Файт Хелмер е от режисьорите, чиито филми определено се познават и зрителите, които следят впечатляващото му авангардно творчество, лесно биха се сългасили с това твърдение. Настаняваме се в „Люмиер“ удобно точно преди началото на най-новото му кинематографично произведение „Гондола“ и веднага си припомняме защо. Мигновено сюжетът ни отделя от земята, завихря ни и започваме да се реем някъде високо сред върховете на величествените грузински планини. След няколко спиращи дъха дрон-кадъра, ни потапя в една от най-вълнуващите и нестандартно разказани истории от тазгодишната програма на продължаващия в момента София Филм Фест.
Перспективата се стеснява и кацаме директно на входа на станция, разположена на върха на отделено от света планинско селце, чиято единствена връзка с цивилизация е именно кабинковият лифт, който играе ролята на пътнически транспорт. Лифтът е снабден с две кабинки, които винаги се срещат по средата. В кабинките откриваме и двете главни героини – старшата Нино и новопостъпилата на длъжност Ива. Двете са стриктно съблюдавани от строгия мениджър на съоръжението, а под краката им съзираме очарователните жители на китното селце, които, изпълняват ежедневните си задължения точно като трудолюбивите мравки, маршируват в перфекти структури из черноземната горска почва.
Пет минути след началото на прожекцията вече сме напълно хипнотизирани и наблюдаваме в унес – пред очите ни се заражда една колкото нестандартна, толкова и универсална човешка история, разказана без думи, но с голяма доза майсторство. Да, в „Гондола“ няма диалози, поне не в смисъла, който влагаме в това понятие. Ако трябва да сме искрени – не са ни и нужни – успяваме да разберем посланията в тази толкова пленяваща сюрреалистична приказка повече от отлично и вече нямаме търпение да разпитаме Хелмер. Шансът ни се усмихва и успяваме да го хванем малко след придружаващата дискусия и среща след края на филма. Времето е твърде малко, а въпросите напират, затова светкавично му задаваме и първия – защо кабинков лифт?
„Бях вдъхновен да направя този филм от старите въжени лифтове, каквито в Грузия има доста. Притежават някакъв чар, който ме привлече. Да поставя историята на това място за мен бе истинско предизвикателство. Служителите на кабинковия лифт бяха логичният избор за главни герои, въпреки че в реалния живот те никога не се срещат. Това е препятствието, което е и универсална метафора за самотата. Самотата, която и двете главни героини искат да преодолеят,“ започва Хелмер.
Разбираме още, че отначало „Гондола“ е планирана като доста по-мащабна продукция, но форсмажорната ситуация по време на Ковид епидемията, когато започва и работата, налага адаптирането на продукцията в доста по-минималистичен вариант. Мислено отбелязваме това като плюс, защото създаден по този начин „Гондола“ създава усещане за общност, човещина и, по наше мнение, подсилва чувството за интимност между всички герои във филма.
„Гондола“ е заснет по наистина нестадартен начин, в типичния за Хелмер магически реализъм, които на места прелива в абсурдното. Ставаме свидетели на почти сюаррилистични сцени, в които са поставени героите, а фактът че те успяват да разкажат цялата история напълно без думи, наистина ни впечатлява.
“Обожавам визуалния сторителинг. Диалозите за мен са по-подходящи за телевизия. Силата на киното са образите. И в реалния живот е така – истинската интминост се ражда когато започнете да се чувствате комфортно да прекарвате време с някого, без да се налага говорите”, уточнява ни режисьорът.
Липсата на диалог неминуемо ни кара да се замислим за допълнителната сложност в задачата на актьорите. Матилде Ирман и Нини Соселия, които виждаме в двете главни роли ни очароват с уменията си. Актрисите наистина се справят блестящо и успяват да предадат сложната емоционална палитра, в която попадат героините им, по впечатляващо умел начин и го правят така, че публиката става наистина съпричастна.
“Отделям много време и енергия, за да намеря правилните актьори. Наличието на правилните актьори прави всичко по-лесно по време на снимките. Когато става въпрос за филми без диалог, задачата е още по-трудна, защото не всички актьори се чувстват комфортно да работят по този начин. Но има и такива, които влизат в стихията си когато не трябва да говорят. Такъв беше случаят с Матилде Ирман и Нини Соселия.”
