В Световния Ден на Поезията се сещаме за 5 стихотворения от 5 любими поети, които ни пренасят в света на символизма, магическия реализъм и романтизма…

Започваме с Хулио Кортасар и неговите…
Аржентински песни
I
Евтино кухо време
в което меки китари
ти се заплитат в краката
а жени без лице
без гърди без мигли
с утроба от камък
по пътищата плачат.
Ах тази вихрушка
без листа без птици
кучетата по гръб
напразно душат
материя оголена
от аромат и радост
без яребици полъх
без време без приятел
животът без родина
мълчанието на бича
който дори не удря.
II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.
Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.
Времето, този сив компадре*,
мотае се наоколо и нищичко не прави.

Продължаваме с несравнимия Борис Виан…
ЕДНОРОГЪТ
На теб
Беше някъде през май и беше светло
И сърцето ми цъфтеше като млад бадем
Под дърветата с пръстеновидни клони
Ние се прегръщахме със теб
Трябва да се каже за мое оправдание
– Хайде да не се будалкаме така –
Че всичко туй извършихме върху тревата
И безброен беше броят на пълзящите гадинки
Дето ги избивах безпощадно
Плъзнали по шията на твоя крак
Трябваше да ги избивам поотделно
Както англичаните избиха бурите
Един след друг … Мръсниците
Има сигурно опиянение
(В смисъл сигурно опиянение)
Да се любиш сред полето под носа на еднорог
И тогава те обземат всякакви идеи за величие
Не не е жестоко и освен това е чисто
Фермерите също идваха да гледат,
Имах време и дори в излишък
– Невъзможно е да помниш тъй като сънувах аз –
И отидох твърде надалече чак до някакви огради
Там едно момиче русо със гърди червени като мед
Бодна ме с една касапска кука и ме сложи да вися
Трябва да се каже за нейно оправдание
– Хайде да не се будалкаме така –
Тя те искаше страхотно страшно я смущавах аз
Беше полудяла от желания повече от мен дори
Както знаеш аз съм честен повече от всеки друг
Разкажи ми най-подробно правите ли нещо там
А когато пак дойдохте тук на следващия ден
Нямаше го вече него – еднорогия му еднорог,
Там една самотна крава с рога си единствен

И с изумителния Пейо Яворов...
ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ
Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава –
при мене, тук, в самотност неприветна.
адире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога –
аз всичко знам…
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.
Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими…
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?
На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе –
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани –
посестрима хайдушка – и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
…Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули и проклятия?
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай – няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.
Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз –
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата –
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата…
И ей ме днес: погледай, връх е – самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми – кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои – пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
И ти се върна! – празник ден…
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен – бъди у мен…
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота –
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

Отново се пренасяме във Франция с великия Шарл Бодлер…
Албатросът
Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят —
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.
На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.
О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.
Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

И завършваме с най-нежния лирик – Николай Лилиев…
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!