Авторската изложба “ВИК” на популярния фотограф Димитри Стефанов ще бъдe открита на 9 януари от 19 часа в галерия Синтезис. Тя е личен и истински проект, разказващ за емоционалното пътуване на автора в Исландия – една „земя на края на света“. На 16 януари от 19 часа във Фотосинтезис всички почитатели на фотографията ще имат възможността да разговарят лично с автора за преживяването му.
Заглавието на изложбата Димитри Стефанов заимства от думата “vík” на старонорвежки или *wīkō от старогермански, което в български превод означава малък залив или вход към пристанище.
Авторът споделя за преживяването си в северната страна: „Чаша исландско кафе е нещото, с което се събуждах всяка сутрин. Слънцето понякога огряваше стаята ми, но в повечето случаи не го правеше, заради тежките климатични условия. Беше някак безцветно. Черни облаци разлети по небето, а вятърът се блъска в скалите толкова силно, сякаш водят битка. Дъждът се лееше с дни, а земята, покрита с тежък мъх, жадно пиеше от него. Едри капки падаха като късове скали и се разбиваха в земята на фин прах… вода. Черна вода и небето, оглеждащо се в нея. В тази пустиня, шумна, но глуха, в този скован от студ кът в нищото, от време на време незабележима топла светлина мъждукаше в далечината. Жадувана топлина и аромат на препечен хляб с масло. Забравени от времето малки къщи. Всяко кътче там разказваше история за живота, разказ за любов и тъга, за мрак и светлина, за слънце и дъжд, за пътуване и дом, за природата и човека.“
Стефанов казва, че в тази авторска изложба оставя кадрите му да разкажат на зрителя, това което е почувствал в необятните земи на Исландия. Той определя този проект като рязък и смел завой в собствения му стил, силно свързан с документалната фотография. И допълва: „Цялата серия, която направих и ще покажа, е изцяло в цвят. Няма нито един черно-бял кадър, защото нямах нужда от него. Исландия беше цветът на нецветът. Сякаш не можеш да дишаш. Това е усещането, да бъдеш в земята на вулкани, земята на ледници, земята на топлото, земята на студеното, земята на вятъра, земята на изкуството. Моята земя, защото аз самият като артист, винаги съм се отличавал с ярък, първичен и суров почерк. Обичам да снимам души и да ги снимам с душа. Винаги съм бил близко до субектите, които фотографирам. В тази серия, обаче, кадрите са по-отворени, по-разказвателни. Това не означава, че не са също толкова интимни, защото тук идва следното. Тук идва връзката между човека и природата. Как те стават едно цяло. Земята диша и ти дишаш заедно с нея. Виждаш лунни кратери, черна земя и след още 200км си на Марс, където всичко е червено или жълто, или не знам как изглежда Марс. Тази комбинацията от дъжд, слънце, облаци, мъгли, студ дори е тотално различна вселена. Нещо, което виждаш и то те смазва. Просто отстъпваш крачка назад и викът ти секва.“