Научаваме и нещо любопитно – оригиналният сюжет е замислен да разкаже развитието на отношенията между мъж и жена, но и Матилде и Нини толкова впечатляват Хелмер с уменията си да играят без думи, че в крайна сметка той решава да работи и с двете и така се разжда приказката за двете симпатични служителки на кабинковия лифт Нино и Ива.
Филмите без диалози са нещо традиционно за Файт Хелмер и винаги сме се чудили дали това не е някакъв своеобразен жест от страна на немския режисьор към великата ера на нямото кино.
„Не съм толкова носталгичен. Аз съм твърде голям фен на звуковия дизайн. И не забравяйте: немите филми имаха много диалози, просто трябваше да ги прочетете!“
„Кое бе най-голямото предизвикателство по време на снимачния процес?“, отправяме следващия си въпрос.
“Кабинковият лифт, който избрахме за снимките, беше затворен няколко седмици преди снимките. За щастие, бързо намерихме чудесен заместител, дълъг кабинков лифт в Аджария. Но тази линия беше снабдена само с една кабинка. Така че трябваше да заснемем кадри с дрон, за да представим гледната точка на „другата кабинка“. А за предните планове бяхме поставили оператора, който гледаше през прозореца, където бяхме позиционирали зелен екран. Това трябваше да бъде заменено от снимките с дрона. Не звучи толкова трудно, но трябваше да се планира много точно”, разказва ни Хелмер.
„Притежавате толкова отчетлив маниер на снимане – култовите ви филми „Абсурдистан“ и „Байконур“ са наистина абсурдни. Така ли виждате света – шарен, забавен, дори магически?“
“Моите персонажи са супергерои. Те правят неща, които хората в нормалния живот рядко правят. Иска ми се светът ни да е толкова пъстър, но предполагам, че това е по-скоро мое желание, т.е. утопия“, споделя ни още Хелмер, чието творчество всъщност е доста силно обвързано в България и българските кинодейци.
Именно в София младият по това време немски режисьор създава първия си пълнометражен филм – „Тувалу“ (1999), който снима в тогавашния киноцентър в Бояна, както и в сградата на Централна минерална баня. Зданието явно е паметно за големия немски режисьор, тъй като той произнася името ясно и отчетливо, на чист български няколко пъти.
„Пристигнах в София през 1998 г. само с моя артистичен директор. Всички останали работни позиции бяха заети от български кинаджии. – спомня си Хемлер. – Емил Христов беше Директор продукция, а Андрей Паунов снима мейкинга. Тогава беше друго време, моят редактор криеше бездомни кучета в монтажната ни във филмово студио „Бояна“ и имахме лампи с въгленови пръчки, каквито в Холивуд са се използвали преди 100 години.“
През годините Хелмер продължава да работи с българи, например една от ролите в „Сутиенът“ (2018) е поверена на Ирмена Чичикова. „Опитът с работата ми по първия ми пълнометражен филм, в които участваха български актьори ме мотивира да поканя българи във филмите си, които снимах в и други страни. Българската душа е подправка, която не искам да пропускам във филмите си!“
Прекрасно казано. За финал молим Файт Хелмер да сподели личното си послание към българската публика и българската кинобощност генерално.
„Подкрепяйте българското кино! А, ако смятате, че няма такова – създайте го!“
Файт Хелмер учи режисура в Мюнхенската филмова школа и става известен с авангардните си късометражни филми „Изненада“ и „Айфеловата кула“, показани на фестивалите в Кан и Венеция. Първият му пълнометражен филм „Тувалу“ (1999) е участвал на 62 фестивала, сред които Сан Себастиан и Берлинале. Премиерата на култовия му филм „Абсурдистан“ е в конкурсната програма на Сънданс. Сътрудничи си с известни творци, като актьора Удо Киер в „Порта към небето“, композитора Горан Брегович в „Байконур“ и актьорите Пас Вега и Мики Манойлович в „Сутиенът“.
