А ако искате да се запознаете на живо с хора като Димитър, които пречупват представата за геймър-нърд, не пропускайте единственото независимо гейминг събитие у нас – Sofia Game Jam Week 2020. То ще се проведе от 24.01. до 02.02.2020 г. на цели пет различни локации в София, а програмата ще бъде изключително разнообразна и интересна както за любители на видеоигрите, така и за професионалистите.

Няма как да не попитаме веднага – бяхте ли геймър като малък?

Ами, да, разбира се! Мисля, че цял живот съм геймър.

И в тази връзка – кои бяха любимите ви игри?

Първите ми спомени за игри са „Каратека“ и „Марио“, които играх на работа при родителите ми. Първата игра, която „превъртях“, беше „Wolfenstein“. След това съм прекарал безкрайни часове на „Heroes of Might and Magic 3“ с един приятел у нас. Любимите ми игри, преди да започна да се занимавам с това професионално, са „Star Wars Knights of the Old Republic“ и „Mass Effect“ трилогията.

А как се озовахте в професионалната гейминг индустрия – беше ли цел, или стана по друг начин?

Първоначално, преди няколко години, не мислех, че имам с какво да допринеса за правенето на игри – не съм програмист, не съм художник или аниматор, а бях с усещането, че игри се правят от такива тясно специализирани хора. Един ден обаче ми попадна обява за специалист Човешки ресурси в „Юбисофт“ София и реших, че за това мога да се пробвам, тъй като съм завършил Психология и Комуникационни науки. Започнах тази работа и постепенно видях, че в индустрията има много място и за хора без тясна специализация. Работата в студиото ми даде възможност да науча от първа ръка как се създават игри, какви са различните роли, които участват в процеса. Изключително ценна за мен беше и възможността да уча ежедневно от колегите си и да попивам от техния опит. Така, когато се откри позиция за гейм дизайнер в студиото, кандидатствах вътрешно и така най-накрая намерих призванието си.

Кое е това, което ви кара да ходите с желание на работа, какво ви удовлетворява най-много в гейм дизайна?

От една страна, работата е изключително креативна. Редовно трябва да измисляме нестандартни начини да се справяме с различни предизвикателства. Това е отговор, който бих могъл да дам дори да не бях геймър. Като геймър обаче има нещо още по-удовлетворяващо. Всички, които са играли някаква игра, със сигурност по едно или друго време са се чудили: „Е, добре, защо сега са го направили това така. Щеше да е по-готино, ако го бяха направили иначе“. Е, в професията си на гейм дизайнер, когато ме сполети такава мисъл по време на процеса на разработка, мога да направя нещо по въпроса и да предложа гореспоменатото креативно решение, за да може да влезе във финалната версия на играта, която после милиони хора по света ще играят.

Явно индустрията тук се развива изключително бързо и е на световно ниво. На какво се дължи това според вас и смятате ли, че въпреки това не е достатъчно популярна сред младите хора, които трябва да изберат по какъв професионален път да поемат?

Индустрията тук наистина е на световно ниво и често чувам хора да отдават това на качеството на човешкия капитал, с който разполагаме. Преките ми наблюдения от работата ми в „Юбисофт“ са, че хората, които работят в индустрията, са хем кадърни, хем работят с хъс, защото обичат това, което правят. Когато компетентност и страст се срещнат, крайният резултат обикновено е доста добър.

Относно популярността сред младите хора, мисля, че предизвикателствата са няколко. От една страна, както стана ясно и от моята история, има една грешна представа, че само хора с много определени профили могат да работят в индустрията. От друга страна, продължава да има известна стигма, свързана с игрите, и това, че хората, които ги играят, са по-загубени, което оцветява и желанието на хората да работят това. И двете неща са много грешни. Работата в гейм индустрията е удовлетворяваща и дава изключителни възможности за професионална реализация и развитие, стига игрите да са нещо, което харесваш!

Лесно ли може да се намери работа като гейм дизайнер в България?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като не съм търсил. Както вече споделих, при мен се получи по естествен път, след много учене и след като вече бях част от индустрията. Наблюденията ми върху пазара обаче са, че конкретно за позицията гейм дизайнер няма често отворени позиции. Ако обаче разширим полето на търсене до позиции в гейм индустрията в България като цяло, а не само гейм дизайн, нещата изглеждат различно. Темпът на развитие на бранша води до често търсене на разнообразни профили. В резултат на това за хората, които искат да се занимават с разработване на игри, има много възможности да започнат работа у нас.

