Явор Костов – Йондин е от онези актьори, които с ролите си казват всичко. Разговаряме за независимите проекти, истинността в театъра и личната позиция.
Номиниран е за главна мъжка роля за наградите Аскеер, за превъплъщението си като Разколников в “Представление и наказание” от Иван Станев по „Престъпление и наказание“ на Ф.М. Достоевски и като Вершинин/Кулигин в “Три сестри” от А.П. Чехов.
Здравей! Участваш в независими проекти. Казваш, че в театъра основополагащото е проблемът, който поставя драматургията, тя дава кода. Това ли е същината в един театрален проект?
Здравей! Това, което казах в това интервю преди няколко години беше дословно „проблемът на театъра – това е проблемът на драматургията“, като разбира се бях преднамерено категоричен. Под драматургия разбирах текста, но и онова, което предполага театъра, поводът за театър, нуждата от театър. Все повече се навлиза в схематизирана драматургия, на брилянтен, но повърхностен диалог – главно под влияние на тоталните телевизионни и медийни формати, а също и на комерсиалното кино.
Не се интересуваш от публичността. Седиш сякаш встрани от актьорската суета. Какво е онова, което те отблъсква в гилдията?
Доколкото театърът е публичен, няма как да не се интересувам от публичността. По-скоро страня от нетеатралната публичност и театралните одумки. Не обичам думата гилдия, идентифицирам се със свободната театрална общност.
Доколко актьорската хигиена и свободата на избор на роли ти дава удовлетворението и определя актьорската ти, но и човешка позиция в театъра?
Актьорска хигиена в смисъл да не се хващам за какви да е роли, а според някакви собствени критерии и принципи? Да, това винаги е било важно за мен, може би затова преди години имаше периоди, в които почти не съм играл или правил театър. Може би тук е мястото да кажа, че никога не съм гледал на себе си само като на актьор. Определям се като „правяч на театър“, както се казва на английски. Имам известна практика като режисьор, но се заявявам като режисьор само когато действам като такъв, не като постоянна професия. Театърът ми е интересен – това е човешката ми позиция.
Театърът повече метод на изследване ли е или в крайна сметка обмен на енергия между актьор и публика?
За мен и двете, не знам кое е повече. Той е повод за изследване, но и събитие, среща, нещо непредсказуемо в много отношения. Това много ми харесва. Театърът е единственото изкуство, което пряко, а не разказвателно, предизвиква съдбата и създава своя събитийна верига пред свидетелите-публика.
Театърът служи ли си с езика на публичното развлечение или има много по-широка мисия?
Театърът може да включи в себе си почти всичко! Веднъж в театралната школа ни питаха каква е разликата между театралния спектакъл и футболния мач. След дълго мислене реших, че това е публиката – те знаят на какво отиват и ако ги размениш, няма да бъдат доволни. Сега си мисля, че театърът може да включи в себе си дори футболен мач, като някакъв пърформанс. Днес се предпочита думата „театралност“ – тя е еластична, неподлежаща на строги описания. Думата „мисия“ затваря в някаква функционалност, а на мен ми харесва да мисля театъра/театралността като нещо изначално и неподдаващо се на контрол. Като езика. За езика трудно може да се каже, че има мисия. Той просто е.
Нека поговорим за „Представление и наказание“…Как репликата на „Престъпление и наказание“ отеква в наши дни? Съпротивата или бунтът към реалността съпоставими ли са с днешните моменти на размирни и неспокойни лични и обществени противоречия?
„Представление и наказание“ е особен текст. Референциите към произведението на Достоевски, са тотално и на места брутално заиграване с темата за престъплението /като светската равностойност на греха/ и наказанието. Актьорите-лицедеи са освободени да разглобяват, преобръщат, изтанцуват, преиграват, ексцесно да преекспонират тази тема и това дава неочаквани асоциации и поводи за замисляния. Самите актьори имат възможност във всичко това да вкарат съзнателните и несъзнателни реакции към сегашната ситуация на глобални сътресения и абсурди, множащите се примери за морална безпомощност и пр. цивилизационни разочарования.
Играеш Разколников, впрочем огромна отговорност. Кое беше най-предизвикателното в изграждането на образа?
В текста на Иван Станев няма роля на Разколников. Има Корифей който заговаря и отговаря на Хора и той донякъде съвпада с героя на Достоевски. В нашата версия Касиел вкара два обемисти пасажа, заети от романа / под формата на интервю и разпит/, което прави Разколников още по-разпознаваем като действащо лице. Предизвикателството беше в това, че въпросните пасажи, са в проза, а не са вградени в някаква плътна фабулна линия, тоест трябва да бъдат произнасяни малко силово.
Сарказмът и иронията могат ли да служат за борба в името на морала или моралът се извиква само с добро?
Няма как изкуството само да гали сетивата. Дори в църковните стенописи има репрезентации на злото. Провокациите и атаките срещу самодоволството и лицемерието са един от основните двигатели в изкуството, а самоиронията е задължително средство срещу разрастване на егото. Вече въпросът за естетическата мярка на тези провокации е лична отговорност на всеки артист.
В живота ти извън сцената не се пазиш да изразяваш позиция и мнение. Кога ти идва да изкрещиш?
Изразявам позиции във фейсбук основно. Гледам да не крещя, но понякога не ми се получава.
Защо според теб тихият зов, деликатността, скромното присъствие все повече се загубиха в арогантност, стигаща до пошлост?
Според мен никога не е било различно, просто така ни се струва. На себе си си казвам да наблюдавам повече хората в ежедневните срещи, на улицата, навсякъде – без снимки, коментари и пр., а за себе си.
Къде намираш лична утеха от всичко това?
В мисленето.
Честита номинация за главна мъжка роля! Какво ти предстои? Разкажи ни!
Благодаря! В момента работя върху камерен театрален проект, наречен „ „Извънредно прослушване“на тема връзка между миналото /България в края на 50тте и началото на 60тте/ и настоящето. Изследваме явлението ТВО и лагерите в Белене и Ловеч и отношението на нашето поколение /на 50-60 годишните/ към тях.
Автор: Доли Манева
Фотографи: Ицхак Зуи Хашмонай и Иван Дончев
