Априлски следобед, слънцето все още е на смяна, а ние сме се запътили към Термнал 1, за да проверим колко точно нощта отива на един от най-интересните градски персонажи в София – Мартин Михайлов. Избираме за среща именно култовия клуб, защото ни е интересно да го вдишаме през деня, когато съвсем не изглежда пуст, а дори напротив – зареден с магически потенциал, който вълнува…
Здравей, Марто! Предизвикваме те да се опишеш с 3 думи…
Свобода. 24/7. Нощ.
Как минава един твой ден?
Ставам в обедните часове – 12.00-14.00 ч., тъй като си лягам сутрин почти всеки ден, което всъщност означава поне 27-28 дни месечно минимум. Върша си дневната работа, която е свързана с подготовка на нощната, или с дългосрочните планове за концертна дейност извън клубовете, които управлявам. Това ме превръща в кошмар за партньорите ми, които работят денем, тъй като ги заливам с информация и задачи някъде час преди да приключи техния работен ден. Съчувствам им, но не много. ☺ Тази „дневна“ за мен дейност продължава до около 20.00-21.00 ч.. Имам около час-два за себе си. От около 22.30-23.00 ч. стартирам нощните занимания, свързани със събитията, които организираме – а именно поетапното им и безпроблемно провеждане – работа със собствени екипи, работа с изпълнители, работа с публика. Това обикновено продължава до 04.00-06.00 ч., като се случва минимум четири дни седмично – между сряда и събота. В неделя, понеделник и вторник дневните ангажименти ги има, но пък вечер обичам да си почивам умствено – отново навън, посещавайки барове и концерти, които организират колегите в бранша. Често обаче темите отново са работни, така че явно това покрива почти изцяло ежедневието ми.
По кое време на денонощието се чувстваш най-активен и зареден?
Отново на два етапа – в ранния следобед – около 14.00-18.00 ч., както и между 00.00-04.00 ч. Около 21.00-23.00 ч. е най-кривото време за мен и гледам да не съм сред хора, но пък се шегувам, че разбирам напълно защо е прието денонощието (денят) да започва в 00.00 ч. – някак си идват нови сили и свежест от само себе си. ☺
Трудно ли е да се менажира клуб като Терминал 1?
Трудоемко е със сигурост. Но не е трудно, ако си открил и знаеш как. Да знаеш как според мен означава да разпознаваш границите на нормалното и да възприемаш случващото се в този диапазон за естествена част от дейността. Средата обаче е изключително динамична и постоянно предлага множество казуси, които човек трябва да се стреми да реши бързо и възможно най-качествено, стараейки се да ги вкара поне в (именно) границите на нормалното. Най-тежката част е свързана със свръхкомуникацията, която съпътства клубната и промоутърската дейност. Често на ежедневна база стигам до няколкостотин телефонни обаждания, съобщения и имейли, които обикновено обхващат няколко десетки коренно различни теми. Разбира се, това не е нормално. Човек сам си избира доколко може да го понесе и от това зависи темпът му на работа и колко ангажименти иска и може да поеме. Например, при телефонните обаждания единият ми рекорд достига 400 телефонни разговора на ден, а вторият над 6 часа непрестанен разговор. След дълги години подобна практика в момента почти съм изоставил този начин на комуникация и все по-трудно мога да бъда намерен чрез телефон.
Работата по събитията стартира с график на дати според заетост по стилове или по близки по аудитория групи и изпълнители. Нужно е да се разпределят и дозират. Това е свързано с разработване на дългосрочна стратегия – за клубове минимум три месеца, като много е важно да не бъде претоварвана една и съща аудитория в кратък период от време. Тук идва тънкият момент с приоритезирането, тъй като там рискуваме да опрем до субективизъм, а оттам и до неправилни или емоционални изводи, които натоварват излишно ситуациите. Напук на представите на много меломани, най-трудно е да се поддържа тематичен клуб – примерите за такива фалирали предприятия са много. Клубът с миксирана концепция пък води със себе си къртовски труд и перманентната необходимост от вземане на множество решения. След това се осъществява съответната комуникация с конкретните изпълнители, пренарежда се най-често по няколко пъти програмата – до достигане на оптималния вариант, последвано от процес на реализация – от първоначално нужното: изготвяне на дизайн и рекламни материали, обявяване, пускане на билети в продажба, осъществяване на рекламна кампания и т.н. – до физическото осъществяване на всяко едно от събитията. Често те са няколко накуп – особено като вземем предвид застъпването на дейността на трите клуба едновременно – Терминал 1, Строежа и Кино Кабана. Нерядко, заедно с външните ни проекти, с екипа сме достигали до пет-шест събития на ден или над петнадесет за седмица. Това са доста екстремни ситуации, обикновено обслужвани от четири-пет души или дори по-малко на брой. Разбира се, отделните задачи и дейността ни ни интригуват и удовлетворяват, като цяло, което ни мотивира и олекотява напрежението, а често носи и удоволствие. Винаги обаче може и по-добре.