И сега най-важният въпрос за всички почитатели на игрите – как може един геймър да превърне хобито си в професия?

Основното нещо е да има интерес не само да играе игри, но и да гледа критично на тях. Добре е, когато нещо ти хареса в една игра, да можеш да обясниш защо ти е харесало, и когато нещо не ти допада, да можеш да разбереш защо и да предложиш начини то да се промени. Съществува една изкривена представа, че да работиш в гейм индустрията е, общо взето, играене на игри по цял ден. Това изобщо не е така. Работата е много, летвата се вдига все по-високо и е нужна голяма доза професионализъм, за да сме добри в работата си и игрите ни да бъдат интересни и ангажиращи. Като всяка друга професия, и тази на разработчика на игри изисква отдаденост и постоянство, да бъдеш любопитен и да не спираш да учиш и да се развиваш.

Как се променят трендовете при геймърите през последните 20 години?

Нямам много преки наблюдения върху това, но пък следя редовно докладите на индустрията за тези тенденции и те са много обнадеждаващи за начина, по който игрите се възприемат за последните 20 години. С навлизането на мобилните игри, все по-голям сегмент от населението има бърз и лесен достъп до игри, което води до факта, че все по-разнородна извадка от хора започва да играе. Средната възраст на геймърите не е 14-15, както може би се очаква, а е 33 години. Като цяло, игрите стават все по-популярна форма на развлечение, по-достъпни са и дават възможност за креативна изява.

Освен работата ви като гейм дизайнер, сте и преподавател в доста различни сфери. Разкажeте ни малко повече за това.

Да, от време на време ми се случва да водя някое обучение или семинар. Сферите не са чак толкова различни – основният ми фокус са ораторско майсторство и теми, свързани с гейм дизайна. Към момента тези ми прояви са строго неформални, като например отворени семинари след работно време или колаборация с някоя програма за професионално развитие. Преди да се присъединя към екипа на „Юбисофт“ София, обученията бяха основното ми занимание, като съм работил много с неправителствения сектор и с корпоративни клиенти. Изключително съм щастлив, че макар и по-рядко, но продължавам да преподавам и успявам да го съвместявам с работата си. Удовлетворяващо за мен е, че точно покрай фирмата, в която работя, получих някои от най-интересните си предизвикателства и като обучител.

И за финал идва вечният въпрос към всеки учител – какво е основното, на което държите да научите учениците си?

Основното нещо, на което държа да науча хората, е, че не са мои ученици. Не претендирам да поднасям апокрифно знание на когото и да било. В ерата на google всеки може да намери информацията, която иска. Това, което винаги се стремя да правя, е да предизвиквам участниците в представянията ми да осмислят нещата, за които си говорим, и да могат да ги прилагат в различни ситуации. Това за мен е едно от най-ценните умения на 21-ви век – способността да се оценява критично информация, която да може да се прилага активно за решаване на дадени проблеми.

Автор: Александра Иванчева

Снимки: Личен архив

Материалът Димитър Симидчиев, или пътят от психологията и комуникацията, до гейм дизайна   е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Представяме Ви Ирина Иванов – такава, каквато тя се разкри пред нас.

Здравей, как започва един твой ден?

 Хубав въпрос…Когато го прочетох, се събуждах в дома си в L.A. Пиша отговора в самолет, с който ще кацна в Истанбул, а преди седмица например денят ми започна в Лас Вегас. Предполагам, че мястото рядко е едно и също, но началото винаги е с кафе и с мисълта, че ще бъда тук и сега, ще взема всичко, което е с мен тук и в моментите на този ден и ще го използвам по най-добрия начин.

Каква мечтаеше да станеш, когато беше дете?

Когато бях на 18, мечтаех да стана като Хелмут Нютън. После пораснах малко и започнах да мечтая да стана като Роджър Дийкинс. Един ден установих, че край очите си имам малки бръчки, които не си пасват с усмивката ми и тогава съсредоточих вниманието си върху това „каква да НЕ стана“, когато порасна. Днес мечтая да имам свобода да бъда себе си и да се гордея с това всеки ден – докато раста.

А сега – за какво мечтаеш?

Идеята да имам собствена продуцентска компания занимава мислите ми от доста години. През последните три години изгубих много от наивността си. Всяка една от промените моя живот през изминалите 17 месеца разстърси из основи начина ми на възприемане на света; това ме направи значително по-толерантна и търпелива и ме доближи до духовното ми кръвообращение, както казва моят любим Бергман.

