Автор: Симона Захънова
Никол Андонова – NIKYOTO е от онези артисти, които не просто създават форми, а изграждат цял собствен свят. Свят, в който материята е жива, времето е решаващо, а всяко движение на ръката оставя неповторима следа. Работата ѝ със смолата е диалог – между контрол и спонтанност, между интуиция и техника, между момента, в който всичко може да се случи… или да бъде изгубено.
Със своята елегантност, вътрешна сила и магнетично присъствие, тя е не просто артист, а вдъхновяваща и пленителна жена, която живее чрез изкуството си. Вдъхновена от източната философия, тя не търси съвършенство, а истина в процеса. Нейните „изтичащи картини“ отказват рамки – също както и самата тя.
Артист, майка и създател на NIKYOTO District – пространство за среща на творци – тя изгражда не просто изкуство, а среда. Днес работата ѝ излиза отвъд България и намира своята публика на международната сцена.
Сред ключовите моменти в този път е участието ѝ в Milano Design Week като част от българския павилион DOPIR в Casa Bagatti Valsecchi – място, където нейните обекти се превръщат в преживяване между допир, движение и присъствие.
Тази линия между изкуство и движение продължава и в колаборацията ѝ с българския бранд INGILIZ. Капсулната колекция INGILIZ x NIKYOTO превежда нейния скулптурен език в носима форма – обувки, в които гънката и жестът оживяват. Така изкуството напуска стената и започва да се движи – в реалния живот.
В свят на технологии и повторяемост, NIKYOTO остава вярна на ръката – на човешкия допир като най-висша стойност. Творбите ѝ носят усещане за бъдеще, но са дълбоко свързани с първичния импулс да създаваш.
Специално за „Лицата на града“ Никол Андонова – NIKYOTO ни допуска в своя свят в едно откровено и вдъхновяващо интервю за пътя, силата и смисъла зад изкуството, което създава.
Здравей Никол, за мен и екипа на „Лицата на града“ е истинско удоволствие да ни разкажеш за теб и творчеството ти! Можеш ли да ни се представиш както би се представила на малко дете?
Здравей:) Казвам се Никол, но възрастните ме познават като NIKYOTO. Аз съм артист, който измисля нови форми на нещата, които не можем да хванем с ръце – като вятъра, космоса, облаците, сънищата или тишината.
Работя със специален материал, който прилича на течно стъкло. Докато е още подвижен, мога да го оформям с ръце, сякаш уча облак да заеме форма. После той се втвърдява и остава завинаги така – като замръзнал в небето.
Понякога може да ти се стори ,че моите арт обекти приличат на луна, море, космос или мляко с какао, а най- вълнуващо би било, ти със собственото си въображение да намериш нещо интересно в моя творба:)
Разкажи ни за детството ти. Каква мечтаеше да станеш като малка, как започна твоят път в изкуството и кога разбра, че творчеството ще бъде нещо повече от хоби?
Като дете създавах светове – рисувах, подреждах, измислях форми. Не мисля, че съм имала една конкретна мечтана професия. По-скоро винаги съм имала нуждата да изразявам вътрешния си свят визуално. Изкуството не започна като план, а като необходимост. В един момент осъзнах, че това не е нещо, което правя “понякога”, а начинът, по който мисля, чувствам и общувам. Тогава разбрах, че няма връщане назад.
Знаем, че артистичното ти име NIKYOTO идва от Киото в Япония. Как разбра, че това име отразява теб и твоя вътрешен свят?
Киото остави много дълбок отпечатък в мен. Там за първи път усетих красотата на мига, на минимализма, на детайла.
Името NIKYOTO се появи съвсем естествено – като среща между мен и това усещане. Не го избрах стратегически. Просто в един момент осъзнах, че звучи като нещо, на което принадлежа.
Коя беше първата ти творба и какво остави тя в теб като усещане?
