Автор: Цветана Бонева
Понякога най-важните истории не са тези, които търсим, а тези, които се случват около нас. Истории, които не бива да подминаваме. Истории за любов, за чакане, за несправедливост, която не намира обяснение. Днес ви срещаме с Юлиана – жена, майка, приятел. Човек, чиято история не мога да разкажа без емоция, защото я познавам отблизо. История за едно семейство, разделено не по избор, а по обстоятелства. И за едно дете, което все още не е виждало баща си на живо…
Здравей, Юли! Не е тайна, че сме близки и че темата, за която ще говорим днес, е много лична и за мен. Благодаря ти, че се съгласи да я споделиш. Би ли се представила накратко и разказала как започна всичко?
Здравей, Цвети, и благодаря за поканата. Казвам се Юлиана. По принцип съм усмихнат човек, гледам позитивно на живота и винаги съм се опитвала да не се връщам към лошите моменти. Обичам да пътувам, да откривам нови места и да се радвам на малките неща – като хубава храна и времето, прекарано с хората, които обичам. За съжаление през последната година животът ни се превърна в борба – с институции, с време и с липсата на отговори. Днес съм тук, за да разкажа тази история не само като лична болка, а като пример за едно продължително административно бездействие, което пряко засяга живота на едно семейство и лишава едно дете от баща му.
Разкажи ни за твоя партньор – как се запознахте и как започна вашият общ път?
Казва се Едуард Петросян, накратко Еди. Той е арменец, но е роден в България. Млад човек, типичен представител на зодия Овен. Обича екстремните спортове и планината, кара сноуборд. Говори няколко езика. Много е сръчен и работлив – всичко му се отдава. Запознахме се в Банско и двамата работехме там през зимата преди две години. Уж на шега започнахме да се виждаме, а в един момент се оказа, че нещата стават сериозни. Бурна история, голяма любов. Двамата сме тежки характери и си трябваше време да се напаснем. Едно лято бяхме разделени и след него се събрахме. Не мина много време и забременях. И ето – вече си имаме малкото бебе Катерина.
Кога и как се стигна до ситуацията, в която той трябваше да напусне България?
Бяхме двамата на морето, аз живея и работя там през лятото. Обаче се върнахме до София за няколко дни за преглед – бях бременна в края на 7-ия месец. Той имаше работа и решихме да отида аз до морето сама, а той да се върне след седмица. За съжаление, няколко дни по-късно се случи ситуацията, за която ще разкажа, и той така и не се върна на морето.
Какво точно се случи с документите и визата му? Каква беше причината да не може да се върне обратно?
Както вече споменах, Еди е роден в България, но няма българско гражданство. Както аз, така и много други хора не знаят, че в България не е достатъчно да се родиш тук, за да станеш гражданин. Той е живял тук до 15-годишна възраст със семейството си, след което решават да се върнат в Армения. Минават няколко години и след като е служил в казарма там, решава, че иска да се върне отново тук в търсене на по-добър живот. Негов приятел му помага с документите тогава и се връща с работна виза. Случват се някакви драматични промени в личния му живот – не искам да разказвам подробно и не го оправдавам – но той изпуска срокове да поднови документите си и остава да живее тук нелегално. Когато се запознахме, вече беше минало доста време така и знаехме, че трябва да се предприеме някакво действие, но го отлагахме. След това забременях и решихме, че искаме да се оженим, но обмисляхме да изчакаме да се роди бебето, защото знаехме, че въпреки сключването на граждански брак той ще трябва да се върне до Армения, за да оправи документите си.
