В деня на българския художник те срещаме с художничката Светослава Георгиева – една изключително лъчезарна и космополитна дама, с която имах честта да се запозная в деня на откриването на втората ѝ изложба „Северни брегове“ в Галерия Лабиринт в Пловдив.
Родом е от Варна, учи в художествената гимназия там, а после се дипломира във ВТУ със специалност Реставрация и консервация. Там натрупва познания за различни техники и материали, с които не спира да експериментира. Нейната страст е абстрактната живопис. През 2019 специализира Живопис в Glasgow School of Art с преподаватели Stuart MacKenzie и Craig Mullholland. Творбите от „Северни брегове“ са резултат от последната година, която тя прекарва в Шотландия.
Здравей, Светослава! Къде те намираме?
Здравей Мариета! Намираш ме в новото ми ателие във Варна, подреждам и примъквам. Все още не съм докарала нещата си от студиото ми в Глазгоу, за съжаление. И да изкажа благодарност на моя приятел Алън, че ми предостави тази прекрасна мансарда. Отправям покана, ще е като отворено студио, който желае, може да дойде и да разглежда.
Преди броени дни беше откриването на изложбата ти „Северни брегове“ в Галерия „Лабиринт“. Сподели ни повече за тези северни брегове – за времето, прекарано там…
Да, това е втората ми самостоятелна изложба в Лабиринт, чудесно пространство, работите ми са като у дома там. Северни брегове е резултат от последната странна година, която прекарах в Шотландия. Избрах магистратура живопис в Glasgow School of Art, според световния ранкинг на 6-то място в света за изящни изкуства и дизайн, за да видя аз къде съм…, да се помъча да се впиша и да променя артистичната си практика адекватно. Исках да скоча от локалното в глобалното изкуство, така да се каже. Това беше пътуване на север не само в географски смисъл, а и във личната ми сетивност към формата, цвета, образа и метафората, в изследване на абстрактния пейзаж.
В Шотландия времето се движи с различна скорост от времето тук, за всичко ти стига, ти си различен в пространството. Вали постоянно и за 20 минути може да видиш как пече, вали дъжд, после силен вятър и поледица и пак слънце… Небето е две педи над главата ти и го изстрадваш с лошо настроение и лоша храна, в общи линии. Цветовете са лишени от силна вибрация, има една вездесъща монохромност и яснота във всичко. Има безбрежност, големи сиви маси вода и въздух. Това промени работата ми безспорно. Най-прекрасното нещо, което ми се случи беше, че се запознах и работих с невероятни артисти от цял свят. Не искам да изреждам имена, знам че ще посетят България, когато е възможно и се надявам да видим работата им. Много научих как да пиша критика, как да представя работата си и концепцията си. Ще се върна там, надявам се.
Какъв беше най-ценният урок в житейски и професионален план, който научи в Шотландия?
В професионален план разбрах, че човек се развива най-добре в среда с артисти, които работят в съвсем различни направления и когато осъзнаеш, че всичко това е реално съвременно изкуство…хахаха, толкова много посоки, техники, стилове, смесици и идеи. И да се общува, да си говорят артистите, да си помагат, всеки да казва какво мисли за работата на другия и да пита. Артистът трябва да разкаже преживяното, четеното, осмисленото, какво го е активирало, за да може зрителя, било той любител, зрител, критик или колега, да види пътя, по които си стигнал до тази завършена работа и да може да вникне или да го почувства. Най-малкото е уважение към наблюдаващия. Затова за мен е много важна връзката на заглавието, текста с картината.
В житейски план… семейството е всичко.
„Лохнес или Шотландското чувство за хумор“ – това е заглавие на една от творбите ти, която можем да видим по време на изложбата. Какво всъщност е шотландското чувство за хумор? 🙂
Това заглавие е свързано с лична история, която моята колежка и приятелка, Клеър Кид, шотландка, страхотен живописец между другото, ми разказа. Като била на 7, баща ѝ, който е от Highlands, ѝ разказал как един ден, до Лох Нес, видял сянката на огромно животно и се скрил зад един храст от страх и като надникнал, видял гърба на огромен динозавър. Тя вярвала напълно на историята му и на около 14 годишна възраст станало дума за това и баща ѝ се смял много и ѝ казал: „Клеър… в това малко езеро риба няма, какъв ти динозавър, ти да не си туристка… ти си шотландка и трябва да имаш чувство за хумор.“ И така тя се подготвила за направлението, в което се развива много успешно – магически реализъм, хаххаха.
И то, шотландското чувство за хумор е леко саркастично, имат и автосарказъм, изненадаха ме, прями, открити и директни, много земни и весели. Готови да ти помогнат или нахокат, справедливи и отговорни. Обичам шотландците, забавни са и се шегуват… много и с всичко.
Кога разбра, че искаш да се занимаваш с абстрактно изкуство?
