Тя описва сама себе си като Любов, а ние се потапяме в думите на поетесата Силвия Желева в нашата седмична доза „вдъхновение“…
Да ми се сбъдне,да не ми се сбъдне,да ми се… Да обичаш някого толкова много, че да не искаш да ти се сбъдва-това е историята на една любов, идеализирана от мен самата Любов, невъзможна и съвършена. Всичко започна с “имало едно време една среща.”Случи се на улицата, като ненадейно прелитащ астероид през моята галактика.
Бум и бе любов!
Неизказана, несподелена, целяща само да изпълва дните ми с романтични фантазии, розов памук под краката ми и много въздишки по Него.
Мъж, несъвършен като всички други.
С неговите травми, качества и навици.
С неговите странности и лоши черти.
Мъж, който в моите очи е самото изящество.
Сякаш Вселената е дала любовта ми в неговите ръце.
Да я притежава, без да я докосва.
Да й се наслаждава до сладко мъчение.
Дори да страдам по нея понякога.
И щастието да не ми се сбъдне никога.
Защото все още, благодарение на липсата му, аз вярвам в съвършеното събуждане сутрин.
В целувките, които изтриват целия ден от мислите и лицето ми.
В най-красивото пътуване между нас двамата.
И в Него-все така съвършен.
Разбира се, че зная колко тъмни страни има Той.
Но в моята приказка не са написани.
Нито думичка няма спомената за тях.
И ми е хубаво.
Наивница, мечтателка, дете…
Каквото и да съм, вярвам в любовта.
Вярвам в Него.
Вярвам, че има вечност само с едно “обичам те”.
И все още се залъгвам, че е по-добре Той да не ми се сбъдва…В момента, в който жената се влюби, започва да живее в своя Уон.
Дума, която е запазена марка за нас-жените, без да подозираме за нейното съществуване.
Значението й е многа познато на всяка влюбена жена – Нежеланието да се откажеш от някоя илюзия.
Всяка от нас има своя Уон.
Жените мечтаем за вечност, а мъжете за своето днес.
Ние искаме всички мигове, а той се наслаждава на момента.
Любовта от пръв поглед за тях е първична сила, а ние вече сме в бъдещето и виждаме в очите му бъдещите си деца.
Ние търсим усмивката си, търсим убежище в ръцете.
Те търсят себе си в нас.
Търсят онази жена, която ще им позволи да се чувстват нужни.
Не длъжни, не обсебени от женска любов, не въздигани на пиедестал.
Нужни.
Да ги накараш да се чувстват важни, сякаш само те могат да прекосят разстояния и да поднесат усмивката ти.
Мъжете с удоволствие се оглеждат в нашите очи.
Искат да ни удивят. Да ни въздигнат.
И понякога да ни принизят до степента на своите слабости.
Красива буря са те, а сърцата им са много безкраен океан.
Не познавам нито една жена, която да го е преплувала, без няколко катастрофи на същността.
Без солени ручеи от сълзи, няколко промени на дължината и цвета на косата, няколко бръчки, критични погледи в огледалото.
И точно в този момент хиляди жени се съмняват в себе си.
Живеят в Уон.
Обичат своя Уон.
Забравят всъщност, че мъжът търси най-красивата и най-атрактивната
заради егото.
То расте правопорпоционално на завистливите мъжки погледи.
В края на краищата мъжът “измерва”жената според аршина на своята слабост.
И там, в погледа, той отново се оглежда за себе си.
Момичета…
Всеки следващ ще ограбва от очите ви.
Докато не помътнеят от минувачи.
От крадци на щастие.
От колекционери на женски усмивки.
След тях няма да можем да намерим себе си, разпилени по света.
На милиони крачки разстояния сред мъже, моменти и счупеното вътре в нас.
Приберете себе си, най-хубавото себе си някъде, където никой не може да ви го отнеме.
Откажете се от своят Уон (трудно е, илюзиите са примамлива емоция).
Оставете се да бъдете обичани.
Много обичани.
И често гледайте очите си в огледалото.
Нашата мерна единица за щастие е точно там.
