Днес Ви отвеждаме към магичния артистичен свят на едно талантливо момиче, което обича живота, а животът обича нея. Тя се казва Симеона Герджикова – истинска мечтателка, която пренася своите мисли и красиви виждания за света в профила си в инстаграм и… не само там. Любовта към животните е най-голямата ѝ страст. Сигурна съм, че голяма част от Вас вече я познават или поне са чували името ѝ. Днес я питаме за някои по-специални неща, а тя споделя с нас най-съкровеното от себе си, за да я опознаем още по-добре и да я видим в цялата ѝ жизнерадост и устрем към красотата.
Здравей, как започва един твой ден?
Здравей! Всеки мой ден започва различно и това е едно от нещата, които ме карат да се чувствам жива. Случва се да започне с тренировка, друг път с езда, а понякога, в ранни зори, между 2 и 4 през нощта, когато музата и вдъхновението надделеят над съня. Тогава мислите започват да образуват вихрушки, вихрушките носят емоции, емоциите събуждат думи, а думите като мъниста се подреждат в послания. Тези са любимите ми сутрини.
Разкажи ни малко повече за теб, с какво по-точно се занимаваш?
Трудно ми е да дефинирам себе си в една единствена насока. Занимавам се с дигитален маркетинг и блогърство, като през уикендите съм и инструктор по конна езда. Семейната ни дейност е свързана с коне и винаги много повече е представлявала любов, призвание и страст, отколкото просто задължение и бизнес. Ако трябва да се характеризирам с една дума, бих се нарекла творец. Творец на послания, емоции, картини, мисли. Надявам се да бъда Вдъхновител. Любовта ми от дете към художественото писане, фотогафията, предадени от майка ми заедно с въображението, плавно ме отведоха към един „мой свят“. Винаги ми е харесвало да се пренасям там, да скитам из дебрите на своята „Нарния“, но рядко съм канила там някой друг. Желанието ми да споделя част от този мой свят се зароди от носталгия към любими хора, усещания и места в България, докато следвах и живеех в Холандия. Правилният път за мен беше не този, който обикновено сърцето подсказва, а най-трудният и най-осеяният с предизвикателства. Така реших да запиша стриктно икономическа специалност, която всъщност капсулираше креативността ми, поставяйки ми рамки, модел и начин на мислене, които не резонираха особено със същността ми. Впоследствие, когато създадох блога си, го нарекох “Cynefin World” или в превод от уелски: „там, където се чувстваш на място – приет, разбран и истински“. Не съжалявам за избора, за мен това беше хубав урок – да вярвам в себе си, да следвам сърцето и да правя нещата, които истински обичам.
Какво правиш в свободно си време?
Обичам да пътувам, да бъда в планината, да пиша стихове, да чета, да гледам цветовете на изгрева и залеза, да слушам морето.
Тъй като голяма част от дейността ми е свързана с творческите ми интереси, понякога границата между работа и свободно време доста се размива. Аз искрено харесвам това, но, както и всяко друго нещо, има си плюсове и минуси. Почти всички проекти, с които се занимавам, ми позволяват да работя от различни точки на картата, което прави ежедневието разнообразно, динамично и интересно. Въпреки това работата изисква умело канализиране на творческата енергия почти във всичко, с което се занимавам. Това всъщност отнема изключително много време, постоянство и упоритост, независимо дали го правиш за себе си, читателите или за някой клиент. От измислянето – до режисурата, заснемането, обработването, предаването на посланието и вдъхването на живот на дадена идея – пътят винаги е различен и много интригуващ, но също така изискващ и поставящ предизвикателства.
Имаш изключително красиви и разнобразни фотографии. Как се подготвяш за снимки?
Снимките са начин на себеизразяване, но нямам точни правила, които да следвам в създаването им. Това отново е един творчески процес. Обикновено те са продуктувани от послания и емоции, които искам да предам. Понякога процесът е преобърнат, първо забелязвам малки вдъхновяващи детайли: светлина, нюанси, цветове, усещания, които дадена картина носи – била тя природна или градска. Около тези детайли се завихря някаква идея и след това идва посланието. Умът ми сякаш работи в цветове и кадри, често виждам всичко около себе си по този начин.
Сподели с нас и нещичко за блога си.
Блогът ми е спонтанно следствие от любими мои занимания и интереси. Начин да изразя част от душевността си чрез съвкупност от различни идеи. Привидно изглежда лесно. Хората често не съзнават колко труд стои зад всичко и колко дълъг е процесът по изграждането. Това не е работа, която има работно време. Това е част от начина ти на живот, на мислене, въпрос на творческа енергия.
Без какво не излизаш?
Напосладък не излизам без едно кристално сърчице, подарък от майка ми.
Какво забравяш най-често, когато бързаш?
Телефона си, документите, портфейла… все се крият на незнайни за мен локации! Странно кой ги е оставил там? 🙂
За какво звънят алармите ти?
Звънят, за да хвана пъстрите багри на изгрева, да чета или пиша с чаша ароматно кафе в тишината на утрото. Денят идва с цялата своя благодат, с топлите лъчи на слънцето и кипежа на многопосочния живот. Затова обичам да звънят алармите ми.
Гора
Губя се, губя се в теб..
както нежните звуци на лира
се стапят в полъха лек..
а синьото през клоните прозира.
Губя се, губя се в теб..
задъхан от ефирната ти жизнерадост
и дъх на борови смоли и мед –
Гора – симфония на вечна младост.
Нозете ти, преплетен животвор,
ваят пластиките на всемира
земен и като светла, буйна кръв тече –
поток ромонен, в жадните ми вени.
Косите ти, потрепващи листа,
притулили са вятърни
въздишки, и тиха утринна роса,
сълзи по тайнствените ти извивки.
В хладните валози свети късен сняг,
криле на птица се разгръщат меко
и бързат облаци в безшумен бяг,
гората шепне ми.. „Човеко..
Защо разлъчен там стоиш –
създание на суетата.
Ела, подавам ти ръка“ –
пророни тихичко гората..
А аз стоях внезапно онемял,
във ступора на новото си време.
И бих ли блеснал или избледнял
зависеше единствено от мене..
Виждаме, че обичаш природата, но какво ти липсва в градската среда?
Обичам града, обичам улиците, паважа, липите. Любимите места за хляб или кафе, театъра, архитектурата. Синергията между старо и модерно. Минувачите и прикритите в очите им истории. Но планината дава баланс. Баланс в здравето и живота ни, като съвкупност от всички наши нужди и емоции. Това, което ми липсва, е хармонията, чистотата, която планината носи. Човекът се ражда с жажда за красота, при децата това е още по-изразено. Но жажда към онази естествена красота, към всеки малък миг, от който блика живот. Възможността на човек да види, усети и съзерцае тази „невидима“ красота е богатство и води до оценяване и благодарност към всичко, което притежаваме.
Как ти подействаха двата месеца карантина?
Себе-пре-откриващо, като възможност да подредя мислите и приоритетите си. Да отправя поглед навътре, към себе си. Да бъда благодарна. Да обърна внимание на близките си и да изградя някои полезни за здравето си навици.
Мечтаеш ли?
Всеки ден.
Мантрата, която си повтаряш често?
Не поставяй рамки на съзнанието си, приемай хората. Никой в този живот не ни е длъжен, всеки върви по своя път и води своя битка. Бъди благодарен, дори за привидно негативните неща. Именно те изграждат и усъвършенстват човека.
Автор: Мариана Станчева – Славчева
Фотограф: Личен архив