Разбира се, не винаги нещата се случват така, както ни се иска, и моят най-голям страх се случи.Спряха го за проверка в метрото. Оттам започнаха да звънят на мен, като през цялото време ми казваха, че всичко е наред и няма проблем. След няколко часа вече не можех да се свържа с него – телефонът му беше изключен. Аз съм бременна и сама на морето и буквално не знам какво става.Звъннах на номера, от който ми бяха звъняли, и успях да ги накарам да ми кажат поне нещо. Така разбрах, че са издали заповед да го заведат в лагера за бежанци в Бусманци. И също така – за депортиране.Много добре си спомням, че беше неделя. В Бусманци никой не си вдига телефона – неделя е все пак. Нищо не можех да разбера. Не съм спала – в 3 ч. през нощта се качих в колата и сутринта бях там. Не искаха и да ме пуснат – казваха, че трябва да съм с адвокат, но все пак съм бременна жена – накрая влязох. Разговаряхме и горе-долу разбрахме какво трябва да направим. Много бързо решихме, че да стои там не е вариант. Тук вкарвам една скоба – изключително много през цялото време ни помага много близък мой приятел, който е юрист и абсолютно от добро сърце, въпреки многото си ангажименти и натоварен график, се зае със случая. Продължавам – обжалвахме и двете заповеди, като и двете паднаха още докато той беше вътре. Обаче тогава разбрах, че не е толкова лесно и така не става. СДВР имаха срок от 14 дни да обжалват и, разбира се, се възползваха от това свое право. И така – на три инстанции. През цялото време – от 27 април 2025 до 10 май 2025 – го държаха вътре. Не искам да ви описвам условията там и изобщо всичко, което преживяхме през тези дни. Само ще кажа, че единствено той от задържаните – или може би е по-правилно да кажа от настанените – говореше български. Той вътре, а аз тичам по всякакви институции да оправям документи, за да сключим граждански брак и той да си тръгне, за да може възможно най-бързо след това да се върне. Абсолютно всички – от юристи, до работещите в „Миграция“ и хората от Бусманци – ни казваха, че няма никаква причина да не се върне до раждането. Сключихме граждански брак на 9.05.2025, а на 10.05.2025 той замина за Армения.И така до сега.
Ти роди преди 10 месеца. Как премина този период за теб – бременността, раждането и първите месеци с бебето без неговото присъствие?
Какво да кажа – най-хубавото нещо ти се случва и нещо непрекъснато ти пречи да си напълно щастлив.Слава Богу, имам прекрасно семейство, което е плътно до мен и не спира да ми помага. Както и невероятни приятели, които също са неотлъчно до мен и ми помагат да се държа и да вярвам, че всичко ще приключи по най-добрия начин.Имаме страхотно детенце, което е най-усмихнатото и щастливо бебе и просто няма как да оставя детето ми да ме гледа сломена и тъжна.Силен характер съм, държа се. Най-лошото е чувството на безсилие.
Какво означава за теб това, че бащата на Кати все още не е виждал детето си на живо?
Адски е тъжно, когато си представиш, че всички тези моменти са безвъзвратно загубени.Той никога няма да я види толкова мъничка. Дори не искам да изреждам всички пропуснати моменти с нея. Много ми е мъчно всеки ден.
Поддържате ли връзка в момента и как тя се отразява на вас като семейство?
Да, разбира се. Чуваме се всеки ден. Пишем си, пращаме снимки и видеа. Видео разговори.Опитвам се да му показвам всичко, свързано с Кати, но е трудно.Минаваме през някакви кризи, понякога се напрягаме един друг от цялото това нещо, от разстоянието, но пък и ставаме по-сплотени.
Какви стъпки предприехте, за да разрешите ситуацията?
След като Еди замина за Армения, веднага подаде документи за виза Д.Отговорът се бавеше. Аз влязох да раждам на 24.06.2025 – Кати се роди.И на 26.06.2025, когато аз имам рожден ден, му отказаха виза. Страхотен подарък се получи.И оттам се започна.Заведохме дело, за да обжалваме отказа, който се основаваше на заповедта за депортиране, която вече беше паднала, но само на първа инстанция.Докато чакахме датата за делото, водехме две дела – за отмяна на заповедите за депортиране и за настаняване в Бусманци. Спечелихме и двете дела на всички инстанции.Датата на делото беше 5 месеца след отказа – на 25.11.2025. Някак си мина това време. Аз също бях на делото.Чакането на решението беше истинско напрежение за мен – буквално не съм спала. Излезе решение – спечелихме и него.Трябваше да изчакаме 14 дни, за да видим дали няма да обжалват, но не го направиха. Решението влезе в сила на 05.01.2026 и вече си мислехме, че ще се върне и всичко приключва.Обаче не. Той подаде документите отново – такава е процедурата. Това се случи на 29.01.2026.И до този момент все още отговор няма. При официален срок от 15 календарни дни за членовете на семейства на български граждани.
Свързахте ли се с Министерството на външните работи на България и какъв беше отговорът, който получихте от тях?
Многократно, след изтичането на 15-те календарни дни, съм отправяла запитвания към тях – както по телефона, така и по e-mail. Писала съм до директора на визовия отдел, до Инспектората към министерството, до омбудсмана дори.Получавам от всички тях едно и също – процедурата е в съгласуване, чакат се становища от различни органи. Препращат те от едно място на друго и така. Абсолютно нищо конкретно.Така брутално се сблъсках с неработещата ни система, че дори не мога да повярвам – щом докараха човек като мен дотам да се чувства безсилен.Абсолютно всичко опитах, включително и да отида на място.Не се получава. Срокът от 15 дни бил нереалистичен.Не веднъж ме караха да се чувствам така, все едно им досаждам с неспирните си въпроси, а аз просто искам семейството ни да е заедно… нищо друго.
