Лицата
Leave a comment

В петък точно в 4 с Китодар Тодоров

Той ни е любим от множеството видеа и скечове в интернет. Миньор, автомонтьор, доктор, механик, актьор, режисьор, инфлуенсър или геймър?
Но за това решихме да го попитаме лично в петък точно в 4.

Здравей, Китодар, кой си днес?
Здравей, надявам се Китодар да съм си днес.

А вчера…?
Мисля, че и вчера съм си бил Китодар.

Е, в този ред на мисли, утре кой ще бъдеш?
Надявам се отново да бъда Китодар. Хахаха!

Китодар псевдоним ли е, или е рожденото ти име? 

Рождено име е, състав от три имена: КИрил ТОДар АРнаудов.
Въпреки че твърдят, че има. Веднъж имаше един човек, който каза, че се казва Китодар. Не знам доколко е истина, или може да се е пошегувал.

Кой е любимият ти образ от всички твои превъплъщения?
Това е малко особена работа. Да сведем до „Петък точно в Пет“, че са по-преснички нещата. Испански диктатор или български диктатор, да кажем, че ми един от любимите герои. Аз обичам такива персонажи, които имат грандиозна цел и стоят сляпо зад нея. В това има голяма мощ. Скоро си мислех за Хавиер Бардем в „Карибски Пирати: Отмъщението на Салазар“. Той имаше мощ да унищожи всички пирати в света.
Това не може да не промени човека в много странен, извънчовешки облик – тази агресия и тази мотивация.

Другият персонаж, който много харесвам, пак от поредицата, той няма име – по-скоро е едно „wishful thinking“ (бленуващият). Той е обратното – тъжен и самотен човек. То всъщност и диктаторът е тъжен и самотен. Аз харесвам тъжните и самотни хора. Съпричастни са ми. Просто са тъжни и самотни по разничен начин – единият е тъжен и самотен, но властен, докато този от „wishful thinking“ e тъжен и самотен.
Това е човекът, който непрекъснато си повтарял неща, които искат да му се случат, и само си ги повтаря, но те не му се случват. *Смее се*

Какъв мечтаеше да станеш, когато беше малък?
Художник, лесничей, и третото… не си спомням.

Ако можеше да върнеш времето, би ли го направил?
Да върна времето? Не, може би не бих. Ние живеем с илюзията, че сме изгубили възможности или пък нещо е било по-хубаво, а то винаги е хубаво по различен начин, така че не бих. Може би, ако има война в момента, да се върнем и да видим къде се объркахме, бих върнал времето назад, но пак ще се объркаме и това ще доведе отново до война най-вероятно. Тоест, човек си прави глупости непрестанно, независимо от времето.

А ако можеш ти да се върнеш във времето, щеше ли да станеш отново актьор?

Сигурно. На мен ми харесва тази професия. Не съжалявам за нещо, което да е било плод на професията ми. Има някои негативи – например финансовата нестабилност. Това е неприятен момент в моята професия. Днес имаш, утре нямаш. Може да имаш много днес, може обаче утре да нямаш нищо. Толкова е малко. Няма никаква сигурност. Често имам периоди, в които нямам дълго време работа, и те са притеснителни. Ето такива неща.

Ти участваш в много филми? Кой е любимият ти?
„Слава“ може би е любимият ми филм, в който съм участвал. Много приятно е направен филмът. Симпатично разказана история, а това е много важно за киното, според мен, а и за всяка форма на изкуството. Простичко, с ясна идея, хубава история.
Това лято заснехме два-три филма. Аз много харесвам киното, то ми е най-любимото всъщност. Ако може да сложим нещата, които са ми любими, може да сложим най-напред киното. След това не съм сигурен – телевизия или интернет.
Интернет е много приятно място откъм свободата на изказа и на израза. А телевизията, ако е сериал, да кажем, че се доближава до кинопроизводството, така че също е приятно. Но киното е върхът!
Единият филм вече излезе, може би още върви по кината – „Ятаган“.
Предстои един филм, който не е точно драма, или пък си е баш драма, да кажем, но е с интересна тематика – как един друг се връзваме с лъжи и това ни кара да си мълчим.
Засега заглавието му е „Късата клечка“, но мисля, че е работно заглавие.
И в още една комедия – „Лято“, който най-вероятно ще излезе към края на годината.

А играл ли си в театъра?
Никога. Аз имам притеснение към публиката и не обичам изяви на живо.

Сценична треска?

Да, да, жестока.
След завършването ми в НАТФИЗ имам само две изяви, и те бяха покрай „Петък точно в Пет“. Два опита направих, всичко беше много приятно, публиката беше впечатляваща, но просто не мога да се пречупя. Напрежението, което изпитвам, е повече от желанието ми да изляза пред публика.

Не мислиш ли, че ще мине с опита?
Сигурно, но не мога повече да се занимавам с неща, които не ми носят пълно удовлетворение.

