Романът „Зората“ от Ели Визел (издателство MY BOOK , 2021), в превод от френски език на Калоян Праматаров е неочаквано продължение на мемоарната книга“Нощта“, едно от класическите произведения на литературата за Холокоста, сблъскващо ни с парадоксите на историята. Мистичен разказ за жертвата, която става палач.
„Утре той ще трябва да се подчини на заповедите и да екзекутира капитан Джон Доусън. Оцелял от Бухенвалд, Елиша знае много добре: онзи, който извърши убийство в името на някой политически идеал, губи своята човешка същност. И все пак ционистката групировка, към която принадлежи, е готова на всякакви жертви в името на Израел. Цяла нощ се приготвя да изпълни смъртната присъда. Призори той вече не ще бъде човек“.
Роден през 1928 г. в Трансилвания (Румъния), Ели Визел е депортиран на петнадесетгодишна възраст в Аушвиц. В края на войната Корпусът за подпомагане на деца поема грижата за четиристотин младежи, оцелели от Бухенвалд, които отказват да се завърнат по родните си места в Централна Европа. Ели Визел е сред тях.
Почетен от над сто университета със званието доктор хонорис кауза, Визел е председател на катедрата по хуманитарни науки в Бостънския университет. Сред присъдените му многобройните международни награди са наградата „Медисис“ (1968) за „Просякът от Йерусалим“ и наградата „Ливринтер“ (1980) за „Завещанието на един убит еврейски поет“. През 1986 г. получава Нобелова награда за мир. Умира на 2 юли 2016 г.
Откъс от книгата:
„Внезапно си дадох сметка, че в стаята е горещо. Много по-горещо отпреди. Почти се задушавах.
Но това беше нормално. Стаята беше твърде малка, твърде тясна. Не беше предназначена за толкова хора, за такъв брой посетители едновременно. От полунощ те не спираха да идват. Сред тях имаше хора, които бях познавал, хора, които бях ненавиждал, обожавал или пък забравил. Когато обиколих с поглед стаята, установих, че в нея са всички онези, които бяха допринесли да стана това, което съм, моето най-трайно аз. Някои ми се струваха близки, но не можех да си спомня кои точно бяха. Имаха безименни лица или имена без образ. Същевременно знаех, че в даден момент от живота ми пътищата ни се бяха пресичали.
Разбира се, тук беше баща ми. Мама също. И просякът беше тук. И английските войници от военния конвой край Хедера бяха тук. И някогашният ми учител с пожълтялата брада беше тук. А около тях толкова приятели, събратя, другари, лица от моето детство и други, които бях виждал да живеят и да агонизират, да се надяват и да богохулстват в Бухенвалд и Аушвиц.
До баща си видях да стои момченце, което странно приличаше на мен, какъвто бях във времето преди лагера, преди войната, преди „предишното“. Баща ми му отправи усмивка, а то, момченцето, на свой ред я прие и я изправи на мен над главите на цялото множество, което ме отделяше от него.
Сега разбирах защо беше толкова горещо. Стаята беше прекалено тясна, прекалено малка, за да побере едновременно толкова много хора.
Проправих си път през тълпата, доближих се до момченцето, поблагодарих му за усмивката. Исках да го попитам какво правят всички тези посетители тук, но съобразих, че това не е възпитано по отношение на баща ми. След като той беше там, трябваше да се обърна първо към него.
– Татко, какво правят тук всичките тези хора? – попитах го аз.
Мама, която стоеше до него, беше пребледняла и устните ѝ шептяха неуморно: „Клето хлапе, клето хлапе, клето хлапе…“.
– Татко, отговори ми – отново казах аз. – Какво правите тук?
Той ме погледна с големите си очи, в които често виждах как небето се отваря, но не отговори.
Тогава се обърнах и се озовах лице в лице с учителя, чиято брада беше още по-жълта отпреди.
– Учителю, какво правят тук тази нощ всичките тези хора?
Чувах зад гърба си мама да шепне: „Клето хлапе, клето хлапе!“.
– Хайде, учителю, отговорете ми – повторих аз. – Умолявам ви, учителю, отговорете ми!
Но и той не ми отвърна. Изглеждашесякаш не беше чул въпроса ми. От мълчанието му ме достраша. Така както съм го запомнил, учителят винаги беше насреща, когато имах нужда от него. Някога мълчанието му ме успокояваше. Сега ме плашеше. Опитах се да го погледна право в очите, но там имаше две огнени топки, две слънца, които изгаряха лицето ми.
Отдалечих се от него и тръгнах от посетител на посетител в търсене на отговор, но всички онемяваха в присъствието ми.
Най-сетне се добрах до просяка, чийто висок ръст го открояваше над странното множество. Той ме заговори пръв.
– Тази нощ има много лица, нали?
Чувствах се уморен, до болка уморен.
– Да – отвърнах аз с отпаднал глас. – Тази нощ има много лица. Бих искал да разбера защо. О, господин просяко, ако сте онзи, за когото ви смятам, просветлете ме, успокойте ме. Разкрийте ми смисъла на всички тези безмълвия, погледи, присъствия. Кажете ми, господин просяко, защото не издържам повече. Не мога повече.
Той ме хвана за ръката, притисна я нежно и внимателно и ме попита:
– Виждаш ли онова момченце ей-там?
Пръстът му посочи детето, приличащо на момченцето, което бях някога.
– Да, виждам го – отвърнах аз.
– Тъкмо то – добави просякът, – то ще ти даде отговорите на твоите въпроси. Поговори с него. Върви. (Сега вече бях сигурен. Той не беше обикновен просяк.)
Отново трябваше да си проправям път през тълпата от сенки и погледи и най-сетне, на края на силите си, запъхтян, се добрах до момченцето.
– Кажи ми – помолих го аз, – кажи ми какво правиш тук? А другите? А всички останали?
Момченцето ококори учудено очи.
– Нима не знаеш? – попита то.
Отвърнах му, че не знам. Не знаех.
– Утре един човек ще умре, нали? – попита ме момченцето.
Потвърдих, че наистина един човек щеше да умре на зазоряване.
– И ти ще го екзекутираш, нали? – продължи то.
– Да, истина е. Аз ще извърша екзекуцията.
– И не разбираш? – учуди се момченцето.
Не. Не разбирах.
– Много просто – възкликна момченцето. – Дойдохме, за да присъстваме на екзекуцията. Искаме да видим как ще се справиш. Искаме да видим как ще се превърнеш в убиец. Нормално е, не мислиш ли?
– Защо да е нормално? Какво ви засяга екзекуцията на Джон Доусън?
– Ти се явяваш сбор на всичко онова, което бяхме – обясни ми детето, приличащо на момченцето, което някога аз бях. – Следователно и ние ще екзекутираме малко или много Джон Доусън утре заран. Не можеш да извършиш такова нещо без нас. Сега разбираш ли?
Започвах да разбирам. Един абсолютен акт, какъвто представлява убийството, въвлича не само самото същество, но и всички онези, които са допринесли за неговото формиране. Убивайки човек, аз превръщах и тях в убийци.
– Е, сега разбираш ли? – попита отново момченцето.
– Разбирам – отвърнах му аз.
– Клето хлапе, клето хлапе! – шепнеше моята майка, чиито устни сега бяха станали по-жълтеникави и от брадата на някогашния ми учител“.
Ели Визел, „Зората“ (изд. My Book 2021)
Превод от френски език: Калоян Праматаров