Помня повече усещането, отколкото самия обект. Беше моментът, в който видях как материалът започва да “живее” и да реагира на ръцете ми. Това чувство е много трудно за обяснение – сякаш контролираш нещо неконтролируемо. Тогава разбрах, че най-силните форми се раждат точно между контрола и свободата.
Ти си жена с изключително динамичен и многопластов живот – как преминава един твой ден и какво ти помага да запазиш баланс между всичките си роли?
Истината е, че рядко има баланс в класическия смисъл. По-скоро има движение между различните роли. Един ден може да започне с децата, да премине през ателието, срещи, дизайн, пътувания и да завърши в пълна медитация пред нова идея. Това, което ме спасява е умението да се връщам към себе си. Тишината, музиката, пространствата с енергия, красивите материали… те ме презареждат.
Как твоите деца възприемат изкуството и начина, по който живееш чрез него?
За тях това е напълно естествено. Те са израснали сред процеси, материали, инсталации и разговори за идеи. Харесва ми, че възприемат творчеството не като нещо далечно, а като начин човек да бъде себе си.
Знаем, че често пътуваш – кои градове те зареждат най-силно творчески?
Мисля, че най-силно ме вдъхновяват местата с ясно усещане за идентичност.
Киото – с отношението си към наследството и детайла, Равело – с онази почти нереална красота, в която природата, архитектурата и светлината са в пълен баланс. Париж ме вдъхновява с начина, по който хората живеят около естетиката, а в Милано дизайна и изкуството съществуват ръка за ръка . Пловдив например има много специална атмосфера заради артистичната му енергия и усещането за пластове история.
Обичам всички красиви места, които не се опитват да приличат на други, а пазят своя характер.
Често се говори, че творчеството е свързано с дълбока вътрешна енергия. Като артист и представител на зодия Рак, който работи силно с емоция, как се грижиш за себе си и как преминаваш през по-интензивни вътрешни състояния, за да запазиш връзката си с творческия поток и хармонията с теб самата?
Мисля, че артистите не трябва да бягат от собствените си вътрешни състояния. Въпросът е да не позволиш интензивността им да те разруши.
При мен много от емоциите преминават през работата. Когато създавам, всичко намира форма и място. Това е моят начин да подреждам вътрешния си свят. С времето се научих, че не винаги трябва да бъдеш силен. Понякога най-голямата сила е да си позволиш да бъдеш чувствителен.
Кое е по-страшно за теб – да изгубиш контрол или да останеш в него твърде дълго?
Да остана в него твърде дълго. Категорично! Най-красивите неща в живота ми са се случвали, когато съм канила неизвестното. Контролът дава сигурност, но понякога убива движението, а без движение няма изкуство.
Ти беше едно от лицата, които представиха България в павилиона DOPIR по време на Milano Design Week и ние като българи много се гордеем с това! Какво остави това преживяване в теб – като артист и като човек?
DOPIR беше много повече от изложба. Беше доказателство, че българските артисти и дизайнери могат да стоят на световна сцена със собствен език, талант и идентичност.
За мен това преживяване остави усещане за принадлежност към нещо по-голямо – поколение творци, които не се страхуват да бъдат видяни, похвалени или критикувани.
Какво означава за теб да покажеш работата си именно в Милано – и как реагира международната публика на твоето изкуство?
Милано е място, където хората имат много силна визуална култура.
Реакцията към работата ми беше много емоционална. Хората често докосваха формите, опитваха се да разберат материала, питаха дали е текстил, камък или нещо живо. Това за мен е най-хубавото – когато изкуството провокира любопитство, а не просто гледане.
Създаде ли специална работа за DOPIR или адаптира съществуваща идея към пространството и концепцията?
По-скоро аз се адаптирах към енергията на Museo Bagatti. За мен е важно една творба да влиза в диалог с мястото, а не просто да бъде поставена вътре. Dopir говореше за допира отвъд физическото усещане и това много естествено се свърза с начина, по който аз възприемам материала и формата.
Как виждаш развитието на българската артистична сцена през последните години?
