Срещаме ви с едно изключително интересно момче, което ни заинтригува не само с рядкото си и красиво име (изцяло българско), но и с усмивката, която не слиза от лицето му, с мъдростта, която ни учудва за годините му, както и с неспиращия си хъс да създава, да твори и да се развива. Севар Иванов е актьор по професия, но избира да бъде такъв, след като вече е учил финанси. За тези обрати в живота си струва да пишем, защото само с едно решение човек може да преобърне всичко и да – да започне отначало. Интервюто е наситено с много смисъл и е безкрайно интересно, затова ви подканваме да го прочетете внимателно…
Здравей, Севар! Представи ни се така, както би се представил на дете…
Ами, може би ще е нещо от типа на: „Здравей, аз съм Севар и от повече от 10 години играя Пинокио в Младежкия театър. Той ме научи, че човек е и добър, и лош, в което няма нищо лошо. Но, когато си лош, трябва да знаеш да се извиняваш. А, когато не си лош, значи си добър. Ти избираш на кое от двете да наблегнеш. Аз наблягам на доброто.“
Къде те намираме?
На сцената на Музикалния театър в подготовка на премиерата на мюзикъла „Здравей! Как си, приятелю?“. Всъщност, не съм на сцената, а съм в салона и след няколко минути ще започне поредната генерална репетиция. Ролята ми в този репетиционен процес е по-различна – отговарям за актьорските задачи и отношенията между артистите на сцената. Асистент-режисьор на представлението, а това, че тази роля ми харесва, леко ме плаши… защото няма да се учудя, ако се задълбая в режисурата. Няма да съм първият, няма и да съм последният. Харесва ми идеята да правя това, което ми харесва, а не просто самоцелно да подхранвам амбициите си. Та, така… Намирате ме в нетипична роля, а дали съм се справил успешно, можете да разберете като гледате мюзикъла по песни на Стефан Диомов „Здравей! Как си, приятелю?“ в Музикалния театър.
Защо реши да бъдеш актьор?
Аз реших да пробвам. След това професията сама реши да ми предостави всички възможности, а аз просто трябваше да не ги пропускам. Учих финанси и си дадох сметка, че не искам живота ми да е разграфен от понеделник до петък от 9:00 до 18:00 и да се чудя как да си планирам отпуската до края на годината. Да, не бях подготвен за пълната противоположност и хаос, които съпътстват артиста понякога, но постепенно намерих някакъв баланс… Балансът да се занимавам с много неща и да се страхувам от това да се спра на едно място. Но така се случи, че ме приеха в НАТФИЗ. След това, че бях поканен в Младежкия театър и така нататък. Хубавото на това да си зает е, че нямаш много време да пречиш на действието с мислене. И като човек, който обича да действа, а действие на английски е „act” – станах актьор. Това е професия, която ти се превръща в нещо като приятел… Хем си мислиш, че знаеш какво да очакваш, хем понякога те изненадва с решенията, които взима… Но винаги е до теб.
Кой е първият ти детски спомен, свързан с актьорската игра?
Аз съм дете на актриса и играта винаги е била част от живота ми. Като куклена актриса – майка ми може от всичко да направи играчка, а от всяка ситуация – игра. Гледахме нейни колеги в куклените представления; лежах по студиата за дублаж след градина; минавайки около ул. Раковски, често я спираха приятели и колеги, и си говориха дълго; отиваме на детски рождени дни – аниматорите са нейни колеги… и така нататък. Но, ако говорим за актьорска игра – независимо колко е ядосана, ако някой се обади, винаги вдига с най-широката усмивка, сякаш нищо не се е случило. Пишейки този отговор сега, си давам сметка, че съм се превърнал в майка си… донякъде.
А кои са твоите вдъхновители – артистите, които ти дават желание да твориш?
Напоследък все повече ми харесва да общувам с по-млади от мен хора. Преподавам на третокурсници, скоро се срещах и с второкурсници от НАТФИЗ. В представлението в Музикалния театър работя с по-млади колеги, които скоро са завършили. Те са изключително вдъхновяващи – необременени от трудностите на професията, дребни интриги и завист; изпълнени с енергия и готовност да скочат на сцената, защото това са искали и за това са се борили. Та това са хората, които ме вдъхновяват. И ми напомнят за отговорността за примера, който би следвало да давам по някакъв начин. Не можем да очакваме сляпо, че те трябва да бъдат по-добри от нас, без ние да се опитваме да сме по-добри, заради тях.
Как преминава един твой ден?
Много зависи какво имам да правя… Събуждам се толкова рано, колкото трябва, за да си изпия кафето, решавайки судоку, да се изкъпя и оправя и да стигна, докъдето трябва. Предпочитам да пътувам с градски транспорт, та и това влиза в графика. Не обичам да закъснявам, затова обикновено подранявам. Обикновено не ям през деня и го карам на вода и кафе. Тренирам, когато мога. След като си приключа задачите обичам да се разхождам. Когато имам възможност, взимам сестра си от детска градина и прекарваме следобедите заедно. Не знам дали имам ден с ден, които да са идентични. Границите между семейство, приятели и колеги при мен са много размити и всичко е свързано. Това ми дава възможност да комбинирам много ангажименти и задачки, и да ги отмятам бързо от списъка. Вечерта обикновено приключва с разходка до супермаркета, вечеря, гледане на новини, телефонни разговори, наваксване с още работа и документи, четене, развлечения и така нататък.