Кой са артистите, които са ти гостували, и са оставили най-силно впечатление у теб?
Аз съм изключително лоялен към артистите, които демонстрират постоянство. И то дълги години. Това ми прави най-силно впечатление. Затова, колкото и да се струва банално на някои, подкрепям Стефан Вълдобрев и Oбичайните заподозрени, Остава, Светльо & The Legends, P.I.F., Jeremy?, Ъпусрт, Odd Crew, Smallman, Hayes & Y, Jin Monic, Dubioza Kolektiv, S.A.R.S., Jaya The Cat и още много други – да не изброявам безкрайно – можете да ги усетите по честото им присъствие в месечните афиши на Терминал 1, Строежа и външните ни събития. Обикновено обаче при такива въпроси се цитират имена, чиито гостувания са били по-редки или изненадващи. В такъв случай, на първо място поставям винаги Тодор Колев. Хареса ми присъствието на Ho99o9, Karnivool, The Raveonettes, De Staat, Westbam, Leeroy Thornhill. Любимо ми е прекараното време с The Bloodhound Gang.
Какво мислиш за българската музикална сцена?
Мисля, че се развива. И то именно в посока постоянство и професионализъм, за които говоря и малко по-горе. Харесва ми и облагородяването на публиката и увеличаването ѝ количествено, като цяло. Успокояващо и даващо стабилност и мотивация е наблюдаваното напоследък по-адекватно ценообразуване на билетите за концерти и партита – нужно беше да избягаме от едни психологически граници, като например суми от под 10 лв., които на практика не са проблем за никого и не са чак такова пестене на средства, колкото водеха до сваляне на качеството и отчайваща демотивация. Тези времена отминаха. Благодаря на всеки един от публиката, че може да цени обективно и дава възможност сцената да се обогатява, далеч извън буквалното значение на думата.
Саундтракът на деня ти е?
Не слушам музика през деня. Взимам си достатъчно през нощта. Най-често съм удовлетворен от съответната тематика на конкретната дата, тъй като все още почти не правим събития, които да не са по убеждение, и по този начин се настройвам стилово ден за ден.
Издай ни кое събитие да чакаме с нетърпение през пролетта…
Харесва ми, че в София вече няма нужда да се случва нещо гръмко, за да имаме поводи за срещи и настроение. Не мога да изтъкна конкретно събитие – каня ви през лятото в Кино Кабана – място, което обичаме и си го чакаме да отвори. Това ще се случи само след месец – в средата на май. Аз лично чакам с нетърпение концерта на Dropkick Murphys на 5 юни. Препоръчвам! Както и завръщането на Анимационерите на 15 май и представянето на нов материал от Руши на 1 юни – и двете в Терминал 1. Дотогава ви препоръчвам кампанията от Ретро партита в същия клуб – отдавна имахме нужда да разпуснем така – бягайки от предубежденията си и зачитайки най-големите хитове за последните четири-пет десетилетия на изминалия век. Танцувайки! Тези партита се случват вече всеки четвъртък, събират все повече присъстващи, а най-хубавото е, че това няма значение – табутата са разбити и всички, колкото и да са на брой, се забавляват без предразсъдъци и заразяват с настроение. Струва си да опитате!
Къде отиваш след това интервю?
Никъде. ☺ В Терминал 1 съм и ще остана тук за Ретро партито довечера, на което лично ще пускам музика.
*Повече за събитието можеш да научиш тук.
Автор и фотограф: Цветана Бонева