Виждам много по-смело поколение. Хора с визия и без рамки! Мисля, че българската сцена започва да намира собствена увереност и това е много ценно. Все повече артисти разбират, че локалната идентичност не е ограничение, а сила.
Била си на корицата на Forbes България – едно признание, което свързва изкуството и бизнеса. Как за теб се преплитат творчеството и предприемачеството в един устойчив модел на създаване?
Дълго време артистите бяха възпитавани, че бизнесът стои срещу изкуството. Аз не вярвам в това. Да създадеш устойчив свят около творчеството си също е форма на изкуство. Мисля, че в съвременния свят артистът трябва да бъде едновременно създател и визионер. Важно е да запазиш душата на работата си, докато изграждаш структура, която може да я развива и защитава. За мен устойчивостта идва на първо място от автентичността.
Харесва ли ти да те наричат „успял артист“ и какво всъщност означава успехът за теб?
По-скоро не мисля за успеха като статус.
За мен истинската стойност е в това да имаш свободата да следваш собствената си посока и да не се адаптираш спрямо очакванията на другите.
Може би автентичността е най-красивата форма на успех – когато хората разпознават твоя почерк и творчество дори без име и подпис.
В последните месеци представи една от най-интересните си колаборации – INGILIZ x NIKYOTO. Капсулна колекция, в която твоят артистичен почерк среща скулптурния дизайн на българския бранд за луксозни обувки INGILIZ. Колекция, вдъхновена от гънката, движението и осъзнатата несъвършеност, която превежда езика на изкуството в носима форма.
Разкажи ни как се роди тази идея и как се разви като концепция за теб?
Роди се съвсем естествено- между хора с близък усет към детайла и качеството. В моето изкуство винаги е имало движение и форма, а при INGILIZ открих същото отношение към материала и изработката. За мен това беше начин характерът на изкуството да се пренесе в нещо лично и носимо.
Как протече творческият диалог между теб и INGILIZ – имаше ли момент, в който се изненадахте взаимно?
Имаше такъв момент. Поднесох идея, която ми изглеждаше доста амбициозна, особено за времето, с което разполагахме. Вместо да я опростят, Ремзи и екипът му намериха начин да я реализират точно както трябва. Това според мен идва само с истински опит, отношение към занаята и увереност в това, което правиш. Така че да- изненадата беше много приятна, първо за мен, а после и за хората, които видяха колекцията.
Как искаш жената да се чувства, когато носи тази колекция – като носител на изкуство или като част от самото произведение?
Като продължение на собствената си енергия и силно присъствие. Тази обувка не се носи по навик, а с характер и отношение.
Тази колекция по-близо ли е до модата или до изкуството – и изобщо важно ли е това разграничение за теб?
Никога не съм усещала нужда да разделям изкуството, дизайна и модата. За мен всички те са различни форми на артистичен почерк.
Говорейки за колаборацията с INGILIZ – кои са дизайнерите или естетиките, които те вдъхновяват в модата?
От много ранна възраст възприемам висшата мода като изкуство – може би най-близкото до човека, защото живее върху тялото. Имам чувството, че естетиката на Yves Saint Laurent повлия на цяло поколение и създаде атмосфера около съвременната женственост. Тази комбинация между изчистени форми, загадъчност, сексуалност и увереност е много силна. Винаги съм била привлечена от подобен тип красота. Смесицата между строгост и чувственост, между монохромна елегантност и бунтарска енергия ме вдъхновява и като артист.
Какво искаш да оставиш след себе си – като усещане, не като обект?
Присъствие. И може би онова усещане, че човек е спрял за момент пред мой обект и е изпитал емоция в свят, в който постоянно бързаме..
Какво си пожелаваш за бъдещето – и към какво се стремиш днес?
Да създавам устойчиви проекти, които свързват изкуство, дизайн и преживяване. Да продължавам да вървя по пътя си без да губя себе си и интуицията си, а децата ми да растат с усещането, че човек не трябва да се побира в чужди рамки.
