Автор: Цветана Бонева
Понякога киното не просто разказва истории — то ги изживява. Понякога камерата не просто снима, а диша заедно с героите си. „Майката на Роза“ е именно такъв филм — тих, дълбок, чувствен. Филм, който не крещи, а шепне. Който не търси големи думи, а малки истини. Истини, които се промъкват през погледите, през светлината в кадъра, през онези няколко секунди, в които човек осъзнава, че животът се случва точно сега.
Камелия Петрова е от онези режисьори, които умеят да слушат тишината между думите. В нея има едновременно спокойствие и вулкан, дисциплина и нежност. Завършила журналистика, а после потеглила по пътя на киното, тя изгражда свят, в който женските страхове, копнежи и уязвимости получават своето достойнство.
След премиерата на „Майката на Роза“ в кино „Одеон“ Камелия сякаш стои още по-уверено зад камерата — с онова рядко съчетание на артистичност и осъзнатост, което прави един режисьор истински разказвач на човешки истории. За нейната мисия, за вдъхновението, за страха, за майчинството и за смисъла на тихите мигове си говорим с нея в това искрено интервю.
Здравей, Ками! Представи ни се така, както би се представила на дете.
Здравейте, аз съм майката на Явор и Ема!
Кога усети, че искаш да се занимаваш с кинорежисура и че това е твоето призвание и мисия?
Когато за първи път усетих какво представлява тази професия. Бях редактор на едно великолепно документално предаване за изкуство и в един епизод случайно влязох в ролята на режисьор – по заместване. Наложи ми се да взимам важни решения за визията, за разказа, за фокуса на епизода. Да построя драматургично историята. И страшно ми се услади. Така се появи идеята, че ако ще го правя – трябва да го уча и отидох в майсторския клас на професор Дюлегеров, който е страхотен провокатор, още по-добър Учител. Имах конкретна история, която напираше да излезе от мен – тази на дипломния ми филм „Тя, която маха от влака“ по разказ на Георги Господинов. Абсолютно в нито един момент не съм приемала режисурата като мисия и призвание. И до сега я усещам като път, като училище, като средство – да извадя на бял свят неща, които не се побират в мен.
Какво те вдъхнови да създадеш „Майката на Роза“ и откъде тръгна идеята?
Отговорът и на двете е Лора Декова – великолепната ни актриса, за която всички, гледали филма, говорят! Лора беше написала един вариант на сценария, в който двете се заровихме и извадихме на бял сват всички свои женски теми. В момента на запознаването ни и двете бяхме на този житейски етап, в който всеки избор за жената, е подчинен на това иска ли да стане майка и кога. За част от жените това означава да сложиш стоп на кариера, на част от социалния си живот. Да дадеш тялото си назаем на детето си. Да съобразиш не само какво ядеш и пиеш, но и какво мислиш и чувстваш – за доброто на нещо, което отглеждаш вътре в себе си. Изключителна е тази тема и ние здраво се заровихме в нея, за да отворим разговор за табутата около забременяването, раждането и майчинството.
Разкажи ми за пътя от първоначалната мисъл до сценария – как се появи историята и как протече работата ти с Лора Декова?
Да се работи с Лора е мечта! Талантът й личи отдалече, но той е подплатен с много дълбок интелект, с много готовност за реално вършене на работа. Тя е много широко скроена, много забавна и пълна с истории. Тя написа историята на нашите герои във филма Яна и Алекс, които отиват на село след няколко неуспешни опита да имат бебе. Нейна беше идеята за „трилър“ линията с фолклорните елементи – караконджули, навяци, русласки недели. Заедно стигнахме до взаимоотношенията на Яна с бабите от селото и до сънищата ѝ, които отвеждат героинята ни дълбоко в нейното градско съзнание и разкриват причината за страх ѝ от раждането, от това да стане майка. При всяка наша среща излизаше по още една тема табу – от това как изглежда една жива и истинска жена, темата за спонтанните и желаните аборти, за тежестта на изборите.
Темата за майчинството и страховете стои в центъра на филма. Какво означава тя за теб лично и кой е страхът, който се опитваш да разкажеш чрез героите си?