Пътуването към тази мечта е дълго и за него ти трябва близък и честен партньор, когото да обичаш и с когото да изпитвате взаимно възхищение. Където има стремеж, има и търсене, а човек търси ли, почти винаги намира – и аз намерих един такъв прекрасен творец. Днес той е мой съпруг, а най-якото усещане е да виждам, как с него, благодарение на огромното ни желание, труд и постоянство, стъпка по стъпка вървим по напред и караме тази наша обща мечта да се превръща в реалност.

В основата на компанията ни е функцията на изкуството и ролята на Артиста да осъществява творчески контакт и да осигурява достъп до идеи, очертавайки перспективи и разкривайки нови хоризонти. В този смисъл съчетаваме визионерския си поглед и иновативния подход с масовия вкус, съобразено с логиката на пазара и с каприза на комерсиалните потребности.

Кога и защо замина за Америка?

 Човек не може да промени националността си, но може да избере държава и живот, свобода и демокрация в съзвучие със собствените си разбирания. Ако си се оказал един от онези късметлии, на които е даден талант, длъжен си да го използваш и то по най-добрия начин и твоя е отговорността да намериш подходящата държава.

Ще бъда пряма: в България диалогът стана агресивно невъзможен, a хората все по-съсредоточено и доброволно започнаха да губят себе си в стремеж към нищото. Подмяната на ценности и вярвания стана повсеместна. Формирането на обективно мнение – откровено невъзможно. Обективните коментари и качественият анализ – изрично отстранени. Всеки търси оправдание, без да си дава сметка, че виновни да сме такива, каквито сме, не е някой друг, а самите ние, собствените ни действия са причината.

Реших да замина, защото вярвам в себе си и съм пристрастена към призванието си. Заминах, когато срещнах Човека, с когото да предприема тази стъпка. За мен всички намерения без реални действия са обида за самия теб и за онзи, който очаква най-доброто от теб.

В днешния забързан свят има две противоположни стратегии за успех: рязко да спреш или рязко да изпревариш. Важното е да вземеш инициативата и да не я изпускаш. Между човек, който възнамерява да живее по различен начин, и човек, на който това изобщо не му минава през ум, няма абсолютно никаква разлика. Решаваш на секундата – и действаш!

Винаги си заслужава да опиташ, дори да се провалиш. Няма много време за умуване, защото, докато стоиш отстрани и кълнеш съдбата с отчаяние като на Касандра, пропускаш времето покрай себе си. Позициите трябва да бъдат отстоявани въпреки всичко, а смисълът – търсен на всяка цена.

Кога откри, че имаш таланта да виждаш в кадри и съответно как започна пътят ти към фотографията и режисурата?

 Изкуството е мощен инструмент, защото има способността да се обръща към онази част от човечеството, до която нито една друга институция не може да се домогне.

За мен никоя форма на изкуство не влияе толкова много на съзнанието както филмът право върху емоциите и дълбоко в душата, понеже киното е проекция на емоциите и, показвайки онези трудни за казване (с думи) неща, има способността да влиза в директен контакт с човека. Фотографията на свой ред борави с език, който може да изкаже абстрактното и ми дава възможност да съчетавам елементите на реалноста с визуалната поезия.

Най-важно е да разкажеш история и то така, че хората да не откъсват поглед от екрана, а за това е нужна лична гледна точка. Обичам истории, които носят в себе си абстрактност и това ме срещна с фотографията, режисурата и с най-голяма ми любов – операторството!Ето как поех в посоката, от която връщане назад няма.

Кое е най-смелото нещо, което си правила като фотограф?

 Истинското изкуство идва, едва когато картината успява да подскаже онова, което не показва. Започнах моя път като фотограф, снимайки голи модели (ето какво ме е отвело при Хелмут Нютън), а най-смелото нещо, което ще направя, винаги предстои.

Разкажи ни малко за Burning Man. Как стигна до това събитие? С какво усещане се събуди след първия ден там?

 До Burning Man стигнах с кола (ха-ха), но преди това той стигна до мен през 2018. Беше ми представен като място, където, давайки простор на кеативността си, можеш радикално да изявиш самия себе си.

Burning Man е като семеен пикник, казва създателят му Лари Харви в едно интервю. Пречупен през моята призма, Burning Man е олицетворение на всичко, което човек някога е искал и на всичко, което някога е изгубил – в една опаковка. Моите очи го видяха като мястото, където хората за миг са останали сами със себе си и имат възможността  да си спомнят, кои всъщност са искали да бъдат.

