В понеделник често случваме интервюта с хора, които умеят да свирят на струните ти. Такъв човек е Марти Цеко, с който поговорих за изкуството, за любовта, за дните, които започват рано и свършват рано, както и за Видин, където е избрал да живее неслучайно. Трогна ме историята му с Ани – от магазина под блока му. За нея, както и за всичко останало, ще научиш от интервюто ми с Марти, който е мечтал да бъде или тираджия, или баскетболист, и за когото щастието тежи около тон…
Здравей, Марти! Можеш ли да ни се представиш така, както би се представил на дете…
Здрасти, аз съм чичи Марти. Обикновен човек, който пише и работи.
Защо избра Видин за града, в който да живееш?
Защото Видин е мой дом, тук съм израснал, тук е семейството ми, тук е спокойно. Тук не карам почти колата си, стигам навсякъде за 10-15 минути. Движа се!
Ха, знаете ли, Ани от магазина под моя блок веднъж ме пита същото нещо. Но преди да отговоря, тя поясни, че тук идват хора само да умират. Стана ми тъпо, защото аз виждам нещата точно обратното. Аз се върнах тук, за да живея.
Видин за мен е моето детство и винаги ще го свързвам със свобода. Вярно е, сега е в най-бедния край на Европа, няма хора, а и тези, които са останали, са парализирани от предубеждения и страх. Видин е нещо като символ на двете най-големи постижения на човечеството: възходът и разрухата. Ако погледнете историята на града – и близка, и далечна, Видин е точно това. Символ на големи човешки постижения и още по-големи провали.
Но потенциалът тук е огромен, защото когато си на дъното не ти остава нищо друго освен да вървиш нагоре. Понякога ми е мъчно за хората, които не са имали привилегията да израснат в малък град.
Как преминава един твой ден – от самото начало, та чак до възглавницата?
Денят ми започва рано и свършва рано. Племенникът ми, който е на седем години, ми каза онзи ден, че е нощна птица. Е, аз не съм.
Обичам в деня ми да има определена рутина; рутината ме държи дисциплиниран. Започвам обикновено в 6,00 ч. с чаша мед, лимон и вода. После кафе. Сутрин обичам поне около един час да не говоря с никого, за да мога да се настроя за света. Обикновено зяпам в телефона като зомби около 30 минути и 30 минути тренирам гънките с нещо за четене. Закусвам и излизам на разходка преди работа. Движението е много важно за мен и гледам да не пропускам разходките сутрин. После скачам по задачи, и така… до края на света. А, да, около обяд гледам да не пропускам една бърза тренировка на лостовете.
Кога се срещна с поезията за първи път?
Странно е малко и това най-вероятно няма да впечатли умните хора, но моята първа среща с поезията беше втората половина на 90-те години, благодарение на MTV. Хип-хоп и рап изпълнителите бяха първите поети, с които се срещнах. Корави, често недвусмислени, емоционални, автентични улични поети. Някои от тях разказваха такива истории от другия край на света, които аз усещах във Видин, по дяволите! Как това да не е поезия?! Та, хип-хоп изпълнителите запалиха в мен интереса към езика, думите, изразяването. Така, между другото, се научих и на английски, слушайки 2 Pac. Съвсем отговорно смея да твърдя, че най-добрата поезия в последните години (макар и неприета като такава) идва именно от подобни артисти.
Другата среща дойде благодарение на бийт поколението и авторите от това време. Е, дори и някои преди това, като Робинсън Джефърс, Езра Паунд… после Буковски, Къмингс, Ал Пърди, и т.н.
Кой е първият аналог, който изкристализира в съзнанието ти, щом спомена „Дунав“?
Детство, лято, плаж, скачане от кораби, риба, зима, мъгла, свобода, дом.
С какво се занимаваш отвъд изкуството?
Ако трябва да съм честен, никога не съм се чувствал комфортно в едно изречение с думата „изкуство“. Или е от липсва на самочувствие, или е от уважение. Не знам.
Прави ми впечатление, че в днешно време е едва ли не модерно да се занимаваш с изкуство. Всичко е изкуство. И, разбира се, това не е синдром само на модерното общество. Но смятам, че тази дума се хвърля наляво и надясно без стойност. Прекалено много неща се наричат изкуство. А какво всъщност е изкуство? За мен изкуството е в идеята. Някой беше казал, че изкуството без идея е просто декорация.
Най-малкото, аз не смятам, че се занимавам с изкуство, по-скоро то се занимава с мен. А когато то не се занимава с мен, съм или маркетинг директор, или с баща ми бъркаме бетон на село и строим нещо.
За какво мечтаеш?
Тук навлизаме в опасна територия. Хахаха. Не знам как се чувствам по този въпрос. За да мечтаеш, трябва да си смел, а когато растях, това не беше стимулирано.
Спомням си обаче, че като дете мечтаех да съм или тираджия, или баскетболист в НБА. Тираджиите по онова време бяха от малкото, които имаха достъп до така наречения Запад. Спомням си как обикаляхме и ровехме из боклука на шофьорите на тирове, чакащи в километричните опашки да преминат с ферибот в Румъния. И като намерехме някое кенче с напитка, очите ни светваха. Тогава в България нямаше подобни неща. Мечтаехме да видим какво има извън България, мечтаехме за Kinder Surprise, Toblerone, за всичко цветно и шарено.
Не ми харесва думата „мечта“. Свързвам я с някаква Холивудска измислица, с грешна представа, че нещо магически трябва да се случи, свързвам я с безпомощност. Не знам. Но ми се ще да не се делим толкова много и да оценяваме това, което имаме, защото на места в света хората буквално нямат вода за пиене. Трябва да сме по-благодарни.
Кой е саундтракът на деня ти?
NAS–Nastradamus.
Колко тежи щастието?
Идеята за преследване на щастие като самоцел е опасна. Целта не е да постигнеш щастие, защото то е непостижимо. Човек каквото и да постигне, винаги после иска още и още. Такава е природата ни. Будистите са мислили, като са казали, че искането създава още искане, няма край.
За мен щастието тежи около тон, тон и половина и се казва семейство и приятели.
А Любовта?
Това е другата ми любима тема. Наскоро прочетох „Шогун“ на Джеймс Клавел (знам, знам, малко късно) и там се говори за липсата на думата „любов“. Няма. В тяхната култура се използват думи като „дълг“, „грижа“, „чест“. Любовта не се изказва, тя се показва.
В нашата част на света обаче днес, изглежда, любовта е малко лишена от смисъл, защото се използва наляво и надясно. „Муцинкаааа, обичкам те, патеее“, и само след четири секунди се обръщаме и теглим една майна на същия този човек.
Кое е последното нещо, което те усмихна до уши?
Дядо ми. Много ме кефи как понякога казва някаква смешка, тя се оказва не много смешна за другите, но и после сам се смее от сърце на нея, все едно знае нещо, което другите не знаят.
Можеш ли да ни посветиш стих…
Писането, за щастие, не е по поръчка.
Фотограф: Зорница Василева