Много исках заедно с героинята ни и аз да стигна до извода, че да се страхуваме е нормално, че страхът е част от живота, има своята роля и може да се живее пълноценно, ако го признаем и поискаме някой да ни хване ръката. Просто преди и след децата ми аз съм различен човек. Преди да родя без проблем се прибирах сама в 2 през нощта, гледах с удоволствие гледката от най-високата скала, нямах страх от болести, ужасяващите новини от света бяха повод за тъга, гняв или съпротива, но не и за страх. Просто залогът беше друг. Още по време на бременността ми в мен се появи това мъчно чувство, че съм не просто отговорна, а ще съм и виновна, ако допусна нещо да се случи на децата ми или на мен – защото нали те мен имат да ги пазя. Страх ме беше, че ще умра по време на раждане, имах тази натрапчива мисъл особено с второто ми дете. Благодарение на мъжа ми започнах да споделям и останах сащисана, че не съм първата, която минава през това! Разбрах, че точно срамът и чувството за вина у жените ги спира да говорят с други по темата. И това всичко седеше някъде из мисловните ми бележки, че трябва да се изговори в някой филм. Лора Декова дойде при мен с този филм, когато аз още не знаех, че съм бременна с второто си дете. Докато се нея пишехме този проект, и двете си родихме по една дъщеричка. И това го направим многократно по-важен!
Разкажи ми за визуалния стил – защо избра именно тези пейзажи, тази светлина и атмосфера? Какво искаше да внушиш чрез тях?
Не е случайно, че Яна и Алекс във филма отиват на село да живеят заедно с баба му. В съвременния градски човек, особено Милениалите, имаме убеждението, че на село живее спокойствието, отсъства стреса, там е детството ни с неговата простота и яснота. Но това са представи. На село живеят живи хора. Повечето са стари жени, които се занимават само с най-интересното за тях – децата си – добре ли са, оженили ли са се, имат ли свои деца. Така че още с пристигането им основната тема на селото е защо са там и няма ли д имат вече деца. Обратът за Яна идва когато става ясно, че далече от шума на съвременния свят, женските теми се решават и обясняват с непознати за нея ритуали, фолклорни разкази и същества.
Във визията търсихме да изградим този свят. В него българското село е каквото е днес – еклектично, с елементи на модерност (пералня от Италия, покрита с износена мушама и плазмен телевизор, украсен с изкуствени цветя и плетени рогозки), с баби, които носят не забрадки и носии, а старите тениски и анцузи на внуците си. Точно такова то може да извика в Яна спомен за нещо, което се е случило не на нея, а на хиляди, милиони жени преди нея. Визуaланият свят на сънищата й произтича от бита, който обитава, но се корени в първородния женски страх, в съмнението, в болката от загубата на живот – и на неслучилото се бебе, и на нейния собствен в невъзможността да осъществи майчниското.
Сложно звучи, но тъй като е истина, не беше трудно да го открием. Особено с екипа, с който работя вече 15 години – художникът Ивелина Минева и операторът Кирил Проданов.
Как работи с актьорите – особено с Лора Декова – за да постигнете такава естественост и дълбочина в емоциите?
С Лора Декова и Иван Николов, които са мъж и жена в живота, имахме великолепни срещи, в които намерихме точния тон на техните взаимоотношения. Най-важното за мен беше да работя с актьори, които имат желание да опитват различни неща, докато намерим вярното към историята. Важното за образа на Иван, например, беше да не е нито мъж-гадняр, който не се вълнува от жена си, нито да е схематично мил и готин. Той е дълбоко свързан с нея и искрено иска да бъде до нея и да носи част от тежестта й, но истината е, че няма верен ход. Неговата жена ще бъде тъжна и наранена, но не защото той не иска да ѝ помогне. Защото колкото и да ѝ помага, тя остава в своята мъка.
С Жанет Керанова, Анна Банкина и Янина Кашева работата ни мина през разказа за техните собствени раждания, техния опит с техните баби, тяхното желание да говорят или да мълчат по темите на филма. Така стигнахме до много искрено отношение на тези три баби, три „орисници“, три „вещици“ по Шекспир във филма.
Ключов е образът на детето – Роза, което се сприятелява с Яна на село. Изигра я великолепната Аника Александрова на 8 години, която намерихме чрез Театрална школа „Водолей“. Това е образ на дете, което е мъдро не по силата на своя опит, а по силата на детската наивност и опростяване на живота. И тъй като това не може да бъде актьорска задача нито за възрастен актьор, нито за дете, с Аника работихме по това да си играе с една интересна и непозната жена, която идва от друг непознат за нея свят.
