Тя е актриса, писател, вдъхновител и любител на музиката. Една дама с много интереси и таланти. Изключително сензитивна и чаровна. Тя е Татяна Йолинска и днес с нея си говорим за изкуство, за „Проект 7“, за нейната мисия, какво иска да остави след себе си и защо помага на младите таланти на България.
Здравей! Кога започна твоята любов към изкуството?
Здравей! Като върна времето назад, си давам сметка, че няма конкретен момент, в който да съм го избрала. Някак винаги съм живяла, знаейки, че това е моето нещо, моето огънче, моят спасителен остров. От малка си говоря сама, съчинявам истории, обичам да „влизам във филма“, когато разказвам, водя си дневник. Това все още не се е променило. Може би изкуството самò ни избира. Трудното идва, когато ти сам трябва да се обезстрашиш да го избираш всеки ден.
Коя е първата книга, която прочете и те впечатли истински?
Сложен въпрос. Обожавам да чета, това е любимото ми бягство и веднага ми изникват над 10 заглавия. Първите пет от тях винаги са „Братя Карамазови“, „Изворът“, „Лолита“, „1984“ и „Физика на тъгата“. Обичам философията в художествената литература. Но ако говорим за първата първа, това би трябвало да е „Малкият принц“. Спомням си как я четях в автобус 313 (вече го няма) в шести клас, на път за Централна гара. Седях на първата седалка, зад шофьора, отместих поглед от книгата, в главата ми бяха само рози и лисици, гледах през прозореца, грееше слънце и осъзнах как от тук нататък ще виждам света по невъзвръщаем начин. Може би този ярък момент обвързвам и с порастването ми.
Освен актьорското майсторство и свиренето на китара е нещо, което обичаш. До каква степен музиката е част от живота ти?
Запознах се с музиката не много отдавна. Взех си качествена аудиосистема и започнах да се уча да слушам и чувам наистина. Тогава разбрах, че досега не съм слушала реално музика. За нещастие напоследък музиката изостана в приоритетния ми лист. Вече дори рядко си пускам музика на слушалки, докато бързам за някъде, а китарата ми събираше прах в продължение на 5 месеца. Може би затова напоследък ми е малко дезориентирано, хахаха. Музиката е универсален начин на комуникация, който свързва хората с други хора, с тях самите, лекува ги. Тя влияе на ума, на тялото и на душата на човек. Прекрасно е. Ако може да степенувам изобщо изкуствата, бих казала, че това е на първо място. Дори превръщането ѝ в продукт, в бизнес, във визуален материал не може да унищожи изначалната ѝ свръхсила. На всеки бих препоръчала, в това число най-много на себе си, да си пусне любима песен, когато денят му се е спаружил, или да потропа малко в някакъв ритъм, да свирне с уста, ако има инструмент около него – да натисне/дръпне две-три тончета, а ако може повече – супер. Любимата ми и най-красива група на света е Radiohead, не приемам второ мнение.
Знаем, че една от любовите ти е писането. За какво обичаш да пишеш?
Давам си сметка, че дневниците ми са пълни 80% с тъга, болка, негативни преживявания. Изглежда основно това ме мотивира да създавам. От една страна, това е супер – гарантира, че може би никога няма да спра, но от друга – не е лошо от време на време човек да се усмихва на проблемите си, да слага щипка хумор в деня си, да се научи да се присмива на самия себе си. На това се уча в момента. Както тъгата, така и радостта са неизменна част от живота ни, затова гледам да записвам и хубави, и лоши случки/спомени/чувства. Напоследък пиша и се уча да пиша сценарии, тъй като другата ми „любовница“ е киното.
Какъв е твоят път в изкуството?
Пак сложен въпрос. Търся го още. Със сигурност до момента мога да кажа, че е труден. Много труден. В повечето ситуации аз си го правя такъв, но осъзнах, че нямам друг вариант. Масово хората, които ме познават, биха ме определили като „drama queen“. Аз по-скоро бих се нарекла честна. Не мога да си мълча, когато виждам несправедливо и неуважително отношение, което за нещастие съм видяла почти навсякъде. Може би моделът „мачкай, за да ги каляваш“ или „мачкай, за да те уважават“ още работи за някои, но за мен това е признак на нулева чувствителност към света. За себе си взех решение, че щом имам очи, не искам да се уча как да ги затварям, което направи пътя ми изключително самотен. Така че ако има една дума, която описва моя път в изкуството, това е самота.
