Автор: Цветана Бонева
Фотограф: Кайя Христова
Има хора, които носят в себе си естественото усещане за движение – между градове, идеи, роли и мечти. Симона Захънова е точно такъв човек. Животът ѝ днес се развива в Рим – град, който за нея не е просто място, а връзка, история и пространство за израстване. Между динамиката на модния PR свят, йога ритуалите, писането и пътуванията, тя създава собствен ритъм на живот, в който дисциплината и интуицията вървят ръка за ръка. В този разговор Симона ни разказва за пътя към Рим, за професионалните предизвикателства, за вътрешния баланс и за малките ритуали, които поддържат една силна и чувствителна душа стабилна в големия град.
Здравей, Мони, представи ни се така, както би се представила на едно дете. Коя е Симона и какво най-много обича да прави?
Здравей, Цвети, благодаря ти за поканата – с толкова Лъв в картата ми винаги ми е приятно да разказвам лични истории.
Симона (или Мони за близките ми) е момиче, което обича да съчетава различни версии на себе си. В мен живее огнената жена, която знае какво иска и си го взема, но и нежната, която обича да дълбае в емоции. Имам и авантюристичната страна – „защо пък да не опитам и това?“, както и една доста дисциплинирана версия, която спокойно подрежда графици между поне две държави.
Най-много обичам да действам – да създавам, да генерирам идеи и животът ми да е в движение.
Как изглежда един твой обикновен ден в Рим? От първото кафе сутрин до вечерта – какво има между тези два момента?
В Рим денят ми никога не е просто ден – той е период.
Имала съм „еспресо години“ – силно италианско кафе сутрин и 15 минути пеша до университета (винаги с токчета, разбира се) с разнообразни хора, събития и места около мен.
После дойде matcha периодът – freelance проекти, работа в артистичен колектив, силна йога практика и вечерни моменти на тишина. Шегувах се, че живея в свой собствен йога ашрам насред Рим.
Когато започнах работа като моден PR Manager, дните ми започвaха в 5:00 – тренировка, движение, пътувания, креативен хаос в офиса на бранда и късни вечери, в които събирам себе си обратно чрез малките си ритуали.
Стабилността остава обаче винаги в уикендите, които са задължително бавни и моментите, когато съм у дома, там ритуалите за грижа са ми свещени.
Рим ме научи, че рутината не е права линия. Тя е сезон. А аз просто се уча да се движа с него, вместо да се опитвам да го контролирам.
Рим не е просто град, а усещане.
Как се чувстваш там и кога разбра, че това място започва да ти става дом?
Рим за мен наистина не е просто град, а връзка.
Обичам да казвам, че съм „омъжена“ за него, защото след четири години вече познавам и красивите му залези, и хаотичния му характер, и романтиката, и трудните му настроения. Първоначалната захаросана фаза отмина, но любовта остана. И всеки път, когато съм далеч по-дълго, ми липсва.
Още на 15, когато го посетих за първи път, знаех, че искам някой ден да го нарека дом. Истинският момент обаче дойде, когато се нанесох в малкия си „Кари Брадшоу“ апартамент в Трастевере, заобиколена от любимите си вещи – защото съм сантиментална и дом за мен винаги е там, където са спомените ми.
А окончателно разбрах, че Рим е станал част от мен, когато започнах да осъзнавам колко различни версии на себе си съм оставила по улиците му. Когато всяка пресечка вече носеше лична история. Тогава си казах: „Да… тук вече не просто живея. Тук раста.“
Как се роди решението да заминеш да живееш в Рим?
Решението всъщност не се роди изведнъж – то ме следваше години наред.
За първи път стъпих в Рим на 15 със семейството ми и още тогава, с абсолютната категоричност, заявих: „Аз ще живея тук.“ Година по-късно, по време на училищна екскурзия из Италия, отново усетих същото – сред всички красиви градове, Рим си оставаше моето място.
След като завърших Италианския лицей в София, продължението сякаш беше естествено – да замина да следвам в Италия. Бях приета в Милано, а после почти на шега кандидатствах в IED – тогавашния ми мечтан университет. Първоначално бях избрала Флоренция, но в последния момент специалността ми беше преместена в друг кампус.
И така, без излишна драма, просто се случи онова клише, което се оказа напълно вярно за мен – всички пътища наистина водят към Рим.
Беше ли импулс, мечта отдавна или нещо, което просто се подреди естествено?
По-скоро беше мечта, която тихо и упорито си вървеше с мен.
В Италианския лицей ни възпитаваха в културата, езика, естетиката на Италия и аз някак естествено се влюбих в тази романтична, артистична страна. Италианският ми тръгна леко, без усилие, а аз винаги съм вярвала, че там, където нещата ни се случват с лекота, има нещо наше.
Затова и преместването не беше импулс, а естествено продължение. Исках да изградя живота си там, да създам нещо смислено за себе си. Аз съм артистична душа и държави като Италия ме „хранят“ – с красота, история, емоция. Разбира се, има и своите трудни страни, но честно казано предпочитам да виждам по-често позитивите.
