Музикална разходка през пет албума, пет истории и пет различни свята.
Продължаваме една малка музикална разходка през винила – без строги правила, без жанрови граници и без претенция да подреждаме музиката по важност. Просто плочи, които заслужават да бъдат поставени на грамофона и изслушани от начало до край.
Този път пътуването е доста по-дълго. Започваме от слънчева Калифорния през 60-те, минаваме през ранното ямайско звучене и корените на регето, връщаме се в Лондон с Madness, отправяме се към Нигерия и афробийта на Fela Kuti, а накрая се озоваваме в East Bay, Калифорния, с пънк енергията на Rancid.
Пет плочи, пет различни истории и пет начина да разберем защо винилът продължава да има собствен характер.
Тук няма опит да се събере „най-доброто“ от даден жанр. Има музика от различни времена и места, обединена от едно просто нещо – усещането, което остава, когато иглата докосне браздата и оставиш албума да разкаже историята си.
А историите тази неделя започват от океана.
Jan & Dean – A Surfer’s Dream
Ако има музика, която може да улови безгрижието на Калифорния през 60-те години, то това без съмнение е сърф рокът. Сред имената, които изграждат този характерен звук, Jan & Dean заемат особено място. Макар често да остават в сянката на The Beach Boys, именно те са сред пионерите на жанра и едни от артистите, които превръщат сърф културата в световен музикален феномен.
A Surfer’s Dream е компилационен албум, издаден през 1987 година, в период, когато интересът към класическия сърф рок отново се възражда. Албумът е дигитално ремастериран, което личи още от обозначението „Digitally Re-Mastered“ върху обложката – знак за стремежа класическите записи да достигнат до новото поколение слушатели с подобрено качество на звука.
Дуетът Jan Berry и Dean Torrence започва кариерата си в края на 50-те години в Лос Анджелис. Първоначално записват вокален поп, но скоро се превръщат в едни от символите на т.нар. California Sound – музика, вдъхновена от океана, сърфа, автомобилите и младежкия начин на живот. Любопитен факт е, че Jan Berry е не само певец, но и талантлив продуцент и аранжор, работил по голяма част от записите на дуото.
Компилацията събира някои от най-обичаните им песни. Сред тях са вечната „Surf City“ – първата сърф песен, достигнала №1 в американската класация Billboard Hot 100, както и „Dead Man’s Curve“, вдъхновена от реално кръстовище в Лос Анджелис и превърнала се в една от емблемите на автомобилната култура през 60-те години. Не липсват и мелодични хитове като „The Little Old Lady (From Pasadena)“, „Drag City“ и романтичната „Sidewalk Surfin'“, която отлично пресъздава безгрижния дух на Калифорния.
Това, което отличава Jan & Dean от много техни съвременници, е умението им да съчетават заразителни мелодии с богати вокални хармонии и отлично продуцирани записи. Макар песните да звучат леко и непринудено, зад тях стои сериозна музикална работа, която оказва влияние върху развитието на американския поп и рок.
Историята на групата обаче има и драматична страна. През 1966 година Jan Berry претърпява тежка автомобилна катастрофа, която почти слага край на кариерата му. След дълго възстановяване той успява да се завърне към музиката, а Jan & Dean се превръщат в символ на една отминала, но незабравима епоха.
Слушан днес на винил, A Surfer’s Dream носи усещане за вечен август – слънце, океан, дървени сърфове и безкрайни крайбрежни пътища. Това е музика, която не просто звучи приятно, а успява да пренесе слушателя в едно време, когато Калифорния е била мечта за милиони хора по света.
Повече от три десетилетия след излизането на тази компилация и над шестдесет години след първите записи на Jan & Dean, техните песни продължават да носят същото усещане за свобода, оптимизъм и безгрижно лято. Именно затова музиката им остава неразделна част от историята на американската популярна култура.
Bob Marley & The Wailers – Bob Marley: The Birth of a Legend
Има плочи, които не просто събират песни, а разказват история – и тази компилация е точно такава. The Birth of a Legend е поглед назад към ранните години на Боб Марли, преди светът да го познае като икона на реге музиката. Това не е класически студиен албум, а по-скоро документ за началото на една легенда.
