Тази година 28-мия София Филм Фест почита паметта на именитите режисьори Иван Черкелов и Людмил Тодоров с прожекциите на филмите „Парчета любов“ и „Миграцията на паламуда“. От пресцентъра представят текста на утвърдения киновед Геновева Димитрова за двамата лидери на киното на прехода, отишли си от този свят без време.
Иван Черкелов (1957–2022) е един от най-значимите български филмови автори. Духовно целеустремен и безкомпромисен кинематографист.
Заедно с Людмил Тодоров (1955–2023) завършват легендарния клас на Георги Дюлгеров във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“. Като студенти двамата приятели са асистент-режисьори и актьори в класическия епос „Мера според мера“ (1981).
Иван Черкелов се прочува още с хипарската си дипломна работа „Балада“ (1982). Митичният му дебют „Парчета любов“ (1988) е хашлашки и тревожен с приятелствата и греховете, иронията и любовта, неудовлетворението и свободата, голотата и болките. И изглежда сниман днес. Той е първият български изцяло дигитализиран филм. В него участва Людмил Тодоров. Иван Черкелов пък играе в неговия не по-малко славен дебют „Бягащи кучета“ (1988) и се мярва във финала на прекрасния „Любовното лято на един льохман“ (1990).
Както бе верен на любовта си към рока, през всичките години от излизането на „Парчета любов“ Иван Черкелов изглеждаше непоклатимо консервативен и последователен в заниманията си с една тема в авторското си кино – хаосът в душата на човека. Беше взрян в мъждукащите хора. В „Парчета любов“, „Търкалящи се камъни“ (1995, България-Франция), „Стъклени топчета“ (1999, награда за женска роля на Жана Караиванова от „Златна роза“), „Обърната елха“ (заедно с Васил Живков, 2006, България-Германия, Специална награда на журито от Карлови Вари), „Раци“ (2009), „Семейни реликви“ (2015, Специална награда на журито от „Златна роза“), „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ (2020), Иван Черкелов се интересува от търсенето на смисъла в безсмислието – и едро, и детайлно, и тревожно, и мъдро, и красиво. Вгледан е надълбоко в света наоколо. Автобиографичност/биографичност до степен на изповедност е един от най-ярките кинематографични кодове във филмите му. Той чегърташе времето с антропологична прецизност. И работеше еднакво успешно и с актьори, и с натуршчици.
Знаменателно е и заниманието му със смъртта – от „Парчета любов“, където преживяването ѝ е изобразено с библейски цитат, до „Не влизай в пререкание с персонала на банята“, където проследява процеса на умирането/просветлението на възрастна жена. Монотонното кино на Иван Черкелов изследва човешката несъстоятелност и пропуснатите шансове за близост с породиста кинематографичност. В това отношение няма автор като него.
Също без време отишлият си Людмил Тодоров е един от най-талантливите и сугестивни автори и най-проникновените разказвачи на българската днешност в игралното кино. Остави ни седем филма, различни един от друг. Почти автобиографичният „Бягащи кучета“ е близък до „Парчета любов“. Двата филма си приличат по авторството, искреността, нихилизма към заобикалящата ги среда и кино. И все пак са различни – „Бягащи кучета“ е по-патриархален, по-нежен. Но още с втория си филм „Любовното лято на един льохман“ (награда за най-добър филм от Торино, Специалната награда на журито от „Златна роза“), Людмил Тодоров се отказва от поглед към родителския ъгъл. На преден план са морето и група младежи – в лятото на тяхното прощаване с безотговорната радост. После идва „Приятелите на Емилия“ (1996, България-Франция, награда на FIPRESCI от Солун, Специална награда на журито и на филмовата критика от „Златна роза“) – болезнен, ироничен, структуриран на новелен принцип.
С „Двама мъже извън града“ (1998, БНТ) прави две решителни крачки – отстранява се от своите интелигенти маргинали, снимайки по сценарий на Владо Даверов филм за двама бегълци от затвора, старшина и прасе по хълм. След това създава комуникативния микс от трагикомедия и road movie „Емигранти“ (заедно с Ивайло Христов, 2002, „Златна роза“, награда за най-добър български филм от София Филм Фест 2003), където извежда вътрешната емиграция в заглавието и за първи път героите му дръзват да се съизмерват с обстоятелствата. После представя София като тъжно Елдорадо за три момичета от Попово в „Шивачки“ (2007). „Миграцията на паламуда“ (2011) е за днешните льохмани (бащи и синове), в който дебютира като продуцент и разпространител. Филмът е комично мъжко road movie за безбожната несрета.
Людмил Тодоров е откривател на важни лица на екрана. Освен забележителен кинематографист, той е и талантлив писател – между „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988) и „Смяна на оптиката“ (2022) е издал десет книги.
Геновева Димитрова
* * *
Не пропускайте специалните прожекции в програмата на 28-ия София Филм Фест, посветени на спомена за двамата режисьори.
Денят е 14 март, мястото е Френски институт – зала „Славейков“
„Парчета любов“ – от 18:30 часа
„Миграцията на паламуда“ – от 20:30 часа
Входът е свободен!
