Започвам това интервю с един цитат, но не от Димитър, а от неговия дядо, който е и първият му детски спомен. Не е случайно, и по-натам в четенето на този изключителен текст ще разберете точно защо. Димитър Браянов познавам от много години, трудно ми е да ги преброя на едната си ръка и съм почти сигурна, че са почти, колкото пръстите на двете ми. Винаги съм харесвала в него такта, онзи вече поизгубен в повечето хора идеалистичен поглед над живота, стила му на изказ, и най-вече човечността му. Днес ни е на гости, за да ни „зарази“ с красивите си мисли и да ни прати в „дълбокото“ за финал на тази пъстра януарска седмица. Обещавам, че е интересно…
Интервюто е от мен – Цветана Бонева, а снимките от невероятната Диляна Флорентин…
Здравей, Митко! Къде те намирам?
Здравей, Цвети, намираш ме между края на един манифестиран на висок глас декември и затихнал пред буря януари. Хванат в крачка между топлината на планинските преспи сняг и студения бетон на града. Научих се да гледам през много „silver lining призма“ целия ми жизнен спектър.
Истината е, че това интервю е доста желано и от много време ми се въртеше мисълта да го направим. Започваме с любим въпрос: Как би се представил, ако трябваше да се представиш на едно дете например?
Всяко дете е Галактика, която крие милиарди микровселени и възможни реалности. Най-важното е да подвиеш колене и да го погледнеш в очите, защото когато пораснем, изведнъж ставаме страшни и сериозни. Гледаме микрокосмосите отвисоко, а реално сме високи точно толкова, колкото ни мерят детските очи. После бих му разказал, че от дете се крия между дяволчето Фют, „хвърчащите хора“, които наричаме ангели, и стените на моето сърце. Но пазя фантазията си точно толкова чиста, колкото е палаво сърцето не „Емил от Льонеберя“, и винаги имам място за някоя нова „пакост“, на която може да ме научи и да сбъднем заедно.
Кой е първият ти детски спомен?
Дядо ми. Неговото спокойствие, стоицизъм, голям корем, който ползвах за трамплин да скачам от фотьойла, и търпението, с което ме обичаше, когато никак не съм бил за обичане. Ароматът на печените фъстъци, който се долавяше във всяко кътче на апартамента в „Красна поляна“, козината на кучето, стелеща се като втори слой на килима, и секундарникът на големия стенен часовник, който толкова мразех да чувам. Тик-ток… побъркваше русото ми детско нетърпение.
С какво се занимаваш?
С две рекламни агенции, с една своенравна и ревнива женска Визла, с „вятърните мелници в главата ми“, които, слава на природата, вече не са чудовища, и с това да поддържам живо всяко мое Аз, което през годините ми е помогнало да бъда мъжът, който съм днес.
Как преминава един твой ден – от сутрин до вечер?
Започва рано с кучето, още свито на кълбо под одеялото, двойно еспресо с поредната книга в Storytell, лека тренировка с няколко минути медитация и горещ душ. Продължава в срещи, хора, улици, зачеркнати с химикал думи в списък, тихи локали, шумни кафенета, снимки, някоя и друга шофьорска псувня (с която не се гордея особено), твърде много време онлайн, за което офталмологът ми размахва пръст, и търсене на баланс в един град на абсолютни крайности, като София. После разхождам кучето, ходя на тренировка по баскетбол и ако не доработвам нещо изостанало от деня, отварям бутилка вино и се опитвам да имам малко време за себе си.
Знаем, че си истински бохем в кожата на модерен градски човек, къде намираш най-много сладки удоволствия от живота?
В пътуванията сам. Когато имаш само себе си и се осланяш на инстинктите си, оставяш съдбата те запознае с нови хора, оставяш защитните механизми на подсъзнанието във вегетативен мод и просто живееш целия спектър. Усещаш тесните павирани улици още по лични, големите булеварди с хора още по-сюрреални, и отваряш себе си за възможността да си вдъхновен от палитрите на живота, без да си блъскан от черно-бели крайности. Разбира се, всяко удоволствие има цена, която не е задължително да платим веднага, понякога е екстрасистула, друг път съобщение от банката, но най-голямата цена е дали можем да позволим да се доверим на морето да ни води, или винаги искаме да сме капитана и да имаме целият контрол. Все още не съм намерил абсолютния отговор на този въпрос.
Какво обичаш да похапваш най-много?
Пържено пиле – най-големият грях, за който бих извървял с Вергилий всеки кръг на ада, придружен с чаша шампанско. След това е пицата с двойно пеперони и моцарела, но с тънка коричка, като в Рубироса на Мълбъри стрийт в Ню Йорк, Почти всеки Дюрум в Лаваш в Кройцберг, сладолед със зехтин и сол, и… „тюрлю“ гювеча на майка ми (да, с бамя!).
А какво обичаш да си готвиш най-много?
Обичам да готвя за някого, с чаша вино, бавно, със скрити погледи, докато ножът танцува между дъската и плота. Готвя с много подправки, не обичам равните вкусове, харесвам да имам кик и изявен характер. Винаги имам копър в хладилника, имаме афера с него от дете, заатар, сумак, пиментон и хубав зехтин също винаги имам подръка. За мен тайната на всичко е масло, маслото е първороден грях и път към сърцето на всяко ястие. Правя страхотно „качо е пепе, леко елевейтнати с черен хайвер“, „риб ай такоси с пико де гайо, със зелени домати и малко хариса“ и, разбира се, закуска, за нея, аз мога да пия кафе и да я гледам.
Любимият ти коктейл е…?
Негрони с коняк, вместо джин, и два даша сол. Солта е живот и животът е сол.
Кои са местата в града, които са най-запомнящи за теб, най-вдъхновени?
С отговора на този въпрос ще обидя половин София, но ето няколко места, които са ми честа дестинация напоследък. СОЛ и таланта на Цвета. Прекарвам твърде много време в Coffee Syndycate. Обичам масата на Уника с изглед към Руската църква. С нетърпение чакам бянг-бянг нудълса на Ивайло Спасов. Винаги за едно Вю Каре в 3oz. Rib eye с чимичури в Bonefire. Бейгъл в Обред, Кюфтета в Скара Бар, Пица в Ла Тера, език с трюфел и много масло при Мистър Ули… поп ъпите на Фънкуукс… спирам, защото няма да ни стигне само това интервю.
Коя е любимата ти книга?
„Нощен влак за Лисабон“ на Паскал Мерсие. „Музика за Хамелеони“ на Труман Капоти. Всичко на Керуак. „Септември“ на Гео Милев.
А филм?
Филми… толкова са много, но добре. „Да срещнеш Форестър“, „Сърца в Атлантида“, Big Fish, Genius, Alfie и още цял вагон заглавия. Впрочем, чакам с нетърпение „Дилън“ с Тимъти Шаламе и Ел Фанинг.
Саундтракът на деня ти е…?
Напоследък разхвърлян между Кillers, Masego, Muse, Peppers и Childish Gambino. Пълен с кроежи за нови концерти, фестивали и секцията Discover Weekly на моя Spotify. Последните 20 дни на рипийт ми е Wait by Doechii – супер секси трак.
Къде намираш Любовта?
Не знам дали съм подготвен за този въпрос, но със сигурност в себе си. В междуметията на гласовете в сърцето ми, които невинаги са много трезвомислещи. В излизането извън комфортната ми зона. В способността да се пуснеш и паднеш, без да знаеш дали ще има, кой да те хване, дори това да значи да ти потече кръв. Във волята да сложиш Тейлър Суйфт в плейлиста ви за път, защото тя я харесва. В целувката, след като сте си разделили парченце шоколад. Във въздишката на кучето ми, преди да заспи. В ръцете на майка ми, които леко треперят. В приятелите ми. В споделянето на една хапка от нечия вилица, с длан под нея. В измислените игри на децата. В това, някой да помни твоите детайли. В любов, облечена в действия, а не изписана на думи. В често трудните за преглъщане думи, които знаеш, че са верни. В способността на хората да те изненадат точно когато тотално си изгубил вяра в тях.