Времето там няма голямо значение. Първото нещо, което пристигайки видях, бе, че по повърхността на хорските лица са изписани душите им, които са се втурнали бясно навън. Стремежът на всички тези хора да не бъдат тяло като други тела, които си приличат, събуди желанието ми да заснема този необуздан човешки стремеж. Първият ми ден започна, вдъхновен от видяното, и така заснех двата проекта “Burning Man – The Happiness Machine” и „The Big Black & White Game“.

А каква е идеята на самото събитие и какви личности човек може да срещне там?

Burning Man започва през 1986 година на един плаж близо до Сан Франциско, с идеята да бъде място, където хората свободно могат да изразяват емоциите и мнението си, да си позволят да творят и мечтаят. Четири години по-късно се разраства дотолкова, че се мести от плажа – в пустинята.

В момента от малко тайно общество Burning Man се е превърнал в глобален бранд и е едно от най-популярните събития в световен мащаб. Аз опаковах в рамки това, което очите ми видяха и сега изложбата пътува към България, за да ви срещне с личностите, които срещнах аз.

Изглеждаш супер интересен човек, който живее „на ръба“. Обичаш ли предизвикателствата в живота и защо?

 Хората казват, че времето променя нещата, човеците, местата. Но всъщност не времето – ние сме тези, които променят нещата, човеците и местата.

Всичко, което съм научила в живота си досега, съм го научила, защото съм решила да рискувам и да направя нещо ново. Обичам предизвикателствата, защото потенциалът ни е безкраен и единственото, което е нужно, е да избягаме от оковите на собствените си шаблони! Предизвикателствата ни карат да постъпваме по друг начин по отношение на каквото и да било, в частност и към себе си. Номерът е да знаеш, кои битки да водиш. За мен колкото е по-сложна задачата и колкото е по-висок върхът, толкова е по-голям фокусът и толкова ми е по-непоколебима амбицията.

Какво те вдъхновява? Когато човек вникне в нещата, които правиш, се замисля и открива невероятна дълбочина. Какво искаш да кажеш на света?

 Камерата ми харесва очи, които са живели и разказват история. Вдъхновяват ме лица, по които личат следи от дълбоки страсти и истории, в които има красота, драми и пороци.

Всички живеем един единствен живот и не можем да го поправим в следващите. Днешната комуникация вече струва жълти стотинки. Забравили сме да живеем. Забравили сме за близостта. Загърбили сме себе си, правото си да обичаме, да избираме, да живеем и да правим това, което искаме да правим. Искам да припомня на света, че хората са важни, чувствата и емоциите имат значение, резултат и последствия. Това, което даваме на света, винаги ни се връща, просто не по начина, по който очакваме.

Самата концепция на киното и фотографията е такава, че нищо не е самоцелно, ти не отиваш просто да видиш филм. Ти получаваш емоция. Това искам да дам на света и много бих се радвала с филмите и с фотографиите, които създавам, да предам на всеки, който ги гледа, че ние въртим волана на собствения си живот и ние ръководим историята си.

Какво ново ти предстои в работен план?

Благодаря ти за този въпрос. Предстоят много и интересни проекти.

https://vimeo.com/360421356?fbclid=IwAR1yWrUAxF1gcapnE4e5ezod9w1KFOG72bJq_8i_UbbcGFYaN6jYZf0eJ2U

Материалът Да бъдеш себе си – Ирина Иванов-IrrA е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравей! Разкажи ни малко повече как така смени толкова драстично професията – от помощник-капитан, до програмист?

Здравей. Ами, всъщност е много просто и даже леко клиширано – бях насочен към корабоплаването от семейството си, защото е престижно, но никога не ми е било кой знае колко интересно. Един ден реших, че е време да правя това, което искам и да поема риска да се преквалифицирам в програмист. Разбира се, това решение не беше взето лесно. Все пак, както ти каза, между корабоплаването и програмирането има драстична разлика и знаех, че много неща може да се объркат. За моя радост имах шанса да успея в това начинание. Имаше и доза късмет, разбира се. Съдбата ме срещна с професионалисти, от които можех да науча много и гледах да се възползвам от тази възможност във всеки един момент.

Да разбирам ли, че не си станал програмист заради често повтаряните по новините високи заплати?

В никакъв случай. Да си избереш професия само по един критерий е доста грешно според мен. Все пак това е нещото, чрез което ще изкарваш прехраната си през по-голяма част от своя живот. Да, възнаграждението е важен фактор, но има и редица други такива. Всяка професия си има своите минуси, а при високоплатените те са още повече.

А какво те подтикна да се насочиш към IT сектора в такъв случай?