Зоната на комфорт, казват, ни убива. Смяташ ли, че е така?
Зависи. Със сигурност провокацията и препятствията са важно нещо, защото без преодоляване няма развитие. Май… може и да не е така обаче.
Въпреки това комфортът също е много важен. Сигурен съм, че един актьор, който има самочувствие, независимо дали то идва от характера му, или от статуса му в обществото, или от финансовото му положение, това дава възможност за експеримент. Докато артист, който се чувства ощетен под някаква форма, може да разчита единствено на самочувствието си, чисто като характер или знания. Понякога обаче това не е достатъчно. Има много примери за артисти, които са живели в мизерия и са творили велики неща, но в крайна сметка повечето от тях са били в някакъв момент от живота си поне добре платени и осигурени, за да могат да творят. Особено, ако е свързано с нещо, което изисква пари. Не можеш да свириш на орган и да нямаш пари, някак си… не стои. Не може да правиш театър и да не правиш сцена. То може, но е по-трудно. Не може да направиш филм без пари, трудна работа. Не е невъзможно, но е трудно. За съжаление, често е видимо как липсват пари. Винаги е за сметка на качеството, поне на визуалното. Да не говорим, че ако вземем американските кинозвезди, понякога те са доказателство на това, което казвам. Те всички се чувстват финансово комфортно и имат възможността да си правят каквото си пожелаят. А това е голяма чест за един артист. Това тук липсва, разбира се. Много от артистите са ощетени финансово. Вкарвам в това число артисти и това не може да не повлияе един ден на самочувствието, колкото и да си интелигентен, колкото и да имаш какво да кажеш. Има няколко пътя – единият е да се отчуждиш от хората, другият е да се озлобиш към хората, третият е да се усамотиш жестоко и да стигнеш до по-крайни решения. Както чат-пат се случва. И за това, комфортът не е маловажно нещо. Поне в някакъв етап от развитието на един артист, той трябва да усети такъв. Дали това ще е уважението на публиката, което, да кажем, е възможно да промени финансовото му състояние, дали ще бъде чисто финансово – няма значение, той трябва да го усети този комфорт, иначе ще умре с усещането, че е неразбран в малкия си апартамент в „Надежда“ (препратка към епизод от „Петък точно в Пет“), неразбран и самотен.

А семейството дава ли комфорт?
Да. Огромен при това.

Опиши семейството си с няколко думи.
Разбирателство, въпреки проблеми; Игра; Спокойствие;
Бих използвал тези думи като цяло.
Ние много рядко се караме, наистина много рядко, но, общо взето, гледаме да разрешаваме проблемите си с разговори. Понякога дълги, зависи от проблемите, *хахаха*, но това е пътят. Аз съм убеден, че всеки проблем, колкото и да е огромен, при повече внимание между нас, като хора, може да бъде решен. Винаги в полза на всички. А не в полза на единия. Но трябва да има смирение, трябва да има любов към другия, иначе няма как да стане това. Другият вариант, когато всеки тегли към себе си, тогава няма решение на въпроса

Това звучи доста християнско, вярващ ли си?
Да. Слава богу!
Въпреки че нещо съм го позагърбил. Основното ми оправдание са работата и недостигът на време, но това е доста глупаво оправдание. Не може Бог да бъде загърбен.
Бог е навсякъде, така или иначе, но църквата е много важна институция. Първо, тя е място, което пази Завета в истинския му вид. Аз вярвам в това тотално. Второ, е средище, на което могат да се събират вярващите. Трето, е място, на което се пазят тайнствата, които са ни дадени от самия Него. Затова смятам, че църквата е изключително важно място. Според Православието църквата е самият Бог, Богородица, Ангелското нещо и всички мъртви и живи християни.

Опитвам се да ходя редовно на църква, но в момента не съм ходил от Коледа. Което е невероятно, но факт. Най-щастливите периоди в живота ми са, когато имам времето да посещавам църквата поне веднъж седмично.

Кога започна тази поредица? Продължение ли е на предишните ти видеа (периода около „Пълна лудница“)?

Кой пише сценариите?

Зависи. Обикновено Лъчезар Аврамов, който е режисьор и много добър мой приятел от много време. Заедно с него сме правили много неща. Понякога аз, понякога заедно. Понякога ползваме неща на други хора. И операторът ни е писал сценарии. „Революция“ е негова. Той се беше възмутил на някакви новини, където бяха показали някаква сграда. Имало кино, а сега е търговски център, и бил много щастлив човекът, който обяснявал. Общо взето, на това негово наблюдение беше направен целият скеч.
Силвестър Силвестъров ни е писал поне три-четири сценария, Димитър Стоянович ни е писал няколко. Ползвали сме текстове на различни автори. Използваме много текстове на Станислав Стратиев. Не бях запознат с него, но Лъчо ме открехна на Станислав Стратиев, покрай един сборник с разкази. И всъщност подборът на разказите за „Петък точно в Пет“  идва от Лъчезар Аврамов. Предстоят на Радичков два разказа. Запознах се с внука му, той самият искаше да се направи нещо. Така че беше много приятна колаборация.

