Той черпи вдъхновение от всичко човешко. Няма любими артисти, режисьори и кумири, но уважава своите колеги. Никога не изпитва завист към изкуството на някои личности. Черпи вдъхновение и от онези, които искат всичко сега и на всяка цена, но и от онези, които не зачитат чуждото пространство. На 16 март в кино „Люмиер“ предстои премиерата на новия му филм „Не те харесвам“, който той нарича: „… човешки продукт, морален, правдив, човешки дълбочинен. Днес на гости ни е режисьорът Борислав Костов и ще си говорим за кино, защото за него то е Огледалото на живота…
Здравей, Боби! Къде те намираме?
Някъде между числинни прасурси и омарабавсатвани прасурси. Добре, че е Джон Ленън… Всеки може сам да си тълкува тези негови пасторални съждения. Имам едно-две любими местенца. Едното е в душата на жената до мен – Деница, другото – в усмивката на сина ми Йоан. Та, някъде между двете, с добър баланс.
Можеш ли да ни се представиш така, както би се представил на едно дете…
Здравей, аз съм Боби и обичам всякакви игри. От стражари и апаши, до криеница и Warcraft. Обожавам приказки – истории, които ме карат да мечтая, да вярвам в днешното утре, вчерашното дете, да се усмихвам, да поплача и да оставям следа в картини и музика.
Кога беше първата ти среща с киното?
Никола Корабов и Невена Коканова. Учех за актьор по това време. Моментално забравих за сцената и суетата на актьора, на което уча и моите ученици. Помня, че Корабов ме предизвика, аз му отвърнах… и така лумнаха първите кадри, които се превърнаха в дубли на постоянство и отговорност.
Когато беше дете ли реши, че искаш да станеш режисьор?
Когато бях дете, нямаше частни градини и занимални. Ако нашите по време на ваканциите ме оставяха сам вкъщи, това не се възприемаше добре от съседи и злите им езици. Имах три опции. На лагер с възпълнички лелки, в Академията на науките с баща ми или с приятели по киносалони из София. Гледах да ги съчетавам. По лагерите си фантазирах, че съм на изоставен остров или чужда планета, за да не съм печален – примерно. Като посещавах БАН с баща ми, всеки път разигравах различни сюжети, за да избягам от скуката, а тези, които ме щипеха болезнено по бузите с думите: „Колко си пораснал!“, си представях, че са щурмоваци от STAR WARS. Когато ходех на кино с приятелчета, винаги правех така, че да има някое момиченце с нас, за да разиграваме сценки пред нея впоследствие и да разбера кой я е впечатлил и с какво. По-късно разбрах, че киното избира теб, а не ти него. Както е и с жените. Изборът винаги е техен.
Кои са артистите в България, а и от световен мащаб, от които черпиш вдъхновение?
От всичко човешко. Нямам любими артисти или режисьори, демек кумири. Изпитвам уважение и крада авторски или поне се опитвам. Може би затова уважавам колегите си. Никога не съм изпитвал завист към изкуството на някои личности. Но монетата има и друга страна. Онези, които искат всичко сега и на всяка цена, онези, които разиграват низки ходове, онези, които не зачитат чуждото пространство… И от тях черпя вдъхновение. Все пак киното е огледалото на живота…
На 16 март в кино „Люмиер“ е премиерата на новия ти филм „Не те харесвам“, разкажи ни повече…
Странно е. Бях провокиран от войната в Сирия. Запознах се нЕслучайно с прекрасни личности и споделиха с мен болката си. Критиката определя основната тема на филма бежанци или емигранти. Провокиран съм от войната като антиморално събитие въобще. Докато не осъзнах, че трябва да направя нещо по въпроса, а вече бях на 49-а страница. После се сетих за думи на Корабов и Ничев относно киното, драматургията и че рискът е неизбежен. Огледалото на живота. Поех риска и си причиних моменти, за които никога няма да съжалявам. Стигнах и до Сирия. Незаконно. Накрая с екипа имахме човешки продукт, надявам се, морален, правдив, човешки дълбочинен. Разбрах какво наистина е родна стряха. Какво е да си мигрант, емигрант или имигрант. Разбрах какво е разрушителност, толеранс, спукани съдби, смърт… приятелство. Независимо дали е сред християни, мюсюлмани, католици, юдити или сектанти. Винаги ще намерим причина или извинение да упрекнем някого и да пренебрегнем човешкото същество. От този нечовешки резонанс страдат най-вече децата ни, а ние им подаваме ръка на 1 юни или с невнимание…
Как се роди идеята?
Както казах преди малко, нЕслучайно. Един разказ ме потресе. Семейство бяга от обсаден град до Алеппо. Най-малката дъщеря си забравя куклата. Докато всички са в паника и се изнасят, тя се връща за нея. За жалост майката, бащата и братята ѝ стават свидетели на най-отвратителната гледка… Но те не мразеха извършителите. Тогава научих един много важен израз: „Бъди възпитан“, съхрани и продължи колкото и да е трудно.
Кои са актьорите, които участват в лентата?
Любен Чаталов, Мики Димчев, Явор Бахаров, Китодар Тодоров, Мария Бакалова, Сашо Митрев, Калин Пачеръзки и др. …
Кое е най-голямото предизвикателство за българския артист у нас?
Да е съпричастен и истинен.
На кого искаш да кажеш „не те харесвам“?
Войната, онези за които личният интерес и политиката им сеят разрушителност. Онези, които не чуват детския смях и плач… Онези които не умеят да си признават грешките и да си простят.
А какво харесваш най-много в хората?
Онези, които умеят да чуват и учат.
И не на последно място – изкуството е…?
Да си изкуствен не е изкуство. Поне според мен… Никога не съм харесвал израза „Хора на изкуството“, звучи ми изкуствено. Изкуство е истинната магия на живота. Да докосваш хората е изкуство, чувствата и сетивата им. Да ги усещаш, чуваш и разбираш..
