Когато искаш да създадеш нещо повече от информационно пространство за хора, правиш това, което душата ти ти казва. Не се замисляш и не влизаш в рамки. “Лицата на града” е олицетворение на една силна любов към баща, която се превръща в спасение за нея, и след това за градския човек. Няма нищо по-хубаво от това да можеш да показваш как виждаш изкуството, да бъдеш смел в избора си, да държиш на принципите си и да намираш вдъхновение на едно място. Надали преди 6 години създателката на сайта си е мислела в какво ще се превърне една рубрика. Надали е знаела, че ще срещне толкова много талантливи лица, които също раздават любов на българската публика. Сега 7 години по-късно те срещаме с Цветана Бонева – създател на това малко, но истинско градско пространство, което струи зад всеки ъгъл. За мен Цвети е всестрана личност, изключителен естет и много нежна и ранима душа, която обича да бъде обичана. Но кой не обича да бъде обичан? Тя е хоби кулинар, журналист и инфлуенсър, но най-голямата ѝ страст е фотографията. Защо и как се е случило всичко и коя е всъщност тя, днес споделя с нас Цвети.
Здравей! Може ли да ни се представиш, както би се представила на едно дете…
Здравей, аз съм Цвети и обичам да снимам, да готвя вкусни неща, да рисувам, да пиша и да пускам музика.
Как започва един твой ден?
Напоследък много зависи от деня, но по принцип се събуждам между 8 и 9 часа, понякога обичам да се излежавам до по-късно, ако работата през деня ми позволява да си го подаря. После задължително отделям време за миене на лицето и зъбите, на гладно скачам на колелото, за да потренирам за около 20-30 минути, после коремни преси, още малко упражнения – смути с ябълки, пия си витамините и се „гмурвам“ в работния ден, който се състои от много снимки.
Имаш ли ритуал, без който денят ти не започва?
О, да! Всяка сутрин благодаря, че съм жива и че имам хора до себе си, които ме обичат, които и аз обичам. Важно ми е. Благодарността е важна и е най-смисленият ритуал.
Бих искала да те върна назад във времето, когато си се вдъхновила да създадеш „Лицата на града“. Как се роди идеята и какво те накара да наречеш сайта точно с това име?
Идеята се роди съвсем спонтанно, аз дълбоко вярвам, че спонтанните неща са именно онези – най-ценните. Тогава преминавах през особено тежък период, защото бях загубила баща си и нещо в мен просто ми каза: „Давай! Направи го! Ако не сега? Кога?“. И стрелях смело в пространството, приятел ми помогна да си направя сайта и се започна приказката. Благодаря на всички хора, които са замесени в проекта и дадоха от сърцата си, за да се случи това, което се случва в момента. „Лицата на града“ са всички хора, които са били част, са част и ще бъдат част от проекта ни. Идеята за името ми дойде също спонтанно – буквално ми се появи в главата ей така…от нищото. И благодаря сърдечно, че след толкова години именно ти ми задаваш този въпрос и също ще те върна назад във времето, за да ти припомня една от първите ни срещи и едно интервю, което никога няма да забравя – твоето!
Какво ти дава работата в „Лицата на града“?
Аз не я приемам като работа, а като мисия. Дава ми усещането, че правим нещо полезно и красиво за другите, че помагаме някак и развиваме интернет пространството, като го запълваме с истории, които „тежат“. А да тежиш в този живот, е особено важно. Такива са хората, с които се срещаме чрез интервютата – имат съдържание, което прави смисъл. Ти сама знаеш колко много и колко прекрасни личности сме срещали, през какво сме минали. Всяка среща, всяко място дава и оставя в теб, посява семе…
Какво в градската среда и градския човек те вдъхновява?
Градът ме вдъхновява, защото за мен винаги е бил живо същество, чието сърце буквално е съвкупност от всички наши сърца и бие в нашия ритъм. Градът и човекът са едно, а вдъхновенията срещаме навсякъде, нали? Зад всеки ъгъл. Понякога обичам да си давам време да се разходя сама и обръщам внимание на минувачите, виждам уникални неща, запечатала съм малки моменти, които не се забравят лесно. Градските хора буквално са ме просълзявали, просълзявала съм се от радост, докато просто си вървя по улицата, защото съм виждала как дете подава ръка на баба, за да може тя да пресече. Тази зима имах интересна случка – на 1 март винаги обичам да следвам любимата си традиция да се обличам в червено и бяло, слагам си и барета и прекосявам булевард „Прага“, за да купя цветя за празника и да занеса на майката на приятеля ми. На хората винаги им е интересно, аз просто се усмихвам, защото съм едно малко цветно петно сред студения зимен порядък. Та тази година помогнах на една баба да пресече и тя ми благодари, буквално седеше по средата на улицата и колите минаваха около нея и не знаеше как да премине. Хванах я под ръка и тръгнахме. Бях си купила дузина червени лалета, които бях прегърнала в другата си ръка. След като пресякохме, бабата се обърна и ме попита дали и аз имам баба, и аз й отвърнах, че имам две баби и бих се радвала всеки да им помогне, ако им се наложи. Тя ми благодари, усмихна ми се и ми каза да съм благословена. Отмина, сля се с тълпата, може би никога няма да я срещна отново, но в мен остана нещичко от нея. Просълзих се с лалетата си и продължих към вкъщи. Хубаво е. Много е хубаво да можеш да усещаш ей такива малки неща и да намираш в градските етюди красивото, защото то винаги е там.