Основните причини са две. Първата е, че съм любопитен и искам да правя нещо, което ми харесва и ми е интересно. Това беше и е един от основните минуси на плаването – беше ми еднообразно и донякъде скучно. Втората е, че искам да работя нещо, в което има перспектива, а не да мога да бъда заменен сравнително лесно от софтуер или робот след няколко години.

Как така да бъдеш заменен от робот? Нима има роботи, които управляват кораби?

В близкото бъдеще повечето професии ще бъдат автоматизирани. Този процес вече е започнал в САЩ и в други развити държави и тепърва ще започне да достига и до нас. Ще дам един нагледен пример. Преди няколко поколения около 2/3 от населението на света са били заети с производството на храна. Днес благодарение на модерните машини, на борбата с вредителите и на множество други фактори – около 1/3 от хората произвеждат нужната ни храна. В близкото бъдеще, с навлизането на IT технологиите, този процент ще е още по-нисък. Ще имаме автопилот комбайни и трактори. Също така и автопилот камиони, които да доставят стоката от фермите до магазините, автоматизирани роботи, които да я разпределят по щандовете, и автоматизирани станции за покупка, вместо продавачки. А, да, може би няма да има и магазини, защото нужните ни стоки ще се доставят директно до дома ни от складовете.

Тоест, ти смяташ, че работата на програмистите не може да бъде заменена от робот?

IТ специалистите ще са все по-нужни. Нали някой трябва да програмира въпросните роботи все пак (смее се). Не само че ще има глад за хора в тези професии, но и те по-трудно могат да бъдат заменени. Колкото по-висока доза креативност и социални умения изисква една професия, толкова по-малко вероятно е тя да бъде лесно заменена в процеса на автоматизация. Разбира се, важно е и професията да е търсена на пазара.

А какво се случва с IТ сектора в България?

На някои може да им звучи странно, но българите имаме традиции в този отрасъл. Информатиката и програмирането се изучават в България още с появата на първите компютри през 80-те. Това е и причината да имаме програмисти от така наречената „стара школа“. Това беше и една от причините много компании и световни лидери в своите ниши да изнесат центровете си тук. Надявам се и все повече да забелязваме това, защото помага за повишаване на стандарта в страната. И аз ще направя каквото зависи от мен, за да помогна за този процес.

А какво смяташ да направиш? И как другите могат да помогнат?

В момента заедно с Невелин Янев и Иван Люцканов отделяме част от свободното си време, за да стартираме ИТ академия iCademy. И тримата сме се преквалифицирали от други професии и искаме да сме в помощ на други хора да го направят и да станат програмисти. В крайна сметка професиите на все повече хора ще изчезват заради автоматизацията и ние искаме да им помогнем да направят своите първи стъпки в IТ сферата, дори да нямат абсолютно никакъв опит. Как другите могат да помогнат? Това всеки решава сам за себе си.

Защото това е една от професиите на бъдещето? 

Аз, като човек, преминал през безработицата в един момент от живота си, знам колко страшна може да бъде тя. Затова и повтарям на хората около мен как трябва да мислят за бъдещето си и какво ще правят, ако една машина им отнеме работата. В историята има много примери какво правят тълпите, ако се чувстват ненужни и са без работа.

Значи скоро твоята професия ще е учител по програмиране? Това професия на бъдещето ли е?

(смее се) Не, засега съм си програмист, който в свободното си време ще преподава на други хора и ще им помага да направят първите си стъпки в света на информатиката и информационните технологии. А учител за мен не е професия, а призвание. Учителите са тези, които „коват желязото, докато е горещо“. Буквално – хората, които оформят обществото ни. Имайки предвид колко на „ти“ са младите с технологиите, едва ли преподаването е професия на бъдещето, особено във вида, в който го виждаме днес. Но пък винаги мога да се върна към програмирането. А защо не и да се преквалифицирам в нещо ново (смее се).

Дай ни други примери за професии на бъдещето според теб?

Маркетингът и рекламата, особено в онлайн пространството. Печатната медия е на изкуствено дишане, а с нарастващата конкуренция и пренасищането на пазара ще има все повече нужда от добри маркетингови специалисти. Затова от iCademy обмисляме да стартираме и курс по дигитален маркетинг за начинаещи.

Важно е хората да разберат, че с развитието на технологиите изникват нови и нови професии. Например с теб си говорим как програмирането е една от професиите на бъдещето, но след няколко десетилетия може би ще има програмисти, които специализират в невронауките и в това да променят съзнанието на хората. Буквално – може да сме способни да „програмираме“ хора.

