Може би малцина от вас знаят името Атанас Атанасов, но за нас то много бързо се превърна в истинско вдъхновение. Наско е младо момче, което живее в Берлин и следва актьорско майсторство, но в него има нещо много по-необикновено и различно от историята на всяко друго момче. Наско възроди българското село, а ние го потърсихме, за да ни разкаже повече за себе си и за проекта “Unlock the stage”, който превърна едно старо читалище в с. Татарево в нещо наистина специално.
Здравей, Наско! Разкажи ни малко повече за себе си?
Здравейте всички! Аз съм Наско и обичам да съм новак. Обичам да започна нещо от самото начало и да изпитвам удивлението от срещата с непознатото. Обичам свободата да правя грешки, понеже така се учи най-добре. Много неща са оставили силна следа в човешкото ми развитие. Играя тенис от 8 годишен. Първи клас съм завършил в арабско училище в тунизийското пустинно градче Татауин (където е снимана и пустинната планета на Люк Скайуокър от Междузвездни войни, Татуин). Арабския малко го позабравих обаче. Все пак още си мечтая да не забравям как се свири на китара. Имах вълшебно детство и вълшебни гимназиални години. В училищния хор ‚Лира‘ намерих второто си семейство. Занимавал съм се и с дебати. А когато заминах да следвам в Щатите, имах щастието да открия сцената и оттогава не съм спирал да я обичам. Искам в бъдеще да науча повече за киното и да правя филми. Имам невероятни семейство, дом и приятели, за които съм безкрайно благодарен!
Как се роди идеята за “Unlock the stage”?
Винаги ми е трудно да отговоря на този въпрос. Самото име на проекта се роди в Калифорния през януари или февруари 2015, когато разбрахме, че ще направим онлайн кампания за събиране на средства. Но самата идея за възобновяването на читалището в Татарево се появи като импулс още в момента, в който аз самият за първи път открих залата. Това беше през зимната ваканция между 2013 и 2014. Да не говорим, че с някои от американските доброволци сме си мечтаели заедно в колежа как някой ден ще си направим театър в някое бълграско селце. Иначе в момента, в който вземеш твърдото решение, че нещо трябва да се случи сега, а не след 20 години, нещата започват лека полека да се нареждат и изясняват.
Възхищаваме се на млади хора като теб, които преоткриват България и носят светлата искра в чужбина. Разкажи ни кое те вдъхновява най-силно в родния край?
Вдъхновението идва най-вече от това, че съм израснал с много любов покрай себе си. Имам едно истински прекрасно семейство, което ме е отгледало с толкова обич, че няма как да не се вдъхновяваш от местата, където си получавал и продължаваш да получаваш тази обич. То и самият проект нямаше въобще да се осъществи, ако семейството ми не беше зад мен на 150%. Затова обичам България – защото въпреки всичко, аз съм бил и продължавам да бъда много щастлив тук, но това е заслуга най-вече на най-близките ми.
Какво е Татарево за теб?
Татарево за мен е детската приказка, в която все още мога от време на време да се потопя. И гледам да го правя, когато ми се отвори възможност. Мога да го правя и със затворени очи. Стига да седя под ореха на село, звуците и миризмата са ми напълно достатъчни да стана отново 6 годишен и всичко да е магическо.
Знаем, че вече живееш в Берлин. Колко по-различен е Берлин от София?
Ами за София не мога да правя кой знае какви сравнения, понеже не съм живял там. Берлин като цяло е един много свободен и артистичен град. Тук има и една истински международна общност, която понякога те кара да се чувстваш сякаш си в центъра на света. Казват, че останалата част на Германия е различна, и че Берлин е мръсен и беден в сравнение с нея. Но откакто съм тук не съм видял този град да забави ритъма си дори за един миг. А градския транспорт е най-добрият, който аз лично съм виждал, където и да било по света. Мисля, че това прави работата и живеенето в този град в пъти по-възможна и приятна, отколкото на места като Лос Анджелис например.
Следвал си в Америка. С какво те промениха годините там?
Годините в Америка ме научиха да разчитам на себе си и да намирам начини да се справям сам с препятствията. Научих се да приемам и да се адаптирам към чуждата култура без да губя своята. Показаха ми от какво значение е пътуването за личностното развитие на човек. Видях, че хора има всякакви, навсякъде и отвсякъде. Научих, че националността, както и много от другите фактори, които оставяме да ни разделят, не играят роля в това дали някой е велик или не. И не на последно място, там се влюбих в актьорското майсторство и се осмелих да тръгна по този нелек, но несъмнено приключенски път.
Какво би пожелал на българите?
На нас българите ни пожелавам да повярваме в себе си. И не защото сме имали славно минало, а защото можем да имаме славно бъдеще. Но то би дошло единствено, ако доказваме стойността си в настоящето – всеки един от нас, всеки ден, с каквото може. Ако наистина вярваме, че сме велики (в което няма почти нищо лошо, стига това величие да не е за чужда сметка), трябва да можем да го доказваме постоянно, независимо от обстоятелствата. Ако се замислим, някои от най-великите ни личности, с които се гордеем най-много като българи, са направили своите подвизи в изключително трудни и тъмни времена. Обстоятелствата не са извинение да не даваш най-доброто от себе си.
За финал те молим да ни споделиш една своя голяма мечта…
Международен театрален и кино фестивал в Татарево! J И много други такива из българските села.
Автор: Цветана Бонева
Снимки: Личен архив