Какво следвашe в Рим и как това, което учеше, се вписва в начина ти на мислене и в мечтите ти днес?
Още в гимназията знаех, че искам да уча нещо креативно. Университетът всъщност ме „намери“ преди специалността – на едно изложение в девети клас просто усетих: “тук е моето място”, макар още да не знаех какво точно ще правя.
В Istituto Europeo di Design избрах Communication Design с профил PR & Event Management. Запалих се по идеята да разказваш продукти като приказки – гледах кампаниите на Dolce&Gabbana и си мислех: “ето това искам да правя – да превръщам идеи в истории, в които хората се влюбват”.
Университетът обаче ме изгради не толкова академично, колкото характерово. Да си единствената чужденка в специалността често се усещаше като мини версия на „Дяволът носи Прада“ – много амбиция, много его и много неписани правила. Но точно това ме научи да не вярвам на клишета като „не си достатъчно добра“ или „ако не следваш точния модел, няма да успееш“.
Като типичен Водолей с любов към бунта, аз винаги правех по нещо „встрани от правата линия“. Малко преди дипломирането си заминах за Лондон, за да уча в академията на Vogue – вместо да стоя мирно и да доизпипвам груповата дипломна работа. Колегите ми не бяха особено въодушевени (меко казано), но аз знаех, че това е моят ход. И честно казано – никога не съжалих.
Може би университетът ми даде структурата на PR професията, но смелостта да изляза извън рамката си я взех сама. И до днес разчитам точно на тази комбинация.
С какво се занимаваш професионално в момента и кое ти носи най-голямо удовлетворение в работата?
В момента съм PR Manager на италиански бранд за луксозно произведени кожени чанти. Позицията буквално ме намери – появи се естествено и някак тихо ми подсказа, че съм на правилния път.
Най-много обичам динамиката – това, че всеки ден общувам с интересни хора, че обсъждам концепции за фотосесии, разговарям с международни списания или партньори от другия край на света. Признавам си, харесвам и малко „его задачите“ – онези моменти, в които защитаваш бранда, разказваш историята му и трябва да накараш някого да се влюби в нея така, както ти вече си.
За мен PR не е просто комуникация, а изкуството да създадеш емоционална връзка между продукта и човека. Да превърнеш една чанта в преживяване.
И въпреки темпото, внимавам да не се изгубя в него. Имам нужда от баланс – от моите ритуали, от тишина, от грижа към себе си. Защото вярвам, че за да поддържаш силен външен свят, трябва да пазиш вътрешния си център стабилен.
Ти си част от екипа на Лицата на града и ние много се радваме на това.
Как започна всичко и какво те мотивира да бъдеш част от нашата общност?
Винаги казвам, че писането за „Лицата на града“ е моята креативна почивка. Онзи flow, който ми се случва тук, е различен – по-лек, по-смислен и много личен.
Всичко започна по покана на нашата главна редакторка Цвети Бонева, с която се познаваме от години и която за мен е повече сестра, отколкото просто приятел. Малко след като се върнах от Индия, тя ме покани да разкажа за пътуването си. Оттам нататък нещата се подредиха естествено – една статия, после още една… и така „Лицата“ се превърнаха в част от живота ми.
Това, което ме мотивира, е усещането за общност. Всеки текст ме среща с нови хора, нови истории и нови вдъхновения. А за мен няма по-голямо удоволствие от това да споделяш смисъл и да усещаш, че думите ти достигат до някого.
Какво означава за теб Лицата на града като проект, но и като усещане?
За мен „Лицата на града“ не е просто проект, а усещане за дом в креативен смисъл.
Имаше период – между дипломирането и старта на професионалния ми път в Италия – в който имах нужда от смисъл, структура и място, където да канализирам енергията си. Писането за сайта буквално ме спаси. Даде ми ритъм, фокус и усещане, че съм част от нещо живо и истинско.
Една приятелка ми беше казала, че сцената, в която седя в римския си апартамент и пиша статии за „Лицата“, ѝ напомня на италианска версия на Кари Брадшоу. Може би има нещо вярно – защото това е моят момент на честност със себе си.
Обещала съм си винаги да намирам време за „Лицата на града“, колкото и да се запълва програмата ми в Рим. Това е мястото, където съчетавам креативност, комуникации и структура – но без напрежение. Само с удоволствие. И вярвам, че голяма част от тази енергия идва от Цвети и начина, по който тя създава пространство за всички ни.
Йогата и здравословният начин на живот са важна част от теб. Как преоткри това за себе си и как промени ежедневието и вътрешния ти свят?
За мен йогата и здравословният начин на живот не са естетика за Instagram, а стратегия за живот.
Мисля за тях като за дългосрочен инвестиционен план – не в кариера, а в нервната ми система, в кожата ми, в способността ми да остана стабилна, когато всичко около мен е динамично. Да, сега съм млада и тялото ми прощава много. Но аз тренирам за своята 55+ версия – онази жена, която искам да бъде силна, ясна и в мир със себе си. Искам тя да ми благодари.
