Днес в нашата редовна доза вдъхновение ни е на гости една много любима писателка – Силвия Крумова, или Silvia Ámica, както си я срещал по-често. Тя подбра нещо специално, за да го сподели с нас и с теб, ето го и него…
“Без напрежение. По-полека.”
Така живея последно време. Това си повтарям. Не се ядосвам, не се напрягам. Ако ми се мълчи, мълча. Ако ми се танцува, танцувам. Ако нещо се прецака си повтарям, че така е трябвало. Ако нещо не идва, има защо. Ако нещо закъснява, чупи се, тръгва си – приятен път. Винаги се намирам на правилното място, в точното време. Не бързам. Правя нещата, които искам да направя. Отивам на местата, на които искам да отида. Не мисля, а чувствам. Пускам се по течението и оставям животът да ме води. Опитвам се да слушам сърцето си и да чувам нуждите на душата си. Къде ще се чувства най-добре, кое я прави щастлива. Старая се да ѝ го давам, без значение никой друг. Без значение как ще бъда разбрана, какво ще си помисли някой.
Каквото е писано, ще стане. Което е мое, ще дойде. Което не е – си отива. Знам как да посрещам и как да изпращам. Умея да се наслаждавам.
Без напрежение. По-полека. Пускам се със затворени очи. Така най-много обичам. Най-хубавото е отвъд тях.”
“ Тази сутрин се събудих с неистовото желание, че искам да ти напиша писмо. Развълнувах се, че имам възможността да споделям живота си точно теб, точно така, точно сега. Не знам дали ще е любовно обяснение или благодарност, но знам, че имам нужда да ти кажа всичко онова, което предизвикваш в мен. Може би трябваше да се случи преди доста време, но осъзнаването ми за някои неща идва по-бавно. Та да си дойдем на думата.
Здравей, Душа. Мое вътрешно дете. Моя мъжка и женска същност. Мое Аз. Обичам те, обичам те, обичам те… Тези думи се търкулваха от устните ми, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Изпитвам истински възторг, че те имам и те нося в себе си. Благодаря ти за всички уговорки, избори и срещи, които ми подаряваш. Благодаря ти за начина, по който ми помагаш да виждам света. И впрочем – изпитвам истински възторг по това, че те нося в мен и споделяш точно с мен всичките тези безкрайни вселени. Цялата тази шир на емоции, мисли и чувства.
Благодаря ти, че си толкова смела. Без значение колко пъти падна, никога не се отказа да продължиш още веднъж, още два или колкото пъти да е било необходимо. Без значение колко удари понесе – дали от мен и моето недоверие към теб, дали от хората, ти все пак остана цялата любов. Запази детските си очи, наивността, с която гледаш към света. Добрината си. Прекрасна си. Величествена. Приказна. Съумяваш да видиш положителното, дори и в Дявола. Съумяваш да превързваш раните, дори когато твоите все още кървят. Знаеш как да вземеш поука, дори от най-тежката и безизсходна ситуация. Смела си, безкрайно смела.
Аз съм човек, просто един човек и понякога се предавам. Понякога забравям коя съм. Позволявам на хората да ме определят. Опитвам се да се впиша в представите им. Да им угодя. Не се ценя достатъчно. До един момент – като днешния, в който не се появяваш ти и ми прегръщаш раните. Аз съм безсусловна с всички, защото ти си безусловна с мен.
Обичам те.
Едно цяло сме.
Обещавам да се грижа повече за теб. Да ти обръщам повече внимание. Да разчитам знаците ти. Наистина, величествена си! Не си за всеки, няма и да бъдеш.”
Автор: Силвия Крумова
Снимка: Личен архив
