Когато тръгнахме за задължителната ни годишна почивка на о-в Лимнос, не очаквах, че ще е толкова вълнуваща и различна за мен. Островът ни посрещна с вятър – наркотика, който всички уинд и кайт сърфисти преследват… Без да се бавим, се насочихме към залива Керос, нетърпеливи да чуем дълго чаканото „Добре дошли“ от екипа на сърфстанция „Сироко“. Когато чуеш това „Добре дошли“ и прегръщаш старите си приятели, изпитваш истинско щастие. Всеки, който е бил там, ще ни разбере. Екипът на „Сироко“ не е просто екип, те са семейство и човек ги заобичва веднага. Там срещнах Бужи преди повече от четири години. Спечели ме на мига. В нея има нещо специално. Желанието ми да взема от нея интервю беше голямо. Тя се съгласи, но трябваше да почакам. Трябваше да изчакаме и двете. Да дойде точният момент и да го уловим. Като вятъра… Минаха три дни, които ми се сториха цяла вечност. На четвъртия тя дойде и ми каза, че е готова. Седнахме на плажа с по чаша Ципуро и разговорът започна. Говорихме. Беше много лично и искрено. Посмяхме се и потъгувахме. Част от историите ще запазя за себе си, но други ще споделя с вас, защото Божана е човек, който си заслужава. Защото е истинска. Тя е като вятъра и като прясно навалялата снежна пудра.
Здравей. Разкажи ни как започва един твой ден, от ставането в караваната?:)
Събуждам се в 8 сутринта. Първото нещо, което правя, е да си дръпна перденцето на прозорчето, за да видя дали има вятър. След това пия кафенце и тръгвам към сърф станцията. От 8,30 до 9 часа имаме оперативка с колегите, за да си разпределим задачите за деня. След това имаме кратка – 15-минутна, почивка и работният ден започва.
Кога за първи път подкара сноуборд и кайтсърф?
На 3 години съм подкарала ски и така, докато не съм се влюбила в сноуборда. Сноуборд карам от 14-годишна. Кайтсърф карам вече седми сезон.
Кой от двата спорта ти е пò на сърце?
Със сигурност сноубордът. Той е любовта на живота ми! (смее се)
А домашния ти любимец Джералд?
(смее се) Джерко… 🙂 Джерко ми е партньор. Това е друга любов. Сноубордът ми е страст!
Какво те накара да поемеш по този път?
Някак си стана естествено. Просто исках да съм тук, на Лимнос, исках да съм на Банско или в Австрия. Неустно се получи. Годините минаваха и в един момент разбрах, че всеки път когато се връщам в града, ми е все по-трудно и по-трудно да се адаптирам и реализирам. В един момент разбрах, че за да се чувствам добре, трябва да съм сред природата… Иначе от малка съм запалена по спорта и съм тренирала всякакви видове.
Родителите ти подкрепят ли те?
Те винаги са ме подкрепяли. Аз съм научена, че това, което работя, трябва да ме прави щастлива. Никога не са ме натискали за нищо… Завършила съм фотография, но впоследствие се отказах от тази професия, защото усетих, че не е моето призвание.
Екстремните спортове и работата ти, свързана с тях, изискват пълно отдаване. От какво се лишаваш ?
Това, което ми липсва най-много и го осъзнах късно, са приятелите. Изгубих връзка с много от тях покрай сезонната ми работа. Повечето ми близки приятели имат нормален живот. Имат си деца и професии. В един момент се оказа, че нямаме много допирни точки… Жертвах приятелството си с тях и с брат ми, защото и него го изоставих малко… Идва и парадоксът, че на мен ми е омръзнало да говоря само за вятър и сняг. Иска ми се да водя по-дълбоки разговори, а те се случват рядко…
Какво би казала на твоите приятели, ако са сега тук?
Бих ги прегърнала и бих им казала, че не е лично! Просто следвах желанията си и това, което ме прави щастлива. Не съм искала да ги загърбя… От известно време се опитвам да поправя това!
Ти си и преподавател. Какво означава това за теб и трудно ли е да се научи един човек на екстремен спорт?