Има ли конкретни срокове, които са ви давани, и спазват ли се те?
Няма срок, разбери. Процедурата е в съгласуване. Всички срокове по закон са изтекли многократно.Обаче законите не работят за тях.Дори омбудсманът, който трябва да защитава човешките ни права, се оказа безсилен.Нямам думи за ситуацията, наистина.
Срещнахте ли съдействие от други институции или организации?
Може би единствено от централата на омбудсмана проявиха някаква човещина.В неформален разговор ми казаха, че явно това си е порочна практика на външното министерство. Както и че не сме единствените в това положение.
Какво ви казват официално – има ли ясно обяснение защо процесът се бави толкова?
Не, Цвети. Единственото, което се повтаря, е как тече съгласувателна процедура.Повярвай ми – дадох всичко от себе си, за да получа някакъв отговор и конкретика.Все пак имаше отказ, който беше отменен от съда, като се посочва, че следва да бъде защитаван висшият интерес на детето ни, както и правото ни на семеен живот.За съжаление, не почувствах в нито един момент това, че имаме дете, че сме семейство, да има значение за някого там.Искам само да добавя нещо важно, за което различни хора ме попитаха през това време – не, Еди няма криминални прояви, не е осъждан, не е задържан.Няма никаква причина за това, което ни се случва.Роден е в България и според мен дори е повече българин, отколкото арменец.
Как се справяш емоционално с всичко това като майка?
Дори не знам как да отговоря. Опитвам се да намирам сили всеки ден, най-вече в детето, и да не падам духом. Боря се.
Какво би казала на детето си, когато порасне и попита за този период?
Надявам се да остане блед, лош спомен и да успеем да наваксаме заедно пропуснатото време. Не съм човек, който помни лошото. Не искам да се оплаквам и да се връщам назад.
Как се справя партньорът ти от разстояние – как преживява той тази раздяла?
Много му е мъчно, че не може да я види, да я докосне. Чувства се супер безсилен. Животът там изобщо не е розов. Няма много какво да направи оттам, а като мъж, който в нормалния си живот не спира и не оставя жената до себе си да носи дори една чанта сама, му е адски трудно да гледа отстрани как се справям с всичко това.
Какво би искала да се промени – какво е най-важното, което очакваш да се случи в момента?
Естествено, че най-важното за нас в този момент е да излезе положително решение и да се върне таткото при нас.
Ако това интервю достигне до правилния човек, какво би го помолила?
Някой да ми отговори какво налага това, че трябва да чакаме месеци наред без никаква яснота. Да чувам реплики от сорта на „жена ти много пита, внимавайте да не стане по-зле“, „срокът от 15 дни е нереалистичен“…И много, много пъти, в които ми беше казано, че не могат да кажат защо няма отговор. Абсолютно не им пука. Никой не носи отговорност. Поне не и лична. На никого не му пука, че едно дете 10 месеца расте без баща си, че една майка отглежда сама дете. Иначе си говорим за психичното здраве на родилките. Не искам да говоря какво би могло да се случи с жена, която има по-слаба психика и на мое място би рухнала. Имаше не един и два случая на жени в супер тежки депресии след раждането.
Има ли нещо, което институциите или обществото не разбират за подобни ситуации?
Обществото, включително и аз самата, не разбира колко много институциите не работят, докато не се сблъска с това лично. Не съм си представяла ситуация, в която толкова да нямаш какво повече да направиш. На държавните чиновници, които взимат заплати с парите от нашите данъци, мога да кажа да си напомнят по-често, че те са там, за да бъдат в услуга на гражданите, а не обратното.
Какво ти дава сила да продължаваш напред въпреки всичко?
Вярвам в доброто, в правдата и никога не се отказвам. Не признавам такова нещо като „няма как да стане“ – винаги има начин. Затова и реших да разкажа толкова лично нещо, защото това е последното, което до момента не съм направила. Боря се, за да се съберем. И силно се надявам, че сме в края на това изпитание. Благодаря за възможността да разкажем историята в „Лицата на града“.Ще съм благодарна на всички приятели и читатели, които споделят историята. Надявам се това да накара някой да се събуди. Искаме само семейството ни да бъде заедно.