Много спонтанна и забавна беше работата с най-страшния образ във филма – този на Господ. Изигра го Антон Трендафилов, който от прочита на една сцена на сценария ми каза, че знае за какво говорим и знае кой е той във филма – той е жестокият бог, краконджула, страхът от страшното, който идва или да ни извади от тъмното или да ни покани да останем там с него.
Как премина премиерата на филма в кино „Одеон“? Какви реакции и емоции получи от публиката?
Все още с Лора не можем да повярваме какво се случи. Имахме две пълни зали и десетки разговори след това. Един приятел ми каза „аз се почувствах почти жена, благодаря“. Вчера друг мъж ми каза, че с партньорката му е претърпяла операция и знаят, че няма да могат да си родят дете и той самият преминава през нещо, за което има нужда да говори, и филмът му е помогнал. Една близка написа такъв анализ на филма, сякаш е седяла с нас на масата и сме обсъждали заедно намеренията ни какво да разкажем. С всичко това казвам само, че с Лора имаме изключително рядкото щастие филмът ни да попадне при хората, които имат нужда от него, така, както ние самите имахме нужда да го направим. И отваря разговор по темите, които почти всяка (несбъдната) майка премълчава.
Как преминава един твой ден – от сутринта до вечерта? Имаш ли свои малки ритуали, без които не започваш деня?
Всяка сутрин децата пристигат едно по едно в нашето легло и започват най-смешните и най-смислените разговори на света – дали Адам и Ева са се „появили“ първи на планетата или Исак Нютон, дали ще има кашкавал в закуската, как се казва „обратното на баджанаци“ и всякакви такива сутрешни хрумвания. Обикновено след като сме прекалили с излежаването започваме да препускаме през закуската, миенето на зъби, обличане, излизане. Но аз съм класик – не пропускам да си направя с много желание първото кафе (което все намирам как да излея…) и да отида с него до терасата ни и да погледна към слънцето (или облаците). Тук казвам едно огромно БЛАГОДАРЯ на лудия си късмет да имам толкова много любов в живота си. И после тичането продължава. След като децата са на градина и училище, обинковено отивам на делничната си работа – имаме много хубав семеен бизнес с мъжа ми и сестра ми, аз се занимавам с маркетинга и рекламата и имам великолепен екип от колеги, с които ни е много интересно. Имам си дни за творчество (въпреки че реалността е друга – творя нощем, когато къщата е тиха и телефонът не звъни), дни за спорт, дни за излизане с приятели и обикновено по няколко пъти всеки план се променя или пропада.
Какво научи за себе си като режисьор по време на този проект?
Че трябва смело да се иска от всички – включително от себе си. Че не бива наполовина да се говори във филмите. Че има смисъл да си смел, да си пуснеш душата, да не се извиняваш какво те вълнува. Че мога да съм сантиментална колкото си искам. Че няма никаква нужда да съм оригинална. Че за половината хора тази тема е далечна или откровено „пълна глупост“ и това е защото не я познават дори – и това също е ок. Че мога още, че имам да уча още, че искам да правя още кино.
Към какви теми и истории искаш да се насочиш занапред? Ще продължиш ли да изследваш женските теми или ще потърсиш нещо съвсем различно?
Смело се впускаме с Лора в следващ филм – този път пълнометражен. Пак с главна героиня жена – като нас родена в свят, който вече не съществува и лутаща се между това, което витуалният свят и продава като лъскаво щастие и онова просто нещо, от което душата й има нужда. Много е интересна темата.
И на финала – ако трябва да посветиш филма на някого, на кого би бил той?
Егоистично е, но този филм е посветен на моето собствено пътешествие. Майката е друг вид човек и на мен ми костваше много усилия да се приема такава, каквато съм сега – нова, по-уязвима, но и по-богата, по-знаеща, по-осъществена. Вече не бързам да ми се случват неща, искам да забавя времето и да се насладя още малко на това да държа малките ръчички на децата си, да съм за тях най-хубавото, като за никого другиго не съм била и няма да бъда.
Следващите прожекции на “Майката на роза”
София, кино Филмотечно кино „Одеон“ тази седмица:
сряда 29.10 – 12:30 часа
сряда 29.10 – 18:00 часа
Пловдив, Лъки – Дом на киното:
събота 08.11 – 19:00 часа
