Палим понеделника от сутринта с интервюто ни с Иво Димчев, който разплаква публиката си от дете, иска да направи песен с Риана, слуша Елтън Джон и Вагнер, чува движението на колите по „Раковска“ като музика и пише песни за любов, секс, страх и…смърт. Иво няма нужда от дълго представяне, защото ти е нужна минута, за да го запомниш. Оставяме те в думите му…
Здравей, Иво! Традиционно започваме с въпроса – как би описал себе си на едно дете?
Чичко с всевъзможни интереси в областта на съвременното изкуство, пише също красиви песни и кючеци.
Кога се срещна с музиката?
Като дете харесвах Елтън Джон, в пубертета слушах много Вагнер, Хендел и Ани Ленокс. Като тийнейджър опитвах да свиря на пиано, но мразех нотите и си импровизирах с часове. Започнах пак да свиря и разучих основните акорди, когато станах на 40 години. За да мога по-лесно да си пиша песните. Сега много съжалявам, че не съм имал достатъчно самодисциплина като дете, ако бях продължил сериозно с пианото, сега щях да пиша опери и симфонии. Но… уви.
Имаш ли ярък спомен от детството си, в който музиката и ти сте били най-свързани?
В квартала ме караха да пея в компании, когато се събирахме вечер или просто си ходехме по улицата. Аз знаех няколко лагерни песни от сестра ми пеех само тях. Момичетата в компанията често се разплакваха. Изглежда това с плачещата публика ме съпътства от детството. Напълно ми е непонятна тази причинно-следствена връзка.
За поредна година сме медийни партньори на един любим фестивал, който тази година празнува юбилейното си десето издание – ACT Festival. Ти ще участваш за първи път в него, и то с концерт. Разкажи ни малко повече…
Просто един обикновен концерт. Нищо модерно няма в това. Загадка ми е защо ме канят толкова често от фестивали за съвременен танц и театър да давам концерти. Сигурно защото от толкова много години хореография, и все още ме възприемат като част от тях.
Къде е пресечната точка между независимия театър и твоите концерти?
Пресечната точка е, че за последните 15 години съм направил над 35 спектакъла в контекста на съвременния танц и театър. За много от тези спектакли измислях кратки песнички, ей така, за разнообразие, но това писане на малки орнаментални песньовки се разви в писане на сериозни песни, и то много. Аз съм патологично продуктивен като песнописец. От друга страна, песенното изкуство е много използван елемент в саундтрака на съвременния танц и театър. Още от първите спектакли на Пина Бауш. При мен разликата е, че предпочитам в спектаклите си сам да си пиша и изпълнявам песните. Повечето хореографи предпочитат просто да пуснат някой шлагер на запис. Проблемът обаче е, че в повечето подобни случаи въпросният шлагер се превръща в най-доминантния елемент в сцената, и вместо песента да обслужва действието, действието започва да обслужва пеещия артист в записа. И това определено не е в полза на хореографа.
Кое те предизвиква да твориш?
Това е едно непрестанно вътрешно задължение към света и живота… да го променяш, да го разместваш, да го претворяваш, да насочваш вниманието към красивото и ценното, колкото и неуловимо или неугледно да е то. Да променяш стойностите. Да внасяш смисъл. Да правиш хората щастливи поне замалко. Да ги лекуваш от страха и депресията.
Кой е саундтракът на деня ти?
Франк Оушън по време на секс. Движението на колите по „Раковска“. Звукът на класическа китара, който ползвам на кийборда си. Всички нови песни, които ми циклят в главата до полудяване.
Сигурни сме, че се сблъскваш със стереотипите на обществото ни, как ги бориш?
Едно време се занимавах сериозно и изследвах тези неща в спектаклите си. Сега просто пиша песни за нещата, които ме вълнуват…. любов, секс, страх, смърт.
Сподели ни една своя мечта…
Никога не съм имал мечти, но ако се налага да имам, си пожелавам да снимам свой авторски мюзикъл в Холивуд. Бих си пожелал също Риана да изпее моя песен… много харесвам нейния хем безхаберен, хем секси, хем емоционален, хем гангстерски вайб.
Автор: Цветана Бонева
Снимки: Личен архив
