Френският език притежава в притегателна сила, всички чувства, предмети и идеи стават някак по-красиви. Като добавим към това и музика, пред нас се отваря цял нов свят – нежен, фин и винаги изпълнен със страст към живота.
April in Paris e новият проект на Мира Кацарова, посветен на френската музика. Това е и заглавието на песента, дала името на програмата, и единствената композиция с английски текст и класическа джаз пиеса в проекта. Интерпретирана от десетки джаз певци и инструменталисти, в проекта на Мирослава Кацарова тя играе и ролята на покана към онзи свят, в който животът се живее в розово. За проекта, джаза и песните – за нас сподели Мира Кацарова.
Здравей, Мира. Какво те вдъхнови и подтикна към това предизвикателство?
Уча френски език от тригодишна. У дома френската култура винаги е била на почит – френска литература и френска живопис – до ден днешен пазя каталози с експресионисти, импресионисти, сюрреалисти… Разбира се, шансоните бяха сред любимите песни на майка и татко, и от малка слушах гласа на Едит Пиаф. Слушах и разговорите за нея, за Азнавур, за Далида… Случайно или не, години по-късно се оказах в английската гимназия в Пловдив, във френска паралелка. Беше хубаво и безценно време на трупане на знания, опознаване на френската култура в различните й проявления – език, литература, кино, музика, начин на живот… Докосвах се до финеса и деликатността на французите и тяхното отношение към живота. Открих за себе си Флобер, Паскал, Монтен, френските символисти, екзистенциализма, съвременните френски философи…
Най-любимият ми спомен от онези безметежни години е когато пеех Non, je ne regrette rien или La vie en rose на Пиаф – вагабондски, с най-мощния глас, на който съм способна, с натъртено френско “р” насред двора на гимназията и всичките ми съученици се събираха да ме слушат… Тогава, струва ми се сега, това бе проява на своеобразна дързост… Тъй че ето тези мои спомени, които наскоро ме споходиха ме наведоха на мисълта, че ще ми е интересно да изпея тези песни отново, но пречупени през мен тук и сега… Така се спрях на идеята да направя концертна програма “April in Paris” – само с френски песни. С изключение на заглавната, която си е класическа джаз пиеса, но в текста си носи философията на проекта – Париж през пролетта е настроение, което може да си носиш в себе си без значение къде си, състояние на духа отвъд географията, отвъд времето…
Кога и къде да очакваме премиерата му?
Първият ни концерт е на 4 април в София Лайв Клуб от 20.30 часа. Аранжиментите на песните много внимателно и с чувство за вкус и мяра сътвори пианистът на групата ни Мирослав Турийски. Този път сякаш за първи път не ми се искаше да си поставим за цел да създадем аранжименти, производни на джаза. Съжителството на джаз с френски шансони не е много лесно, нито пък винаги би било проява на добър вкус, тъй като липсата на баланс може да крие опасност да се мине от другата страна на красивото, да се стигне до кич. Затова по-добре бе да се опитаме да опазим автентизма на френските песни с тяхната мелодичност, класичност и наивитет – все неща, които започнаха да липсват в съвременната музика. Разбира се, изказността производна на джаза е неизбежна при нас, но е сведена до детайли и дискретни елементи. Решихме да подчертаем лиризма на песните със струнен квартет. Тъй че освен джаз триото, в което свирят още Веселин Веселинов Еко и Христо Йоцов до нас ще бъдат и четири красиви и талантливи момичета, които ще свирят на струнни. Втората ни премиера по традиция е в Пловдив – на 6 април в Бибоп кафе от 21 часа.
На какъв принцип си подбрала песните в програмата и би ли ни запознала с някои от тях?
Принципът при мен винаги е личен. Избрах песни, които обичам и за мен са еманация на френската душевност – Ne me quitte pas, Champs Elysées, La vie en rose, Je ne regrette rien… Някои от тях Миро Турийски аранжира с очарователно чувство за хумор поради вродения им наивитет и така пречупихме през нашето разбиране…със сигурност аранжиментите са неочаквани, интересни, някои от тях с много светлина, други – отвъд жанровете, опазили душата на песента. Голямо разнообразие и едновременно стилна компактност – това е, което чух на последната репетиция…дано имаме възможността на концертите да разгърнем програмата в нейните най-автентични идеи. Винаги е вдъхновяващо преди премиера на чисто нов, разработен с внимание и страст, музикален материал и винаги остават въпросите и вълнението…
А има ли и нови френски композиции в проекта?
Да, разбира се. Включили сме една песен на френски език от репертоара на Стинг – La belle dame sans regrets, също и изненадваща версия на хита от 80-те Voyage, voyage… Много е забавно да чуваш старата музика в нови и провокативни метаморфози…и да я изпълняваш, разбира се. Понякога аранжиментите са толкова радикални и издълбоко променящи, че този тип труд си е като да създадеш авторска музика. Особено ако до теб е човек като Миро Турийски – жаден за експеримент, рехармонизация, генерална промяна.
Разкажи ни малко повече за екипа, участвал и подкрепил те в реализирането на този проект?
На първо място това е човекът до мен, който ми е партньор в живота, който ми вярва и ми съдейства всячески. Това е най-добрият ми приятел, гой ми помага на всички нива – оперативно, морално, човешки… След него най-важен ми е Миро Турийски, който освен приятел е и дързък музикант, чиито идеи много ми пасват, действат ми като предизвикателства, от които израствам и като певица, и като човек. Работата с него в репетиционната е откривателско и приключенско занимание, пълно с провокации, изненади и нови поводи да научавам нови неща… Естествено винаги важни за мен са моите приятели Еко и Христо Йоцов, които не спират да ме подкрепят. Другият ми верен другар е Весела Венчева – специалист в комуникацията и приятел, който ме окуражава и подкрепя.
Специално за този проект много важен се оказа фотографът, който поканих да ме снима за рекламните материали и това е Павел Червенков. Той хареса идеята и я доразви с предложението да направим специална фотосесия в Ситроен DS, най-красивия сред автомобилите на всички времена, дизайнерско бижу, което намерихме при едни много интелигентни и съдействащи хора. Те ни го отдадоха за снимките, но се вълнуваха с нас. Колата се оказа един отделен свят, метафора на пътуването във времето и пространството, пътуване в несъзнаваното и спомените… и така черно-бялата фотография стана кинематографична, с нескрити препратки към ретро естетиката на старото френско кино, което предизвиква още повече въображението – нашето и на публиката ни.
Автор: Антоанета Бонева
Фотограф: Павел Червенков