Кой е Севар Иванов преди да заспи?
Хаха… Едно рошаво нещо.
Къде можем да те гледаме?
Освен в „Пинокио“ в Младежкия театър, както стана ясно, от Октомври 2023 играя и моноспектакъла „Кученцето се засмя“ по романа на Джон Факти „Питай прахта“. Режисьорът Ана Батева ме покани в това предизвикателство и май сме се справили задоволително, тъй като представлението е селектирано за два международни балкански фестивали за монодрама – в Северна Македония и в Албания. Нямам толкова активна актьорска дейност, особено след като изиграхме за последно спектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“, с който обиколихме България.
Какво да очакваме от теб през идните месеци?
Това е интересен въпрос, дори и за мен. Аз вече не съм сигурен какво да очаквам. Веднага след премиерата на мюзикъла „Здравей! Как си, приятелю?“ предстои откриване на фотографска изложба. На 22-ри април „Деня на Земята“ на Моста на влюбените, НДК ще бъде откриването на фотографската изложба на Марина Великова „Ледовете на Антарктика“. Марина беше част от 32-рата експедиция на Българския антарктически институт с проекта си „Антарктика в нови измерения“, който съчетава фотография, музика и изобразително изкуство. Благодарен съм за поканата й да помогна с организационната дейност и реализацията на проекта. Изложбата може да бъде видяна до 5-ти май.
След това се захващам активно със заснемането на новите епизоди от късометражната документална поредица „5 минути София“. В момента публикуваме заснетите през 2023 година епизоди за кварталите на София. Новият сезон е на тема „Културата“, като главни герои ще бъдат три от знаковите сгради в центъра на София, които са свързани с развитието на изкуството и културата в града.
Също така, вече се заформя краят на академичната година, така че се подготвяме за сесия със студентите. А наближаващото лято провокира много пътувания… Освен двата театрални фестивала ми предстои творческа резиденция в България и научна конференция в Португалия. Мое предложение за научен доклад беше одобрено на един от най-значимите научни форуми по управление в изкуството и културата, които се провеждат в Европа.
Има и други неща, които предпочитам първо да свърша, пък след това да говоря за тях.
Разкажи ни малко повече за членството ти в МЕНСА – това доста ни заинтригува…
Преди време съм правил IQ тест и тогава ми казаха, че резултатът ми е много висок. Питах какво означава това и ми беше отговорено, че освен привидното положително, има и отрицателно тълкуване – голямата вероятност да съм перфекционист, който да страда от това, че нещата никога не са съвършени. Тогава си дадох сметка, че актьорската професия ми е като терапия, защото знам, че нищо не е перфектно, винаги може още и никога няма да се повтори на 100%.
Та, години по-късно реших да пробвам като се явя на теста на МЕНСА. Донякъде се явих и с желанието да се докажа… Да докажа, че имам някакво място и приложение в този свят и, че мога да съм полезен… Не знам как IQ-то би помогнало, но все пак. Разбира се, явявайки се на теста доброволно се излагаш на риска да не го преминеш. При мен подейства успокояващо фактът, че коефициентът на интелигентност до голяма степен е даденост и би следвало да го приемем такъв, какъвто е. Е, явих се и преминах теста, като в резултата беше посочено, че аз съм в горния 1% от населението на света по коефициент на интелигентност. Както казах, това не зависи от мен. По-съществен беше моментът, в който получих имейла с резултата: Беше събота и се прибирах от турне. Автобус, пълен с колегите от спектакъла „Шахнаме“, костюми, килими, чалми, крила и гигантска глава на орел (Ако не разбирате какво говоря, значи не сте гледали представлението). Та, отварям мейла, чета и развълнуван веднага казах на хората около мен. Знам че щях да получа също толкова подкрепа и, ако не бях преминал успешно теста на МЕНСА. Но радостта, прегръдките, веселбата с тези хора – това направи събитието толкова специално.
Коя е любимата ти книга?
Може би вече е клиширано, но е „Малкият принц“. Тази книга знае как да опитомява читателите си.
А последният филм, който те е развълнувал?
Нямам някакъв конкретен отговор на този въпрос… Гледам филми, но напоследък май не съм се вълнувал особено от това, което гледам. Трудно е да гледам представления и филми, без да се проявяват професионални изкривявания – да обръщам внимание как е направен филма, как е заснет, актьорски средства, режисура и така нататък. Много трудно е просто да седна и да гледам филм, без да мисля за всичко това. Може би повече се вълнувам на анимационни филми. Изключително трудно ми се струва да накараш с картинки хората да се замислят и да чувстват… А анимациите го правят!
Къде намираш Любовта?
В това, което правя.
А смисълът на живота?
Отново – в това, което правя… Което до голяма степен означава, че любовта е смисълът на живота.
И не на последно място по значение – пожелай нещо на нас и на всеки, който чете това интервю…
Пожелавам ви да не спирате да карате хората да се замислят за собствения си живот. Отговаряйки на въпросите тук, си размишлявах и си дадох сметка за неща от живота ми, които често подминавам в ежедневието си или съм ги приел за даденост. Та това пожелавам и на вас, и на читателите ви: да не се приемате за даденост и да се радвате на постиженията си.
Фотограф: Борислав Димитров