Уау! Определено ме заинтригува. Пожелавам ти успех в новото начинание и ще следя внимателно развитието на академията.

Благодаря ти. Ако има нещо интересно – ще ви държа в течение, защото по медиите чуваме само лошите новини, а рядко остава време за добрите примери.

Автор: Royal Technology LTD

Снимки: Личен архив

Материалът За професиите на бъдещето с Мартин Шипкалиев е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравейте, Vctoria & SOS! Вашата обща история започва в Москва и вие вече много години работите заедно. Как става така, че на един млад дизайнер на облекло му хрумва да се захване с „магията на бързото преобличане?

Да, така е, двамата сме родени в Москва, това е градът на първата ни среща. Странното е, че аз съм завършил Хореографското училище към Болшой театър, но по-късно професионалните ми интереси някак избиха в друга посока. Започнах работа като дизайнер на облекло в Париж, работил съм за водещи европейски моделиери. След срещата ни с Виктория през 1996 година, започнах да творя облекло за нея като за моя любов и муза. По-късно случайно ми хрумна, че бих могъл да се пробвам в така нареченото изкуство на „скоростното преобличане“ – quick change. Виктория наистина е моя творческа вдъхновителка, защото притежава стройна фигура, позволяваща да се осъществяват различни илюзионистични трюкове, свързани с преобличане на сцена. Цялата тънкост е в премислянето на драматургията на номера и в конструирането на комплекса от сценични костюми, което си е сложна „инженерна“ задача. От изключителна важност е подборът на използваните материали, както и на свързващите елементи на дрехата. Но тези неща са наша фирмена тайна, затова не разгласяваме подробности. Така започвахме през 2007 година, като първоначално правехме по 3-4 смени на тоалети, а по-късно постигнахме невероятните 16 преобличания за 2 минути, с които сме вписани в Книгата за рекордите на Гинес, според която вече сме четирикратни рекордьори. В момента сме признати за най-бързите в света този жанр, който също може да бъде наречен „трансформация“.

За пръв път ли сте в България? Нашата публика притежава изкушен вкус към изкуството на илюзионизма. Навремето световно известният Мистър Сенко получава най-високата награда на Американската асоциация на илюзионистите за сензационния си номер „сваляне на глава“. Какви чувства ви вълнуват сега, когато Ви предстои да се срещнете с българската публика?

По време на нашите пътувания по света с нашите илюзионистични номера досега сме посетили 99 държави. България се оказа особено щастлива дестинация за нас, защото става стотната държава, в която ще гастролираме. Смятаме специално да отбележим това събитие и да празнуваме. Не сме очаквали, че в такава прекрасна страна с богата култура и история ще отбележим нашия „юбилей“! Чували сме много за България и знаем доста за нейните исторически и културни връзки  с Русия. Също така ни е известно, че тук живеят немалко арменци. Например знаем, че супер-мега-звездата от арменски произход Филип Киркоров е роден в България и никога не се уморява с гордост да припомня този факт. Предвид кръглата цифра в нашата творческа география, за нас ще е двойно по-приятно да се озовем именно в България и да покажем нашето оригинално шоу пред взискателната българска публика. Нямаме търпение да излезем на сцената и да дадем всичко от себе си!

Носители сте на множество високи международни награди в областта на илюзионното изкуство. Коя от тях Ви е най-скъпа?

През годините, участвайки в разнообразни програми и конкурси за илюзионисти, сме събрали огромно количество награди от цял свят. Имаме и шампионски звания и рекорди. Както вече споменахме, четирикратно сме вписвани в регистрите на Гинес за илюзионизъм в жанра „бързо преобличане“. Най-интересната си награда обаче получихме в Китай, където в Международен фестивал-конкурс за илюзионизъм ни беше присъдена Първа награда. Връчи ни я самият министър на културата, в присъствието на висши държавни и партийни ръководители. Той ни обясни, че получаваме един килограм чисто злато! Не става дума за позлата, както е например при Олимпийските медали или при други големи спортни състезания, затова трябвало да бъдем особено внимателни! В Германия, където живеем, на първия етаж съм оборудвал стая с витрини, в които са изложени нашите над 80 международни награди. Но Златната награда от Китай не е сред тях. Съхранява се в трезора на банката – за по-голяма сигурност!

Кое преобладава в семейство Петросян – арменското или руското? Или като хора с творческа професия, пътуващи по цялата планета, се чувствате най-вече граждани на света? Как постигате хармония в личните отношения? Пречи ли това, че работите заедно или Ви помага?