За мен преподаването е щастие. Щастието да видиш как някой просперира. Смятам, че продавам щастие. Защото на хората им отнема време да се отпуснат, да те опознаят, да ти повярват. Стане ли това, те са ти вечно благодарни. J При сноуборда не е точно така, защото нещата се случват по-бързо, за около три дни. Но при кайта отнема средно около една седмица и е някак по-лично, може би и заради вятъра, който е една омагьосваща стихия… Обучението е велико нещо и ми допада много. Особено ако е с деца. С децата удоволствието е пълно.
Кое е любимото ти място за каране?
За сноуборд – все още е Пирин. Обичам и Австрия, мястото там се казва Хокфйуген. За кайт – о-в Лимнос. Любимите ми заливи са Гомати и Ред-рок.
Фрийрайд. Какво означава това и има ли почва у нас?
Това е изключително наболяла тема, осoбено след тази зима. Опитваме се да се преборим за малко повече информация и култура в България по отношение на фрийрайда. Ако говорим за Австрия, хората там се много напред. Нещата са подредени – изкарват се пари и се промотира постоянно.
Фрийрайдът за мен е начинът, по който изразявам себе си. И, да – има почва у нас! Често обаче биваме обвинявани за несъществуващи неща…Оставаме неразбрани. Няма добра комуникация и медиите са некомпетентни.
Често срещаме на ски пистите табели „no freeride“, но всъщност, ако влезем в сайтовете на съответните курорти, откриваме снимки на фрийрайдъри и обяснения, че мястото е прекрасно за фрийрайд. Какво трябва да се промени?
Хората трябва да спрат да си правят реклама на наш гръб и в същото време да ни „хранят“. Обществото трябва да започне да ни подкрепя, но ми е ясно, че това няма да стане от само себе си. Медиите да се поинтересуват за какво става въпрос, преди да пишат каквото и да било. И вместо да се крием, когато стане най-лошото, да бъдем съпричастни. Когато в Австрия стане инцидент, информацията е много точна, поднесена с уважение и по такъв начин, че спасява и помага на много други. Ние не застрашаваме живота на хората! Ние отговаряме за нашия собствен и осъзнаваме рисковете! Затова се казва „свободно каране“, защото човек е свободен да кара, където поиска, и да бъде, какъвто поиска.
Как успяваш да се запазиш?
Това, което правя, ми дава много. Независимо дали ще е кайт, или сноуборд. Природата, вятърът – дават ми много заряд. Аз се храня веднъж дневно. J
Може би съм намерила призванието си. Може би това е моят път. Отнасям се със смирение. Взимам много, но и се опитвам да давам. Щом душата ми се чувства добре, всичко се подрежда.
Имала ли си сериозни травми?
Имала съм само една травма, и то не от сноуборд, или кайт. Преди години имах приятел, с когото ходихме да скачаме на батут три пъти седмично. Тогава тренирах „фрийстайл сноуборд“ и бях на много високо ниво, участвала съм и в състезания по бордъркрос. Скачането на батут ми помагаше да се развивам и го практикувах много. При един от скоковете паднах и си нараних единия бъбрек. Бях две седмици в болница и 6 месеца с тръбичка, но най-лошото беше, че ми казаха да забравя за всички спортове, свързани със скокове, приземявания и т. н. Това ми изглеждаше нереално. Обясних на докторите, че все едно ме карат да спра да дишам… Те държаха на своето. Беше повратен и тежък за мен момент. Баща ми ми купи китара с идеята да насоча енергията си в друга посока, но не се получи. Казах му: „Баща ми, сори“… Лека-полека, много внимателно, започнах да карам отново… И баща ми се предаде. Между другото, той все още казва на сноуборда скейтборд.
Какво е най-голямото ти желание?
Искам да си намеря мястото и да изкарвам достатъчно пари, за да мога да пътувам. Мечтая за кемпер, защото явно не мога да стоя на едно място. Искам да си имам и детенце. Мечтая и за още нещо, което ще запазя в тайна.:)
*Мечтата на Бужи е реализирана! За нея, можете да намерите повече тук.
Автор: Мариана Станчева
Снимки: Личен архив и Мариана Станчева
