Джими Тюрел е артист от световна величина. Работата му включва колаборации с The Rolling Stones, Wu-Tang Clan, The Prodigy, Beck, The New York Times, Chanel, Nike и много други.
За пръв път посещава България като дете, когато идва с родителите си на почивка в Слънчев бряг. Скорошното му повторно посещение е по повод поканата на L44 за творческа резиденция в София. В рамките на месец той подготвя изложбата „Десет“ с типичната за него визуална енергия и бунтарски дух. Стилът му е вдъхновен от пънка, психиделията на 60-те, зийн културата на 80-те, хип-хопа, протестни движения и винтидж реклама. Той дръзко прави смесица на всичко това с ритъма на социалистическа България от нейното минало. Във всяка категория събира по десет обекта, които впоследствие трансформира в пет мащабни колажни произведения. Служи си с много символи като Бузлуджа, Лили Иванова и много други, за да „разкаже“ една история на несвобода с вкус на революция и бунт, материализирана в сюрреалистични хибриди.
„Десет“ е повече артистичен експеримент, лична рефлексия върху паметта, мястото и трансформацията. Работата на Джими Тюрел изследва връзките между изкуство, музика и поп култура, често с критично и провокативно послание.
Здравей, Джими. Първо благодарим за изложбата, която се състоя по време на твоята едномесечна резиденция в L44. Как се чувстваш след това приключение?
Честно казано, трудно е да се опише с думи. В София протича някакво по-специално “електричество” – сурово, поетично, леко сюрреалистично. Тази резиденция не беше само за извършване на някаква работа или дейност, беше за потапяне, разхождане, слушане и попиване. Дойдох тук с прочистени мисли и си тръгвам с пълно сърце. Екипът на L44 ми даде цялостна свобода, а самият град даде всичко останало, от което имах нужда. Чувствам се голям късметлия, изтощен съм, но вдъхновен, зареден и много променен от преживяването.
Като малък си посетил Слънчев бряг. Всъщност, знаеш ли, че сега Слънчев бряг е много по-различен от онази романтична представа от твоето детство?
Подочух, че мястото се е променило драстично и съм сигурен, че носталгично – ваканционното замъгляване от десетгодишната ми възраст е пропито от една различна атмосфера. Всичките ми спомени са за надуваеми плажни топки, царевица на скара и съмнителни дискотеки. Но на мен ми допада идеята, че едно и също място може да трепти с различна вибрация за теб в отделни периоди от живота ти. Всъщност затова беше и цялата ми изложба, да покажа какво се е променило, какво е останало и какво ново се е появило в България след завръщането ми на това място като възрастен.
Работиш смело, с израз на бунт. Какво е онова, което те накара да потърсиш именно в България поле за изява?
Има нещо красиво в това да твориш на място, с което не си свързан и си свързан едновременно. Аз тук съм аутсайдер, но това ми дава свободата да виждам текстурите, символите и езика по различен начин. България има толкова богата визуална история, особено по отношение на типография, иконография и политически дизайн. Темата е сериозна, но подканя към заиграване. За мен това напрежение между двете неща беше идеалната основа за колаж.
Смесваш жанрове, формата на работата ти е колажът? Какво те кара да използваш тези изразни средства и техника?
Колажът отразява начина, по който мисля. Винаги са ме привличали фрагменти – полузапомнени неща, изтръгнати от контекста и сглобени отново в нещо изцяло ново. Също като живота! Събрани едни до други спомени, влияния, грешки, поп песни, политически моменти, които се припокриват. Колажът позволява да покажа този хаос и контрол в една и съща рамка. Цялата тази бъркотия поражда смисъла.
По време на работата си в София си посетил десетки самобитни улици, Битака, пазари, антиквариати и т.н. Събрал си много материал. Как всичко това ти импонира? Кое запази за себе си и кое “изхвърли”?
Ходенето на Битака в 5ч. сутринта е незабравимо преживяване и в него има много красив хаос. Там намерих предмети, които изглеждаха като тайни капсули на времето. Изпитах подобни чувства с посещението ми в изоставена хранителна фабрика – графити, ръжда, счупено стъкло… и всичко това излъчваше различна енергия. Но имаше и така наречените тихи моменти – възрастна жена, продаваща книги върху одеяло, дете, танцуващо върху музика на улицата. В тези малки действия има едновременно устойчивост, жилавост и радост. Не съм използвал тези неща директно в работата, но те оформиха духа. Някои спомени са точните съставки, а други са атмосферата
Смело смесваш западната поп-култура с иконографията на социалистическия свят. Този оригинален хибрид каква метафора носи?
Тук става дума за дуалност. Лукс срещу суровата реалност. Капитализъм срещу колективизъм. Контрол срещу хаос. За мен е интересно какво се случва, когато тези светове се сблъскат визуално. Как изображение на Елвис стои до сърп и чук и какъв нов вид провокация поражда това. И не става дума за подигравка или възхвала, а за пораждането и задаването на въпроси. Какво идеализираме? Кой контролира историята и разказа? Какво оцелява, когато системите падат?
Пънк-естетиката се “среща” с едно общество, живяло в закостенял социалистически социум. Пропукванията в колажа как разказват за несвободата на една тоталитарна реалност?
Пукнатините в колажа всъщност са неговата истина. Когато унищожите нещо и го възстановите, вие го потвърждавате като загуба, цензурирате го и го изтривате, но и го приемате като нещо ново. Тоталитарните режими разчитат на чисти и строги визуализации – пропаганда, която разказва една история. Колажът нарушава това. Той е нещо разхвърляно, наслоено и противоречиво. Допуска призраци, които разкриват нещата, които не трябва да виждате.
От друга страна, дръзкият, динамичен ритъм на колажа говори за пълна свобода? Къде намираш ключ към това противоречие?
Без да звучи твърде крайно, в това е силата на изкуството. Дори когато работите с тежък или репресивен материал, актът на създаване е непокорен. Хаосът на колажа, неговият шум, неговият ритъм, неговият отказ да се подчини е и неговата свобода. Като да вземеш счупени инструменти и да ги накараш да свирят. Черпиш енергия от тишината. В това противоречие се случва магията.
Работил си за музикални легенди като The Rolling Stones, Beck, The Chemical Brothers, ACDC, The Prodigy и др. Ракажи ни за този вид работа. Какво ти даде срещата с толкова големи артисти и къде са предизвикателствата?
Всеки артист има свой собствен език. Работата с хора като Beck, The Prodigy или The Rolling Stones ме научи как да се настроя на честотата на някого без да губя своята собствена. Предизвикателството е как аз превеждам техния звук в моя визуален свят. Никога не е лесно, но когато “щракне” става като алхимия. Научаваш се на смирение, дисциплина и също така как да работиш бързо под напрежение. Но повече от всичко се научаваш да вярваш на собствените си възприятия.
Какво ти предстои, Джими?
Предстои да се завърна в студиото ми в Обединеното кралство с пълен куфар с идеи (и български книги). Имам голяма поръчка за дизайн и планове за нова работа, която ще тласне колажите ми още по-напред – в по-голям мащаб, по-физически и по-скулптурен. Също така бих искал да се върна отново в София и да направя нещо още по-диво. Веднъж изпил ракия с графити за закуска, няма връщане назад.
Автор: Доли Манева
Фотограф: Fred Moon @fw3d
