За нея писането е призвание, въпреки че първата ѝ среща е с музиката. Тя олицетворява живота с пътека, която ешарена и непредвидима, предлагаща както изпитания и дълги дъждовни следобеди, така и розови изгреви. Вдъхновение тя получава не от творците, а от хората, обичащи приключенията, при които всичко се случва неусетно и от само себе си, стига да има непрекъснато движение. Тя е Велина Баева и разговорът ни с нея е за очарованието на хаоса и копнежите по Космоса, за пътуването и чакалните, за бурите и въртележките, за притеглянето на гравитацията, за вдъхновението, полепнало по тъгата, всичко това събрано в нейния пъстър „Калейдоскоп“ – една кратка книга с кратки истории.
Здравей, Велина! Можеш ли да се представиш така, както би се представила на едно дете?
Приятно ми е, Вели Халата! Имаше такъв комикс, когато бяхме хлапета. Вели беше страшна беля и все правеше пакости. Но всичко това беше през 90-те, сега вече съм пораснала.
На колко години откри изкуството и коя беше първата ти среща с него?
Всъщност първата ми среща беше с музиката, не с писането. Бях хлапе на 14 г. и в квартала се запознах с много интересен човек – реставратор, художник и бохем от старата школа. Често стоеше на слънце пред блока и работеше. Разказваше истории за джаза и легенди от старите софийски улици, по които се е разхождал с тогавашните хъшлаци от „Хаджи Димитър“ и са пушели цигари без филтър. Показваше ми как се тактува суинг ритъм върху една дървена маса и ми пееше една много интересна версия на парчето „Sеntimental Journey“ на Doris Day. Оказа се, че навремето по купоните някой е измислил български текст на джаз класиката, в която се пее нещо за Милано и за италианските гангстери: „Над Милано синкав дим се носи, над Милано стелят се мъгли…“. В този дух се случи първата ми среща с изкуството, с барабаните и със суинга.
Разкажи ни малко повече за „Калейдоскоп“
„Калейдоскоп“ е кратка книга с кратки истории. Мимолетни, но пък вълнуващи – точно както някои от най-страхотните неща в живота. Фрагментите разказват и малко, и много едновременно, а темите са пъстри като заглавието. За очарованието на хаоса и копнежите по Космоса. За пътуването и чакалните, приказките и историите, бурите и въртележките. За увлечението по клишетата и притеглянето на гравитацията. За вдъхновението, полепнало по тъгата, и всичко онова, което се събира в една трета от страницата. Историите от текстовете са доразказани в илюстрациите на Борислава Караджова (@borislavamadeit), с която работихме заедно.
Кои са творците, които те вълнуват и вдъхновяват?
Всъщност човекът, който ме вдъхновява напоследък, не е точно творец, а по-скоро приключенец. Казва се Божидар Антонов – бегач на свръхдълги разстояния, който държи рекорда за скоростно преминаване на маршрута Ком – Емине в Стара планина – 650 км за малко над 4 дни. Често си повтарям негова фраза, която казва, преди да тръгне на приключение в планината: „Оттук нататък – каквото ни предложи пътеката“. Пътеката ми звучи като добра метафора за живота – шарена и непредвидима, предлагаща както изпитания и дълги дъждовни следобеди, така и розови изгреви и неочаквани приключения. Божо и неговите истории ми напомнят, че всичко се случва неусетно и от само себе си, стига да не спираме да се движим.
Ако можеше да вземеш една книга със себе си на безлюден остров, коя щеше да е тя?
„Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. С тази книга имах много интересна среща. Мой приятел, до когото седях в училище, я четеше. В един от часовете (по химия – никога не съм била голям фен на формулите) я взех и прочетох първите няколко страници. Бредбъри разказваше за магията на лятото и събуждането на града… За първи път четях текст, при който в думите и изреченията има толкова живец и душа. Буквално откраднах книгата от моя приятел, за да я дочета. Не съм я препрочитала отдавна, така че, ако случайно се окажа на безлюден остров с много време за четене, това е книгата, която ще си взема.
Кой е саундтракът на деня ти?
Интересно е, че животът ни среща с определени парчета точно когато им е времето да ги намерим. Саундтракът е постоянно променлив и всеки ден различен. Но в момента въртя много „Leave with me“ на Warhaus и „Портрет на моя двойник“ на Trombobby, C-Mo и Единствените им приятели.
А първата мисъл, с която се събуждаш и те кара да се усмихнеш?
Най-често се събуждам с една кучешка лапа, която ме бута по рамото или пък ме драска по лицето. Ако не ми се спи много, обикновено Шаро е първата причина да се усмихна сутрин. Кучетата много добре разбират щастието и това да са тук и сега, във всеки един момент.
Какво да очакваме от теб през идните месеци?
През юни ми предстои Панаир на книгата, където ще бъда на 04.06, събота, така че, на когото му е интересно да си поговорим за книги, музика и късометражни истории, може да дойде да се запознаем на живо и да си вземе един „Калейдоскоп“.
Пожелай ни нещо.
Пожелавам ви все повече и повече даоткривате красотата в лицата, в града и вътре в себе си.