Като автор на проекта, ще ни разкажеш ли за „ПРОЕКТ 7“. С кого и какво ви обедини в този проект?
Тази идея родиха Сирма Кунчева и Петя Пеева, които ме поканиха да стана част тях. Миналата година успяхме да направим първо издание в Творческа къща GROZARDE, а тази година с помощта на ТОПЛОЦЕНТРАЛА и Столична община подготвяме по-голямо второ издание. Основната идея на project SEDEM е да свързва млади хора от седемте основни направления на изкуството – музика, изобразително изкуство, литература, танц, театър, фотография, кино. Оттам идва и името. Тази година това ще се случи на два етапа. Първият – ще се проведат седем уъркшопа от професионалисти в седемте сфери, чиято основна цел е развиването на потенциала на участниците, насърчаването им да творят, колаборирането с други хора, обмен на опит. Вторият – ще се организира голямо събитие, на което ще може публиката да се запознае с работата на тези млади хора, които са били част от творческите уъркшопи, които ще имат възможност да развият наученото и да създадат свои краен творчески продукт, който да получи публичност. Всичко това ще се случи в ТОПЛОЦЕНТРАЛА. За повече информация, това е линк към уъркшопите: Facebook – Project SEDEM , където ще разберете и колко свежи ментори сме поканили, както и цени, дати и други подробности, а тук е линкът за инстаграм страницата ни: Instagram – Project SEDEM
Каква е висшата ви цел?
Искаме да създадем едно „място“, където артистите да не се чувстват сами. Място, което ти помага да намериш подкрепа, информация, финансова помощ, а и професионална такава. В България, а може и извън нея, съществува едно постоянно разделение, не само между хората от различните изкуства, но и в самите тях. Някак сме възпитани да се интересуваме само от нашата си сфера, нищо друго не ни занимава, не го търсим, не му отделяме внимание, не го уважаваме. А в затворената ни сфера има още поне 10 балона като нашия, които също отричат всичко, което не е по техен критерий. Въобще се завърта една огромна вихрушка от кой е по-по-най. Забравили сме факта, че всички хора в зоната на изкуството си приличаме. Свързва ни тази чувствителност, този стремеж към високото, нуждата от търсене. Нямаме усещане за общност, а в същото време всеки се нуждае от помощ. Било тя професионална, или финансова. Но никой не е готов да я даде. Висшата цел на „Проект 7“ е тази.
Колко млади таланти има според вас в България? Трудно ли е да си човек на изкуството, без подкрепа от някого?
В България има много, много талантлива хора. Не съм ги изчислявала, но ги виждам почти навсякъде. На всеки душата му гори в нещо. Трудно е да си човек на изкуството със сигурност, но според мен е трудно и да си футболист, да си програмист, да си учител, да си мениджър. Трудността в това да си човек на изкуството според мен не идва толкова от финансовата част, колкото от моралната. Да знаеш каква е истината за теб, но да я престъпваш. Да искаш да можеш да направиш нещо, но да не ти разрешават. Да ти казват кое е правилно и кое не. Талантът не е на мода, за съжаление, а да имаш талант е дар и проклятие, но най-вече отговорност. Ако правиш постоянни компромиси с това, което той ти подсказва, че трябва да създаваш, рано или късно настъпва една много особена смърт на душата. Човек не притежава таланта си и ако не му дава поле, и двамата загиват. Затова най-голямата подкрепа, от която се нуждаят младите и талантливи хора, е тяхната собствена.
С какво проектът ще помогне на младия артист?
„Проект 7“ ще свърже млади хора от всички сфери на изкуството първо с професионалисти ментори, второ с други млади артисти и трето с публика. Отделно реализацията на такава идея вдъхновява и други хора да вярват и да работят за мечтите си. Да има общност от хора, които подкрепят всякакви творци, независимо от тяхната степен на квалификация, възраст, етническа и религиозна принадлежност, концепция за изкуството, опит и всякакви други критерии, които обикновено ползваме, за да се разединявам, е нещо, от което се нуждаем повече, отколкото си даваме сметка.