В нашия случай говорим за винилово издание, което събира ранни записи на Боб Марли и The Wailers, направени в периода преди големия международен пробив. Тук Марли все още търси своя звук, но вече се усеща онзи характерен почерк – смесица от ритъм енд блус, ска и ранно реге.
Сред най-важните моменти в подобни компилации често се открояват парчета като “Simmer Down”, една от първите големи песни на The Wailers, която вече носи социален заряд и ясно изразена идентичност. Именно такива записи показват трансформацията – от младежка група от Кингстън до глас на цяло поколение.
Други ранни композиции в този период като “Judge Not” и “One Cup of Coffee” разкриват по-лиричната и почти поп чувствителност на младия Марли. Тук още няма тежкия реге пулс от 70-те, но има нещо по-важно – основата на бъдещ ата му философия и звук.
Това, което прави The Birth of a Legend толкова ценен за виниловите колекционери, е именно този преходен момент. Чува се как една местна сцена в Ямайка започва да се превръща в глобално културно движение. Не е „перфектен“ албум в класическия смисъл, но е исторически документ.
Слушан на грамофон, този материал носи особен характер – по-суров звук, по-малко полиране, но повече истина. И точно това го прави толкова интересен в контекста на една седмица винил слушане.
„Раждането на легендата“ не е просто заглавие – това е точно това, което чуваме в браздите на тази плоча.
Madness – The Dangermen Sessions, Volume One
Понякога една група се връща назад, за да си припомни откъде е започнала. Именно това правят Madness с The Dangermen Sessions, Volume One – албум, в който британските ска ветерани оставят настрана голяма част от собствените си хитове и се връщат към музиката, с която са израснали.
Албумът излиза през 2005 г. и е осмият студиен албум на Madness. Издаден е от V2 Records, а записите са направени през 2004–2005 г. в Лондон. Продуценти са Dennis Bovell, Steve Dub, Segs и самите Madness.
Името The Dangermen всъщност има история. Преди записването на албума Madness започват да изнасят малки, неформални концерти под това име. На тези участия групата свири предимно кавъри на старо реге и ска – голяма част от песните, които са изпълнявали още в ранните си години, когато самите Madness тепърва се оформят.
Така че The Dangermen Sessions не е просто колекция от кавъри. Това е своеобразно връщане към корените.
И ако има нещо, което веднага се усеща при слушане, то е любовта на Madness към ямайското ска, rocksteady и reggae.
Още „Girl Why Don’t You?“, оригинално изпълнена от Prince Buster, задава посоката. След нея идва „Shame & Scandal“, превърнала се в един от най-разпознаваемите моменти от албума.
Но истинското удоволствие започва с „I Chase the Devil (AKA Ironshirt)“ – песента на Max Romeo и Lee „Scratch“ Perry, превърнала се в един от големите реге стандарти. Madness я превръщат в нещо напълно свое, без да губят оригиналния ѝ дух.
Следва „You Keep Me Hanging On“, неочаквана интерпретация на класиката на Holland–Dozier–Holland, позната най-вече от The Supremes. А „Israelites“ на Desmond Dekker връща албума директно към златната ера на ямайското ска.
Особено забавна е появата на „Lola“ – прочутата песен на The Kinks, която тук получава съвсем различно, по-регеирано и ритмично звучене.
А финалът с „So Much Trouble in the World“ на Bob Marley е много подходящ. Вместо просто да приключи с поредния кавър, Madness оставят последната дума на един от най-важните автори в историята на регето.
Плоча, направена за движение
Това е албум, който трудно стои на едно място. Басът е плътен, барабаните са отпред, китарите и клавирите поддържат ритъма, а саксофонът на Lee „Kix“ Thompson добавя онзи характерен Madness почерк. Вокалите на Suggs и Chas Smash пък правят материала достатъчно разпознаваем, за да не се превърне албумът просто в упражнение по реге кавъри.
Има любопитен детайл около самата история на групата. По време на работата по албума китаристът Chris Foreman напуска Madness, но по-голямата част от материала вече е записана. След излизането си The Dangermen Sessions, Volume One достига №11 в британската класация за албуми – най-високата позиция за студиен албум на групата от 1984 г. насам.
Оригиналният албум съдържа 13 композиции, с обща продължителност около 37 минути. Сред тях са „Girl Why Don’t You?“, „Shame & Scandal“, „I Chase the Devil“, „You Keep Me Hanging On“, „Israelites“, „Lola“, „Rain“ и „So Much Trouble in the World“.
За виниловите колекционери има и интересен момент: албумът получава LP издание още през 2005 г. в САЩ от Jump Up! Records, включително ограничено picture-disc издание, а по-късно се появяват и други винилови преиздания.
The Dangermen Sessions, Volume One може и да не е албумът, към който човек първо посяга, когато чуе името Madness. Но именно това е част от чара му. Тук няма опит групата да повтори „Our House“ или „It Must Be Love“. Вместо това Madness се връщат към музиката, която ги е направила това, което са.
И резултатът е албум, който звучи като лондонска група, попаднала за една вечер в ямайски клуб – с много бас, саксофон, ска ритми и достатъчно настроение, за да не остави иглата спокойна до края на плочата.
Madness, но през погледа на Dangermen.
Fela Kuti – Teacher Don’t Teach Me Nonsense
Има музика, която е създадена просто за удоволствие, и музика, която отказва да мълчи. Teacher Don’t Teach Me Nonsense на Fela Kuti принадлежи категорично към втория тип. Това е албум, в който афробийтът се превръща в оръжие – дълги, хипнотични ритми, мощна духова секция и текстове, насочени директно към политиката, корупцията и обществото.
Албумът излиза през 1986 г., записан с групата Egypt 80, а зад продукцията стои музикантът и продуцент Wally Badarou. Записите са направени в Davout Studio в Париж. Оригиналното издание е свързано с Barclay/PolyGram, а по-късно албумът получава множество преиздания, включително виниловото издание на Knitting Factory Records.
Именно продукцията на Badarou придава на този запис малко по-различен облик от много от по-ранните записи на Fela. Звукът е по-плътен и полиран, клавирите са по-осезаеми, духовата секция е мощна, а басът и перкусиите продължават да поддържат характерния за Fela дълъг, почти трансов ритъм. Официалният архив на Fela Kuti дори определя продукцията на Badarou като една от най-успешните външни продукции на неговите албуми.
Две песни. Почти час музика.
Оригиналният LP е необичаен и с нещо друго – той съдържа само две композиции, разделени на инструментални и вокални части:
„Teacher Don’t Teach Me Nonsense“ и „Look and Laugh“.
При някои по-късни издания ще срещнете и „Just Like That“, но това е важно уточнение: песента е добавена като бонус при по-късните преиздания и първоначално е свързана с албума Beasts of No Nation от 1989 г.
Затова ако държим оригиналното винилово издание, не трябва да говорим за три песни.
Заглавната „Teacher Don’t Teach Me Nonsense“ е дълго афробийт пътуване, в което Fela противопоставя традиционната африканска култура и знание на това, което той вижда като провал на официалната образователна и политическа система. Песента продължава повече от 25 минути в комбинираната си версия.
Още по-тежка е „Look and Laugh“. В нея Fela се връща към една от най-травматичните страници в собствения си живот – нападението над неговия дом и комуната Kalakuta Republic от нигерийски войници. При атаката е убита и неговата майка Funmilayo Ransome-Kuti, а самото събитие се превръща в една от централните теми в политическото му творчество.
Тук се разбира и защо музиката на Fela Kuti е толкова различна. Той не се опитва да побере политическото си послание в три-минутен сингъл. Напротив – песните му се развиват постепенно. Ритъмът се повтаря, духовите инструменти се наслагват, вокалите влизат и излизат, а посланието постепенно започва да действа почти хипнотично.
Именно това е афробийтът – музика, която не бърза.
Fela Kuti е не просто музикант, а една от най-важните политически и културни фигури на Нигерия през втората половина на XX век. С Egypt 80 той създава музика, която едновременно кара хората да танцуват и ги кара да мислят. В Teacher Don’t Teach Me Nonsense двете неща са практически неразделни.
Има и нещо особено подходящо в слушането на този албум на винил. Едната страна не е съставена от поредица кратки песни, между които да прескачаме. Тя е едно цяло. Поставяш иглата и оставяш музиката да се развие сама. След няколко минути ритъмът започва да работи почти физически, а след десетина вече разбираш защо Fela е настоявал афробийтът да бъде преживяван като процес, а не просто като песен.