Имаш много гости в новия сезон.
Имам, да. Не че са толкова много. Малин Кръстев, Георги Мамалев и Владо. Някои от тях участват и по два пъти.

Обичаш ли да импровизираш? Има ли импровизации в „Петък точно в Пет“?
Обичам. Зависи. Някои от нещата. Почти няма импровизация.

Кой те вдъхновява за този проект?
Лъчезар Аврамов. От него дойде идеята за този проект. Преди 4-5 години.

Има ли актьор, който те вдъхновява?
Много са. Израснал съм с френско и американско кино. Много американски актьори ме вдъхновяват. Мога да изредя имена, но няма да е честно – много са. Според мен човек на изкуството трябва да взима от всеки, който го впечатлява. Включително от хора, които не го впечатляват толкова, но някое тяхно качество да е много силно.

Освен киното и театъра, какво друго те вдъхновява?
Музиката. Въпреки че в момента съм я загърбил. Много исках да започна да пея църковно пеене. Това ми беше мечта. Обаче, загърбих този си проект, за съжаление. Тогава учех пневми, ладове и такива неща, които са свързани с православието, но  просто не ми достига време. Няколко пъти започвах от първи курс и няколко пъти свършвах в първи курс. Накрая… още не съм я загърбил съвсем. В една църква ходя и държа исо, *хахаха*. Това ми допада много. Когато мелодията се гради върху основен тон. А това е много източно.

Освен „Петък точно в Пет“ в момента се появяваш в нета и като геймър.

Да. Това е много стара страст. По-стара от актьорството. По едно време бях спрял, но с този проект я възстанових. Сега обаче любопитното е, че не е само страст, а го възприемам и като работа. Аз нямам компютър. В събота и неделя нямам желание да ходя да играя – даже обратното. Чакам момента, в който просто да си почина.
Играем в едно студио наблизо. Имаме много гости – всяка сряда си каним гост.

Имаш скеч, в който играеш игра и убиваш роботи, той ли вдъхнови новото начинание? Коя е любимата ти игра?
ДотА 2“. Играя я, откакто я има.

А играл ли си Warcraft: Orcs&Humans?

Да, играл съм Warcraft единичката много. Всъщност най-много играех Dune, която е първообразът на всичките тия игри – на StarCraft, на WarCraft.
Мисля, че беше първо Dune, след това StarCraft, после WarCraft.

Играл ли си Diablo?
Много малко.

A CounterStrike?
Мнооого. С приятели се събирахме в клубове и се разделяхме 10 на 10 и играехме по много. Първо играехме DeltaForce I и после минахме на CS, и това беше.
А преди това играех Wolfenstein. Ама това беше 2 D.

Сред момичетата в момента е популярно SIMs стриймове, би ли направил стрийм и с нея?
SIMs е това, където си правиш семейство, нали? Мииии… не знам… не съм сигурен, че ми харесват такива игри. СИМс Сити много ми харесваше. Сега опитвам GTA.

Да оставим интернет настрана. Кой си ти в реалния живот?
Ами, не знам. Не съм сигурен, *хахаха*. Надявам се, човек, който се опитва да бъде добър. Много се надявам да е така.

Обичаш ли да пътуваш?
Вече не много. Пътувал съм и много обичах да пътувам. Сега по-малко ми се пътува, честно казано.

Кое е най-красивото място, на което си бил?
Сирия. Там е Велико!

Кое е най-екстремното преживяване в живота ти?
Хм… Не съм много сигурен.

Веднъж присъствах на начало на екзекуция в Нигерия. Това беше доста странно усещане. Бяха хванали крадец, а там крадците се наказват без съд и присъда. Беше много странно усещане! Той беше откраднал нещо от някакъв ресторант и го бяха вързали ръка за ръка, крак за крак, като диво животно. Разправяха се каква да бъде съдбата му. Собственичката на ресторанта казваше, че всичко е наред, всичко е наред, обаче другият пич не беше съгласен с това. Какво се случи с този човек, не знам, но беше много сурово изживяване.

Спортуваш ли?
Рядко. От доста време не съм, но обичам тенис. Тенис на корт. Като спорт.
Иначе за удоволствие може да си плува човек, но спорт плуване, не бих казал. Не че тениса го играя спортно, но много ми харесва. Боксът също ми харесва, до момента, в който не е за точки. По-скоро подготовката за боя. Самите тренировки. Тренирах със сина ми и беше много приятно. Тогава си направих една травма и оттогава не съм спортувал.

Благодарим ти много за това интервю! Би ли ни разказал най-краткия виц, за който се сещаш!

Ммммм… Не. Хахахаха. Аз обичам дълги вицове. Сряда в Кито гейминг може да чуете някой дълъг виц.*Смее се*.

Автор и фотограф: Божидар Стоичков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *