Автор: Цветана Бонева
Понякога най-силните истории не се разказват с думи, а с паузите между тях. Същото се случва и във фотографията на Доли Манева – пространство, в което природата, светлината и тишината се срещат, за да създадат образи, които се усещат почти като вътрешен диалог.
След години, прекарани в театъра като куклена актриса и в света на изкуството чрез галерия „Артур“, днес Доли намира свой собствен визуален език зад обектива. Нейният нов фотографски проект и предстоящата изложба „Тишина“ изследват именно онези деликатни моменти, които често остават невидими – детайла в природата, крехкостта на света около нас и способността на образа да създава усещане, а не просто да показва.
В този разговор Доли Манева ни допуска до своя творчески процес, разказва за връзката между театъра и фотографията, за любопитството като двигател на изкуството и за тихите, но силни емоции, които стоят зад кадрите от изложбата.
Здравей, Доли, радвам се, че взимам това интервю от теб, а поводът е толкова хубав – твоята предстояща изложба, която се казва „Тишина“. Как се роди идеята за нея и какво отключи вътрешната необходимост да създадеш точно този проект именно сега?
Благодаря за вниманието. Идеята се роди спонтанно, но всъщност зад всяка спонтанност се оказва, че седят отдавна заключени емоции и мисли. Тишината и респективно шумът ме занимават отдавна. Ако тишината е вглъбяване, паузата между нотите и едновременно с това отдалечаване от видимото, то как би отговорила природата на това. Винаги съм търсила детайла във фотографията, а сега реших да опитам да изследвам природния детайл във връзка с тишината и как мощта и крехкостта му биха отвърнали на това. Човешкото присъствие е невидимо, но в крайна сметка ме интересува как гледащият ще почувства уязвимостта на природата в „шума“ на тишината.
Какво означава за теб тишината – повече състояние на духа, визуална среда или вътрешен диалог?
Тишината е всичко това. Тя е търсене на покой на душата, в което има понякога видима, а друг път невидима среда. И именно там се появява разговор със себе си, с другите, с опита да чуеш и да разбереш.
Когато започваш работа по нов проект, кое идва първо – емоцията, образът или концепцията?
Различно е. В повечето случаи при мен е водеща емоцията. Не намирам смисъл да показвам нещо пред някого, ако то не ме вълнува. Мисля, че когато се вълнуваме от нещо, спонтанно идва желанието да го споделим с някого. Често нещата се подреждат естествено след това – имаш някаква идея и се повява „картинка“, която пасва с идеята. В случая винаги съм се питала кое е по-базисно в нашето общуване – да чуваме думи или да се попитаме какво „говорят“ паузите между тях. Да се загледаме в жеста, да помислим за чувствата на отсрещния. Такъв диалог съм намирала с природата – сякаш тя винаги ме е разбирала. Искам да споделя тази емоция.
Как изглежда твоят творчески процес – планираш ли детайлно кадрите или се доверяваш на интуицията?
Аз изцяло работя емоциално върху кадрите си. Имам идея и намирам верния кадър за нея. Винаги казвам, че аз съм хоби-фотограф, да го кажем така, технически правя грешки – не владея нещата до детайл, но смея да кажа, че истински се вълнувам от това, което „вижда“ камерата ми. И това е единственото, което ме интересува. Да направя картинки, които да говорят. Ако успея да развълнувам някого за мен би било голяма радост.
Фотографията за теб повече наблюдение ли е или създаване на нова реалност?
Много хубаво го казваш. Аз мисля, че ме водят две неща – наблюдение и силно любопитство към света около мен. Аз се забавлявам с това. Щракам кадри и без фотоапарат. То е като детска игра – да отвориш сетивата си и да запечатваш по свой начин това, което виждаш. А дали са нови светове не знам, но със сигурност гледащият ги превръща в свои и това е интересното. Историята винаги продължава…
Имаш зад гърба си обучение по куклено/актьорско майсторство – как този опит повлия на начина, по който разказваш истории чрез образи?
Да така е. Аз съм куклена актриса. Бях около 10 години в театъра. Сега продължавам да съм все там, но вече извън сцената. Има много общо между театъра и фотографията, както и доста разлики. Но основата е една и съща – почуда, наблюдение, любопитство, въображение и смелост.
Усещаш ли връзка между сцената и кадъра – между театралното пространство и фотографската композиция?
Да, разбира се. Сцената реално е като матрицата на фотоапарата. Светлината в театъра е също толкова важна. Във фотографията е основното изразно средство. Знаеш ли, помня как още като играех в театъра, реденето на осветлението/осветителните репетиции бяха много интересни за мен. Тогава не съм й предполагала, че ще се занимавам с фотография. Сцената е лупа, всеки детайл е видим, същото е и с матрицата. А композицията е хармонията както в кадъра, така и в театъра.
Какво търсиш в човека отсреща, когато го снимаш – автентичност, уязвимост, сила?
Винаги като снимам се опитвам да достигна и да усетя човека. Аз често опитвам да правя портретни сесии, които да са тематични. Опитвам да измисля сюжет-история и тогава обикновено работя с хора, които познавам. Но много обичам и нови лица. Интересно ми е да търся емоцията във всяко различно лице.
Имала си собствена галерия – какво ти даде този период и как те оформи като артист?
Да, работих дълго време в галерия Артур. Моите родители създадоха галерията още 2009 г. Имали сме множество изложби, срещи, събития. Работата ми даде много, срещите с всички артисти също.
Как се промени отношението ти към изкуството през годините?
Не мисля, че се е променило радикално. За мен изкуството е начин на живот, нужда да изразяваш емоциите си, лек. Може би преди представата ми е била неосъзната, но с годините знам, че това ми помага да живея в един по-интересен и вълнуващ свят.
Как съчетаваш живота на артист и професията на фотограф с майчинството? Променя ли те то като творец и като човек?
Да си родител, да си майка е чудно приключение, голяма магия. Дъщеря ми постоянно ме кара да гледам на света през нейните очи и това определено ме радва всеки ден, любопитството й, вълненията й, порастването й е взаимна и непрестанна игра.
Има ли моменти, в които тишината е трудна – и как ги преодоляваш?
Има, да. Понякога ти се иска да крещиш. Но мярката и търпението са нещата, които се опитвам да се уча всеки ден.
Какво искаш зрителите да усетят, когато застанат пред кадрите от „Тишина“?
Успокоение, вълнение, „тих“ допир с природата, в който да почувстват смирение. Или просто да им донесе някакво тяхно, вътрешно чувство.
Има ли конкретен кадър от изложбата, който ти е особено близък и защо?
Любопитното е, че един от кадрите не е мой – само обработката е моя. Той е на най-близката ми приятелка, която един ден просто ми го прати и аз си казах – ето това ще е ключовият кадър. В него има всичко, за което говорих по-горе за тишината и природата, но и нещо много важно – историята на едно дълго и силно приятелство.
Къде се виждаш след тази изложба – накъде води следващата ти вътрешна посока?
Надявам се на здраве за близките ми и за вълнения, хубави емоции. А що се отнася до бъдещи проекти, ми се иска да не губя любопитството си към света.