Teacher Don’t Teach Me Nonsense е политически, ядосан и безкомпромисен албум. Но едновременно с това е и невероятно музикален – с великолепна духова секция, сложни перкусии, бас, китари и онзи характерен за Fela груув, който превръща протеста в танц.
Това е плоча, която не просто се слуша. Тя те въвлича. И след повече от четири десетилетия посланието ѝ все още звучи удивително актуално.
Rancid – …And Out Come the Wolves
31 години. Точно толкова изминаха от излизането на един от най-важните пънк албуми на 90-те. На 22 август 1995 г. Rancid издават …And Out Come the Wolves – албум, който не просто се превръща в големия пробив на групата, а помага на пънка отново да заеме централно място в американската рок сцена.
Rancid идват от East Bay, Калифорния – същата сцена, която вече е дала на света Operation Ivy, а по-късно ще се превърне в едно от важните места за развитието на американския пънк. В основата на групата са Tim Armstrong – вокали и китара, и Matt Freeman – бас и вокали, двама бивши членове на Operation Ivy. Към тях в този период се присъединяват Lars Frederiksen и Brett Reed.
Албумът е издаден от Epitaph Records – независимият лейбъл, основан от китариста на Bad Religion Brett Gurewitz. …And Out Come the Wolves излиза именно в момента, когато пънкът преживява огромно възраждане, а Epitaph се превръща в един от центровете на тази нова вълна. Самият лейбъл днес определя албума като едно от най-важните си издания и подчертава, че песните му са се превърнали в пънк стандарти.
И заглавието, и музиката носят усещането за група, която няма никакво намерение да се съобразява с тенденциите. Rancid вземат класическия американски пънк и го смесват със ska, reggae и rocksteady. Резултатът е бърз, мръсен и мелодичен едновременно – музика, която може да звучи като уличен пънк химн, а секунди по-късно да се превърне в ска ритъм.
Още началото е безкомпромисно. „Maxwell Murder“ е кратка експлозия, в която басът на Matt Freeman веднага привлича внимание. След нея идва „The 11th Hour“, а „Roots Radicals“ показва една от най-силните страни на групата – способността да съчетава суровата енергия на пънка с мелодия, която остава в главата.
А после идва „Time Bomb“.
Една от песните, които практически дефинират Rancid. Със ска ритъма, Hammond органа и характерния глас на Armstrong тя звучи едновременно като пънк песен и като поклон към ямайската музика, оказала огромно влияние върху групата.
„Ruby Soho“ е другият голям момент в албума. Песента е по-мелодична и почти химнична, но без да губи пънк характера си. Заедно с „Time Bomb“ тя се превръща в една от песните, които извеждат Rancid извън тесния пънк underground и достигат до много по-широка публика.
Но …And Out Come the Wolves далеч не се изчерпва с двата големи хита. „Olympia, WA“, „Junkie Man“, „Daly City Train“, „Journey to the End of the East Bay“, „Old Friend“ и „Avenues & Alleyways“ показват колко разнообразен е всъщност албумът.
Особено интересна е „Journey to the End of the East Bay“ – своеобразен поклон към сцената, от която идват Rancid и която оформя музикалния им характер. В нея се усеща връзката с Operation Ivy и с цялата East Bay пънк култура.
Оригиналният албум съдържа 19 песни, разпределени в две страни на LP-то. Официалното днешно винилово издание на Epitaph запазва оригиналната последователност – 11 песни на първата страна и 8 на втората.
Интересното при този албум е, че макар да е записан в средата на 90-те, той не звучи като типичен продукт на своето време. Докато голяма част от алтернативната сцена тогава се движи около грънджа и по-мрачния алтернативен рок, Rancid поглеждат назад – към първоначалния пънк, към ska и reggae, към музиката на The Clash и към ямайските корени на британската ska сцена.
И именно това прави …And Out Come the Wolves толкова устойчив във времето.
Тридесет и една години по-късно той все още звучи млад, нервен и свободен. Басът на Matt Freeman продължава да изпъква, китарите на Armstrong и Frederiksen режат през песните, а гласът на Tim Armstrong звучи така, сякаш всеки момент групата ще започне да свири в малък клуб пред сто души.
Само че този път плочата вече е класика.
И може би най-хубавото е, че …And Out Come the Wolves не е албум, който трябва да бъде слушан с уважение към историята. Той трябва да бъде пуснат силно.
Защото 31 години по-късно вълците още са тук.