А сега нещо по-лично: Имаш ли човек до себе си в момента?
Ох, как го измисли този въпрос? 2024-а беше една много силна година за мен, защото за първи път бих казал, че съм обичал осъзнато, валидирано и с цялото си същество. Бил съм напълно наясно с изборите, които съм направил и стоя зад тях с всяка клетка от организма ми. В моменти като този емоционалната ни интелигентност резонира с всичко наоколо и сякаш се чувстваме непобедими с невидим плащ на раменете. От друга страна, никой от нас не може да каже какъв е таймингът на живота, защо хората се срещат, защо понякога се разминават дори да се обичат с всяка фибра на тялото. Само знам, че един мъж трябва да може да носи отговорност за чувствата си и да не обвинява никого за тях, най-малкото този, на когото ги подарява. Следователно никога не бива да бъде реактивен и дефанзивен, когато е влюбен, защото тогава любовта не е безрезервно чиста и носи порок. Затова си пожелавам взаимност с човека, който ще ме открие, или този, който ще ме преоткрие през 2025-а. Не знам дали ти отговорих (смее се)
Къде намираш Смисъла?
В утрешния ден и във възможността за нов празен лист, който да допишеш към живота си. В пътя и в изборите. В яркостта на индивидуалността и в отказа от мимикрия, за да бъдеш приет. В достатъчното, но никога в повече. В скритите послания на думите и в жестовете, във всичко, което хората не смеем да кажем. В драйва на баща ми да се буди мотивиран за перфекционизъм в работата си след 40 години в играта. В очите на хората, когато погледите ви се срещнат и останат там. В прегръдката. В мен. Дори понякога да значи, че трябва да прегърнеш сам себе си и това да е целият смисъл, от който се нуждаеш.
Обичаш ли да пътуваш и кое е най-запомнящото се пътешествие досега?
Предстои, надявам се. Винаги съм смятал, че бих преоткрил много у себе си, след като видя Киото и Нара, Биг Сър и залеза над Монтерей, Панама и Ел Салвадор, Мадагаскар…
„Най-хубавият живот е този, побран в един куфар“, казваше дядо ми.
Разкажи ни малко повече за Идея Фабрика…
Фабриката се роди спонтанно преди 12 години. Като необходимост, за нещо ново в живота ни. С времето стана огледало на нашия мироглед за естетика, за порива ни да правим съвсем нови продукти в областта на рекламният бранш, колкото учебникарски, толкова със собствен наратив от проба и грешка, за да можем да отговорим на пазара в България. Колкото повече време минава и ние се задържаме на пазара, толкова повече осъзнавам какъв късметлия съм, че винаги намирам хора, които да споделят моята лудост, нескончаемо желание да сме по-добри от вчера и да правим красиви и работещи продукти. Преди 5 години сестра ми (Йоанна Браянова) пое нелеката задача да бъде мой партньор и да бъде до мен във всеки елемент от работата ни, за което съм благодарен всеки ден. Тя внесе така нужния хладен разум, систематизиране на процесите във фирмата и държи баланса между най-лудите ни идеи и тези, които реално правят разликата на един пренаситен рекламен пазар.
И не на последно място по значение: Какво пожелаваш за 2025 година на себе си, на нас и на всеки, който чете това интервю?
Да си вземе куче поне веднъж в живота. Да пусне контрола, за да намери себе си. Да се освободи от всичко, което го е спирало да сбъдне потенциала в себе си през предходната. Да вижда отвъд това, което всички искат да му покажат на пръв поглед, и да вярва в изборите си, защото те са всичко, което притежава.
