„Монел ме намери в долината, където се скитах, и ме хвана за ръката.“ Така започва „Книгата на Монел“ – един от шедьоврите на Марсел Швоб и на френската литература. В основата й лежи действителна история. Eдна дъждовна вечер в началото на 1891 г. Швоб среща в бедно парижко предградие млада уличница. Тя се казва Луиз и е болна от туберкулоза. Прибира я в дома си и се грижи за нея. Междувременно записва разказите й – получават се причудливи текстове с фантастични елементи, които момичето много харесва. Две години по-късно Луиз умира. Швоб е смазан от мъка. Шест месеца не се докосва до белия лист. След това се появява „Книгата на Монел“. Съчетание от приказки, нихилистична философия и афоризми, плътно преплетени с дълбоко емоционално страдание, творбата се превръща в неофициалната библия на френския символизъм.
Марсел Швоб (1867 – 1905) е френски писател, поет и преводач, ерудит, сподвижник на творци като Стефан Маларме, Пол Валери, Реми дьо Гурмон, Андре Жид, Пол Клодел, Алфред Жари, Оскар Уайлд и др., считан за предтеча на сюрреализма. Притчовата му фантастична проза е вдъхновявала писатели като Хорхе Луис Борхес и Роберто Боланьо. Познат е на българския читател със сборника „Царят със златната маска“ и други фантастични истории“ (изд. „Сонм“, 2014) и „Кръстоносният поход на децата“ (сп. „Християнство и култура“, бр. 4, 2012).
„И Монел каза още:
Ще ти разкажа за живота и смъртта.
Миговете приличат на пръчки, наполовината бели, наполовината черни.
Не устройвай живота си с помощта на рисунки, направени с белите половини. Защото сетне ще се натъкнеш на рисунки, направени с черните половини.
Нека всяка чернота бъде прорязана от очакването на бъдещата белота.
Не казвай: сега живея, утре ще умра. Не разделяй реалността между живота и смъртта. Кажи: сега живея и умирам.
Черпи всеки миг положителната и отрицателната цялост на нещата.
Есенната роза цъфти един сезон. Всеки ден се разтваря. Всяка вечер се затваря.
Бъди като розите: нека сладострастните пориви изтръгват листата ти, нека ги стъпкват страданията.
Нека всеки екстаз умира в теб, нека всяко наслаждение се стреми към смъртта.
Нека всяка болка бъде в теб преминаването на крилато насекомо, което ще отлети. Не затваряй в себе си дървояда. Не се влюбвай в тези черни бръмбари бегачи.
Нека всяка радост в теб заприлича на крилато насекомо понечило да полети. Не затваряй в себе си насекомото кръвопиец. Не се влюбвай в тези златисти бръмбари.
Нека всeки разум проблясва и гасне в теб като мълния.
Нека щастието ти проблясва като светкавици. Така твоят дял от радостта ще бъде равен на този на другите.
Съзерцавай вселената атомистически.
Не се противопоставяй на природата. Нека душата ти не рита с крака срещу нещата. Нека тя не извръща лице като лошо дете.
Върви в света в мир с пурпурната светлина на утрото и сивкавия отблясък на вечерта. Бъди зората, сливаща се със здрача.
Смеси смъртта и живота и ги раздели на мигове.
Не очаквай смъртта: тя е в теб. Бъди неин приятел и я дръж до себе си. Тя е като теб самия.
Умирай със своята смърт. Не завиждай на някогашните мъртъвци. Редувай начините на умирането с начините на живеенето.
Възприемай всяко несигурно нещо за живо, всяко сигурно нещо за мъртво“.
Из „Книгата на Монел“, Марсел Швоб
