Свободни, красиви и влюбени! Такива са нашите морски момичета, които ти представяме на 14 февруари. Любовта на Алекс и Рени не познава шаблони, не търпи стереотипи и е искрена като самото море…
Здравейте! Опишете другата с няколко изречения.
Здравей, Цвети!
Алекс: Ах, ами само няколко изречения няма да ми стигнат, но ако трябва да бъда кратка: най-добродушното джудженце, което някога съм срещала (аз съм с цели 5 см по-висока… хахаха). Толкова е добра, че понякога се оказва минус това, защото позволява хората да ù се качват на главата. Но нищо, аз нали съм там – свалям ги бързо… хахаха.
Преди всичко тя ми е приятел – всеотдаен и искрен, готов да пожертва себе си, за да спаси света. Всеотдаен – за да помага на мечтите ни да се сбъдват. И тя е една от тези сбъднати мечти. ☺
Рени: Боец, някак си това е първото, което ми излиза. Човек, който се е справил… Упора, хе, крилото бе. Нали хората казват, че всеки си имал пазител – това е моят.
Но, да, приятел преди всичко – когато аз не се обичах, тя съумяваше да ме обича.
Къде се срещнахте?
Алекс: Срещнахме се в залата за бадминтон. Аз от 4-и клас тренирам и след като се преместих във Варна, исках да продължа да играя. Намерих варненския клуб и просто отидох. Тя беше треньор по бадминтон.
Мен първоначално доста ме беше шубе от нея… хахаха. Казвах си, че сигурно е някое зло джудже, но след като започнахме да общуваме повече, разбрах, че съм била много далеч от истината.
Рени: Ами, да, то няма как аз да съм я срещнала някъде другаде, първо забелязах косата ù – все пак беше розова… хихи. Казвали са ми, че изглеждам страшна и друг път, това не знам защо, все пак работя с деца, ако бях зла, дали щях да ходя с накичени по мен дребоси през цялото време.
Кога усетихте, че се влюбвате?
Алекс: Ами, да ти кажа, не помня. То, някак си просто се случи. Беше странно, защото се познавахме вече повече от година, но явно просто е трябвало да дойде правилният момент.
Рени: Нямам и аз точен отговор на този въпрос, когато трябва явно.
Как минава един ваш ден?
Алекс: Хахаха. Ами, първо – сутринта се започва с чудене кой ден от седмицата сме. Тя става и прави кафе, аз – оправям леглото. После всеки отива на работа. Аз се мотая цял ден в магазина – учудващо, но постоянно имам какво да правя там. Някак си постоянно си намирам занимания, и в края на деня пак не мога да кажа какво точно съм направила… аххаа.
Два дни в седмицата има тренировки до 20 ч., но понеже аз предпочитам да съм в магазина до 19,00 ч., и не успявам да стигна до там. Обичайно се прибирам и правя вечеря, защото почти всяка вечер имаме гости, а тя много обича да се фука с готвенето ми… хахаха.
Рени : Мда, често се будя в четвъртък с мисълта за събота, не че има разлика… аз ставам първа, мачкам я леко, колкото да не я събудя на 100%, и после всичко се почва… всеки ден със своето предизвикателство. Вечерите са топли, абе, хубаво е.
По какво си приличате и по какво се различавате?
Алекс: Приличаме си по това, че обичаме всичко да ни е подредено (невинаги се получава, но пък обичаме). Обичаме да си правим нещата сами – и да се справяме с дадени ситуации, и да майсторим разни неща, както и целия интериор на магазина.
А основното ни различие е, че аз съм много крайна. За мен няма средно положение – нещо е или бяло, или черно. Докато тя е „доброто ченге“ и винаги се опитва да намери златната среда.
Рени: Приличаме си, да, точно по това, че искаме всичко да правим сами, да се справяме с нещата от ежедневието. Това за подреденото… не знам, тя е много подредена, веднъж подреди всичките ми тениски за залата по цвят, а аз понеже съм белаждийка – когато тя шета, аз простоооо гледам да не преча… МНОГО, хехехе.
Различни – тя е много крайна, може да зачеркне, което е било част от нея, не казвам, че е с лека ръка, но просто го прави. Кораво копеле е, хахаха. Аз все търся доброто, но когато е необходимо да се запази самообладание, аз съм човекът. После ще се разрева вероятно… хиих.
Как се борите със стереотипите на обществото, в което живеем?
Алекс: Ние не се борим с никого и с нищо. Живеем така, че ние да се чувстваме добре, без значение от погледите, разговорите и мнението на другите. Важните за нас хора ни обичат. Останалото не е от значение.
Рени: Няма нужда да се борим с вятърни мелници, когато се чувстваш добре със себе си, другото не е важно. Той, светът, е стереотип, така че – все тая. Мен има кой да ме гушне, да ми направи супичка, да ми даде надежда, нали?
Любовта е…?
Алекс: Много обичам да го казвам – за мен любовта е 157 см щастие.
Рени: Любовта е… свобода, всеки ден различно, и все пак – еднакво, но неомръзващо. Абе, любовта е да можеш да кажеш: „Благодаря, че те има до мен!“ ☺
Автор: Цветана Бонева
Снимки: Цанислав Христов