Всеки започва от дете, после художествена гимназия, университети, но най-важното е, че този институционален път минава през познанията за натурата, започва да си играе с нея през деформацията, търси различна изразност, смесва. Тук искам да вметна, повярвайте ми, нашето висше образование в областта на изкуствата е отлично, там сравних и оцених.
Човек не решава, че иска да се занимава с абстрактно изкуство, това е естествено продължение на многото рисуване и освобождаване. Извън ограничената рамка на реалността, алюзиите, създадени от абстрактната форма, са чисти и лесни за възприемане, а и създават друг процес на наблюдение и осмисляне на заглавието, трябва всичко да е добре свързано, да може да се усети или дори само да предизвика любопитството или размисъла на гледащия. Опитвам се да преплета абстрактни форми в реални облаци, небе, те хвърлят сенки, съществуват… Там винаги се появява нещо от миналото… и въпреки абстрактната композиция, човек знае къде е земята, кое е небето, усеща вятъра, студа или вижда брега – това за тази изложба. Всъщност, искам да експериментирам, докато стане.
Кога и как идва вдъхновението ти за творчество?
Винаги ме забавлява идеята как повечето хора смятат, че художниците и въобще хората, занимаващи се с изкуство, някак си седят и чакат проникновен момент на вдъхновение… и сядат да „творят”. Това е работа, ежедневна и в повечето случаи непрекъсната, защото един артист изгражда своя методология на работа, променя я, изучава и проучва непрекъснато… Проучването му е много цялостно и индивидуално същевременно за всеки автор. Аз например постоянно гледам и наблюдавам, чета, записвам си… Вдъхновението е може би онзи момент, в който откриваш нещото, което си търсил за определена работа, радостта от „Ооо, да…това е…“ и работата е завършена!
Артистично проучване в практиката ми е да комбинирам материали и техники, в което материалността на живописта се появява в релеф и текстури, типични за работата върху платно, предварително подготвени хартии с маслени бои, композирани с яснота на формата, подчертана от колажната техника и типичните материали за рисунка, инкорпорирането на различни елементи в живописния слой. Нарушавам хармонията на перфектността на чистия лист и после се мъча да я възвърна. Не знам дали това наричат вдъхновение, но винаги ми се прави, дори когато ме мързи, започна ли, забравям.
Какво мислиш за изкуството в България?
След една година в UK, в топ магистратура от която има излезли 5 носители на награда Търнър, артисти от цял свят, много различни и оригинални, постоянни лични срещи с големи имена и гледайки всичко което става в света на изкуството там, мога да кажа с чисто сърце, че нивото на българските артисти е много високо във визуално отношение, много адекватно, много професионално, свободно и оригинално. Има приемственост, има знание и информираност, има смелост. Когато е трябвало да обсъждам мои любими имена в изкуството, винаги е имало няколко български и не от родолюбие, а защото са големи артисти. Държавата и медиите нямат подобаващо отношение към визуалните изкуства. Няма да имаме една колекция след време от тези години заради липсата на политика, разбиране и инициативност.
Факт е, че визуалната култура е променена през последните 10 години, темите и ценностите в изкуството сега са много по-различни от темите през 90-те. Така нареченото „contemporary” е вече остаряло. Постмодернизма си отива, а по мое мнение българските галерии за съвременно изкуство са затънали малко в него и това кара и художниците да позатъват, за да бъдат излагани. Смятам, че нямаме критика, писането за изкуство не е достатъчно развито, повечето тези са „превод” в контекст, поставят се акценти, малко закъсняли и за форми, които нямат естествено появяване, а са по-скоро имитативни в нашето изкуство. Болест, която може лесно да отмине, при наличието на хиляди оригинални артисти, каквито имаме. Малко е декадентско на моменти, но има една съществена разлика, която е за възхищение и тя е, че българският артист повечето време работи за естетическата, а не за паричната стойност и в този смисъл носи пълната творческа свобода. Истинският успех на художника е в ателието и сред колеги.
Коя е твоята супер сила?
Любопитна съм и доста настоятелна… В живописта, мисля че е материалността, работя с много текстури, смоли, восък, върху всякакви основи и с всички възможни медии, но най-вече обичам странните комбинации между техники и материали. Много ценя качествената работа.
Какво ти предстои? Похвали ни се с нещо.
Предстои ми бъдещето… хахаха… не знам, в плануваното такова – едно голямо шоу в Glasgow School of Art засега, през януари по график, самостоятелна изложба в София, ще запазя мълчание къде и няколко групови изложби в Шотландия, за които все още няма дати заради обстановката там. И в ателието ме чакат много големи платна, един доста смел цикъл, надявам се да се получи.
Автор: Мариета Илиева
Снимки: Момчил Николов и Елена Калпакчиева
Изложбата „Северни брегове“ в Галерия Лабиринт можете да видите до 14 ноември.