Дисциплината започна истински по време на Covid, но се вкорени, когато заминах сама за Италия. В нов град, с нов живот и нови предизвикателства, ритуалите ми станаха котва. Йогата ми даде вътрешен център. Силовите тренировки – устойчивост. Mindful храненето – уважение към тялото. Работата с дишането – начин да не изпадам във fight or flight, дори когато Рим реши да бъде… Рим.
Това не е просто грижа. Това е ежедневен избор да бъда на своя страна.
Как се грижиш за баланса си – физически и емоционално в един толкова динамичен град като Рим?
Рим е като красив, но темпераментен партньор – вдъхновява те, но понякога те изцежда до край. Имала съм моменти на чист burn out, особено когато трафикът е безумен, емоциите са на максимум, а нещо отново „не работи“. Тогава ме спасяват моите ритуали.
Балансът ми започва от бавните сутрини – Matcha, дихателна практика, закуска без бързане. Да се храня седнала, спокойно, с моя сготвена храна, за мен е форма на уважение към тялото. Тренирам у дома поне три пъти седмично – силово, комбинирано с йога и пилатес, за да не живея в постоянно fight or flight. Вечерята е лека и топла, сънят – дълбок и приоритетен. Не просто почивка, а регенерация.
Емоционално си правя редовен „вътрешен преглед“ – какво ме тревожи, защо, откъде идва. Пиша, говоря, разплитам. Не оставям нещата да се трупат.
Ако трябва да обобщя – балансът ми е в рутината. В онези малки, повтарящи се действия, които ми носят радост и стабилност. Това е моята форма на любов към себе си, особено когато светът около мен стане прекалено шумен.
Кои са любимите ти книги или тези, които са оставили следа в теб?
В ученическите ми години една книга буквално ме „намери“ – La Bella Figura. Историята на британка, която се мести в Италия, за да излекува прегорелия си ум чрез удоволствията, красотата и ритъма на италианския живот, ме запали още докато бях в Италианския лицей. Мисля, че тогава за първи път си позволих да си представя живота си там – не просто като място, а като усещане.
За мен любимите книги са онези, които отключват страст за нова мечта. Които ти дават различна представа за любовта, за смелостта да промениш живота си или за начина, по който можеш да го изживееш по-красиво. Ако след последната страница в мен се е родило ново желание – значи книгата е оставила следа.
Имаш ли любим филм, към който се връщаш и който по някакъв начин те описва?
Имам си едно малко guilty pleasure – италианския сериал L’onore e il rispetto. Мафия, драматични паузи, тежки погледи и красиви актьори – всичко е на максимум, както си му е редът в Италия. Обожавам тези его-сблъсъци и театрални обрати… но предпочитам да ги гледам от дивана, не да ги преживявам лично.
А моят all-time favourite филм си остава „Яж, моли се и обичай“. Ироничното е, че миналата година направих почти същия маршрут – Рим, Индия и Бали – сякаш вселената реши да ми направи лична прожекция. Рим беше „яж“ – страст, работа, динамика. Индия беше „моли се“ – вътрешни въпроси и осъзнавания. Бали – „обичай“… е, там по-скоро обикнах себе си и живота, отколкото мистериозен мъж сред оризовите полета. Но кой знае – може би сценарият просто още се пише.
Пътуванията са част от твоя свят. Кое е последното пътуване, което грабна сърцето ти и защо?
По ирония на съдбата ти отговарям на този въпрос от самолет – така че явно пътуването наистина е станало част от ДНК-то ми.
Последното пътуване, което истински ме разтърси и пренареди отвътре, беше в края на декември – Куала Лампур, Бали и Сингапур. Динамично, цветно, почти като три различни живота в рамките на няколко седмици. Но мястото, което остана в сърцето ми, беше Бали.
Не беше логично – далеч, различен климат, друга култура. И въпреки това тялото ми се чувстваше в безопасност. Като у дома. Вярвам, че всяко място носи своя енергия, а Бали има способността да ти покаже онези твои пластове, които в ежедневието остават скрити. Беше като огледало – меко, но честно.
Върнах се оттам с усещането, че нещо в мен е изчистено и разместено по нов начин. И оттогава вярвам още повече, че ако едно място кара тялото ти да се отпусне и сърцето ти да се отвори – значи имаш връзка с него. Без значение на колко часа полет е.
Обещах си да се върна. Този път – за по-дълго и по-дълбоко.
И за финал – какво си пожелаваш за 2026 година и за какво мечтае Симона днес?
За 2026 си пожелавам баланс. Онзи истински, зрял баланс между огъня и мекотата в мен. Обичам амбициозната, структурирана, действаща своя версия – тя ме е довела дотук. Но си пожелавам и да мога по-често да пускам контрола. Да вярвам, че не всичко трябва да бъде изчислено и управлявано, за да се подреди правилно. Да се наслаждавам на пътя, без постоянно да мисля за следващата спирка.
Мечтая за хармония между силата и доверието. Между дисциплината и лекотата.
А днес Симона мечтае за стабилност – не непременно географска, а вътрешна. За усещане за сигурност, което я следва навсякъде по света. За дом като чувство, а не като адрес. За свобода да бъде радостна. И да радва.