Много интересен въпрос! Женени сме вече 25 години, имаме две деца: по-големият ни син Сос е на 22 години, а по-малкият, Тигран – на 19. В продължение на четвърт век съвместяваме личния и творческия си живот. Практически 99 % от нашите приятели и колеги , които се ожениха по времето, когато и ние самите, вече успяха да се разделят. За разлика от тях още от самото начало разбрахме, че сцената е сцена, а личният живот е нещо съвсем различно. Съумяхме да поставим границата, да открием мярата и винаги да я съблюдаваме.

Виктория е рускиня,  но владее до съвършенство арменски език. А аз, Сос, съм роден и израстнал в Москва – столицата на СССР. До рухването на Съветския съюз ние двамата бяхме граждани на една и съща държава. Моя родина в еднаква степен са и Армения, и Русия. Затова двамата сме близки по манталитет и като цяло нямаме разминавания. Случва се да спорим понякога, но спокойно можем да кажем, че руското и арменското у семейство Петросян е 50/50. Интересно е, че у дома Виктория, рускинята,  говори на децата на арменски, а аз, арменецът, разговарям с тях на руски език. Нашите деца също така говорят немски език, тъй като семейството ни живее в Германия. Освен това знаят английски, испански, френски и италиански. Може би те са истински космополити…

Как се озовахте във фантастичното шоу ILLUSIONISTS: DIRECT FROM BROADWAY? Чувствате ли се сред тях като сред свое семейство? Кое Ви помага да продължавате напред  като екип, да се развивате и да се усъвършенствате?

За нас е истинско щастие да участваме в това световно илюзионистично шоу, което е на най-високо артистично равнище. Няма да е преувеличение да кажем, че в него са представени осемте най-добри в света илюзионисти. Живеем и работим като единно цяло, другаруваме помежду си и се чувстваме като близки роднини. Може да се каже, че заедно работим за усъвършенстването на нашето шоу, споделяме виждания, обсъждаме творчески идеи. Нашият режисьор Нийл Доруърд е винаги отворен да ни изслуша и с удоволствие включва нашите предложения в програмата на шоуто. За нас не е работа, а истинска наслада да сме част от THE ILLUSIONISTS. Каним всички Ваши читатели да дойдат и видят нашето шоу, очакваме ги с огромно нетърпение!

Автор: Мариана Станчева

Превод от руски: Бойка Драгомирецкая

Снимки: Личен архив

Материалът Магията на едно семейство – SOS & Victoria е публикуван за пръв път на Лицата на града.

    Шоуто Тhe Illusionists, което разбива всички бокс офиси по света, ще стартира европейското си турне от София. Между 17 и 20 януари, българската публика ще има възможността да види осем от най-великите илюзионисти в света на една сцена. Поради големия интерес от страна на публиката, майсторите на магиите и фокусите ще представят още едно, допълнително шоу на 19 януари от 12:00 часа. Изумителните седем спектакъла ще бъдат в зала 1 на НДК, а последни билети може да намерите в билетен център НДК и мрежата на Eventim.bg.

Илюзионистите вече започнаха репетициите си в София, а екипът от 50 души работи усилено до крайната цел – да създаде едно шоу, което трудно може да бъде забравено. Сцената на зала 1 на НДК ще се превърне в арена на илюзиите с всевъзможни изчезвания, преобразявания, левитация и четене на мисли. Всичко това ще бъде представяно на зрителите с коментар и превод на живо от едно от най-популярните лица в родния ефир – водещия на прогнозата за времето в bTV, Емил Чолаков.

На сцената един след друг ще бъдат представени Мастърът (Luis De Matos), Измамникът (James More), Незабравимият (Enzo), Измъкващият се (Andrew Basso), Манипулаторът (Yu Ho-Jin), Изобретателят (Kevin James) и Трансформиращите се (SOS & Victoria).

Билети за спектакъла The Illusionists, който ще гостува в зала 1 на НДК от 17 до 20 януари, може да закупите от мрежата на Eventim.bg

Повече информация за шоуто може да намерите на https://www.theillusionistslive.eu/bg/

Материалът The Illusionists е най-продаваното шоу в България. Последното представление е в продажба! е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравейте. Къде и как се намерихте?

Р.В.: Който търси, намира (усмивка)…

М.Р.: Понякога нещата и хората, които търсим, са до нас… С Раймондо дори не сме се запознавали, доколкото помня. Майка ми е фотограф и бяха колеги с брат му, фотографа Симон Варсано. Помня го от тригодишна, когато тичах из фотолабораторията и дърпах негативите, а той, за разлика от другите, се забавляваше от това, също по детски. Умееше да бъде дете с едно дете. А когато пораснах и прочетох книгите му, разбрах, че само един мъдър и много интересен човек може да бъде такъв… После започнахме да си говорим за нещата от живота и се оказа, че много от тях виждаме по доста сходен начин. За радост или за жалост! Хаха…

Двамата сте толкова различни, но сте си лика-прилика. Защо решихте да започнете да работите заедно?