Ако можеше да промениш нещо в града, какво би било то?
Бих искала да променя бедността. Но тук не говорим само за града, влизаме в съвсем различна категория и се притеснявам, че разговорът ни леко губи от своите красиви очертания. Ще стане твърде сериозно, твърде злободневно. Но, да. Искам да променя бедността – визирам също и менталната такава.
Преди да започнеш със сайта, си имала и продължаваш да имаш страст към фотографията. Как започна всичко? Има ли някой от семейството ти, който се занимава с това?
Да! Имам си дядо Бончо – бащата на моя баща, който е обичал да снима на лента. В началото и аз снимах на лента, за жалост, когато започнах да се занимавам с фотография, той отдавна си беше отишъл от този свят, та не ме е учил, беседвал… но пък се предава тази страст. Вярвам в това и се надявам един ден моите деца да я наследят от мен и от дядото, който не познават.
Кое е най-ценното нещо във фотографията според теб?
Усещането. Във всяко изкуство за мен това е най-ценното. Усещането за кадъра е всичко. Един от преподавателите ми по фотография обичаше да казва, че няма значение каква техника имаш, защото „кадърът е в задапаратното устройство“. Точно така е. В задапаратното устройство е усещането.
Какво обичаш да снимаш?
Хора и храна (смее се). Може и да звучи смешно, но съм си един смешен антрополог. Обичам да изучавам хората и да ги наблюдавам, а пък към храната имам особена страст, защото я готвя с много любов, пак към същите тези хора.
Всъщност ти си доста всестранна личност. Правиш хиляди неща, но нещото, на което държиш преди всичко, е естетиката. Какво означава тя за теб?
Вече започвам да се изчервявам! Благодаря ти за оценката – да, за мен естетиката е много важна, но преди всичко естетиката идва отвътре навън. Тоест – красивата душа е изписана на лицето, в очите на човека. Естетиката за мен се крие във всеки жест, във всяка реакция, особено в нережисираните такива. Естеството на човешката същност, което излъчва доброта, това е естетично издържана категория за мен.
Ти си хоби кулинар. Какво готвиш често вкъщи? Какво обичат приятелите ти и какъв е всъщност най-големият ти кулинарен „грях“?
Най-често правя пица, защото приятелят ми е пристрастен към пицата. Най-голямата ми радост беше, когато още в началото на нашата връзка той каза: „Аз вече не мога да ям пица навън, просто не е като твоята.“ Та след този коментар – години наред му го дължа и му меся всяка седмица поне веднъж, ако не и повече. Иначе останалите ми приятели си падат много по морските дарове, които приготвям, емпанадите, пастата, ребрата – много неща са. Кулинарният ми „грях“ е, че всъщност много си падам по тесто и си мечтая със затворени очи за тутманика, който баба ми Гичка в Пловдив прави.
Знам, че си имала възможност да бъдеш стилист на някои фотосесии. Ти самата какво имаш в гардероба си?
Аз какво нямам в гардероба си е по-интересният въпрос (смее се). В гардероба ми можеш да намериш от плюшено яркорозово палто, до суперстилна черна рокля по тялото. Истината е, че съм луда по цветовете и много обичам да експериментирам и не ме е страх да си правя color block.
Токчета или кецове?
Кецове!
Рокли или дънки?
Рокли!
Какво е модата за теб?
Начин за себеизразяване на вътрешната подредба.
Без какво не можеш в ежедневието си?
Без вода и без любов.
Без какво не можеш по принцип?
Същото.
Мечтаеш за…?
Да пътешествам и да обиколя цееееееелия свят! Моята душа е щастлива, когато е на път.
Ако беше песен щеше да си?
Много са, но тази…
*Специални благодарности на нашите приятели и партньори от магазин District , защото Цвети е облечена от главата до петите от тях!
Фотограф: Севастин Олеков
