският философ Ясуо Кобаяши, ни попита дали би могъл да работи с “Метеор” и да се присъедини към групата. Казах си, че това е моментът да експериментираме с формата, която ме сближава както с “Метеор”, така и с дългогодишните ми японски съмишленици Кобаяши и Футоши Хошино, неговият бивш възпитаник и също мой близък приятел, с когото също се запознах в Токио преди десет години, когато той все още беше докторант. Когато преди пет години работехме по “Малдорор”, имахме идеята за виртуална реконструкция на спектакъла на Хиджиката по легендарния текст на Лотреамон, от който няма останала следа (и за който не се знае почти нищо дори в Япония); идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите – Ани, Лео, Футоши, Боян, се размиват, за да дадат манифестен израз на идеята ни за театър.
Тацуми Хиджиката е създател на танца „буто“, който още се нарича и „Танцът на тъмнината“. Можеш ли да ни разкажеш малко повече за него?
Несъмнено японската танцово-театрална форма Буто е еднa от най-революционните художествени форми през последния век. Хиджиката назовава изобретеното от него “анкоку буто” “тъмен танц”. От първия си буто спектакъл, “Кинджики” (1959), спектакъл вдъхновен от романа на прословутия Якио Мишима, до легендарния “Тацуми Хиджиката и японския народ” (създаден през емблематичната революционна 1968 г., начало на период на бунтове и сътресения и в Япония, завършил с опита за преврат и сепукото на Мишима през 1970 г.), Хиджиката революционизира сценичните изкуства. Тъмният танц черпи вдъховение от изпитанието на тъмната страна на съществуването, но и на непосредствената действителност: в него се нападат табутата на японското общество от епохата, както и се изразява колективната травма от края на Втората световна война и бомбата в Хирошима и Нагасаки.
Стилизираният и естетизиран образ на буто, който е изключително популярен днес, е много повече свързан със “светлото” буто на съратника на Хиджиката Кацуо Оно, който го надживява с двайсет години. Тази форма има много малко общо с иконоброческите и често пъти скандални представления на Хиджиката, вдъхновени от най-радикалните автори на френската и японската литература – Жан Жьоне, Антонен Арто, граф дьо Лотреамон, Маркиз дьо Сад и разбира се, Юкио Мишима.
С какво предизвика себе си в създаването на това представление?
С въпроса: възможно ли е все още радикално изкуство? Възможно ли е все още радикално изкуство, което е готово да поеме риска да изследва границите на съществуването, да търси нови и недостъпни форми на опита? Може ли подобен опит – на изкуството, на мисълта – все още не само да въздейства върху света, но и да прави свят? Забравата на тези въпроси превръща изкуството във форма на развлечение, която несъмнено ни води към забрава на самото съществуване.
Къде творецът се намира?
В трудността, в риска, в упорството. В самотата, но и в споделянето, в неизразимото, в тишината, но и в беса, в екстаза. Намира се там, където е готов да изостави себе си.
А къде се разпилява?
В суетата, в стръвта към успеха на всяка цена, в залозите на дребно, в инерцията и неискреността.
Кога и къде можем да гледаме „Хиджиката и неговият двойник“ ?
На 30 октомври в Тетралната зала на Софийския университет и на 31 октомври в Дома на киното, от 19:30 часа.
Автор: Цветана Бонева
Фотограф: Боряна Пандова