Р.В.: Ха! Така е… Не сме решавали нищо, стана от само себе си. Дойдоха ми идеи, различни от всичко, което съм писал досега. Нещо, което се отличава от всичко, което съм чел и виждал. После се сетих за ученика на Чарли Паркър – Майлс Дейвис, който винаги се е стремял към съвършенство, и в момент, в който го е докосвал, е преминавал към нещо ново… А това е много мотивиращо и вдъхновяващо. Самите идеи имат една дълбока обосновка. Марги го усети и моментално се нави. Получи се една сюрреалистична фотокнига, но не в общоприетото схващане за мрачния, умозрителен сюрреализъм. Марги беше единствената, която погледна натам, накъдето гледах и аз. За разлика от всички останали в началото. Освен това е фотограф с фийлинг и с една особена сензитивност, и това помогна много на „лудите“ ми идеи.

М.Р.: Отговорът май е в самия въпрос? (усмивка)… Да, имаме сходно усещане за смислените неща в живота. И двамата вярваме, че най-хубавото в живота е самият живот. Емоционални сме, много социални… Имаме сто милиона познанства, истински приятелства, много неща ни вълнуват… Изобщо, и двамата вечно нещо ни провокира, заиграва се с любопитството ни… А за разликите, то е ясно – той е много по-умен. Само понякога.

След успеха на книгата „Далечни песни“ какво ви накара да създадете CONTEXT?

М.Р.: „Далечни песни“ наистина беше успех, първото издание се изчерпа изцяло… Оказа се, за моя радост, че историите на хората от Родопите не са толкова „далечни“ все пак , дори все по-актуални стават… Особено тук, в града – всеки е готин, но всеки търси и някаква основа, нещо истинско сред плаващите пясъци на модата, лесното удовлетворяване на всяко желание… Със сигурност обаче връзката не беше: „Далечни песни“ беше страшен успех, дай сега да измислим нещо и да го повторим…“. Напротив, и двамата обичаме да рискуваме, да сменяме посоката. И „CONTEXT“ е нова страница. Много хора ще останат учудени, но не и безразлични. А това е най-хубавото! Нали знаеш, който не прави нещо ново, не прави нищо…

Р. В.:  Няма никаква връзка между двете книги. Дори мисля, че „CONTEXT“ няма връзка с нито една фотокнига. Желанието да експериментирам, и най-вече – да видя дали някой друг освен Марги мисли като мен.

Какво ви вдъхновява?

M.Р.: Вдъхновението е като влюбването. Обясниш ли си го и спира да те вдъхновява. Да кажем, всичко, което успее да задържи интереса ми достатъчно дълго…  А формата може да бъде книга, музика, място, човек…

Р.В.: Самозапалвам се отвътре, хаха, ако няма външни фактори, известни на всички…

Къде намирате любовта?

М.Р.: Не вярвам, че любовта се намира, но със сигурност вярвам, че тя те намира, когато реши…

Р.В.: Взаимната любов не я намирам отдавна. Но аз обичам всички (смее се)…

Как „виждате“ кадъра? Раймондо задейства въображението си, а Марги успява да се превъплъти и да реализира идеята? Трудно ли е всъщност това?

Р.В.: Там е работата, че не виждам само един кадър. Виждам кадър върху кадър. Подобно на процеса на мислене… Имаше идеи, които се оказаха невъзможни за изразяване. Единствено чрез фотографиите се получиха. Иначе, аз виждам кадъра по един начин, Марги – по друг. Накрая се съгласяваме с това, което се е получило. Някаква магия. Ужасно трудно е понякога и адски лесно друг път…

M.Р.:  Така си беше. Хареса ми, че неговите идеи работеха с много символи. А в символите всеки намира своята лична история. Например, когато видиш един намусен снежен човек редом до едно ококорено кокиче – за какво си мислиш? Можеш да мислиш например за евфимерността на нещата… За това, че с радостта на един идва скръбта на друг… Хареса ми това, че Раймондо задаваше въпроси с всяка идея. А отговорите могат да бъдат безброй, точно като в живота. Затова и исках снимките да носят усещане за приказност, за красив сън…

Подготвяте ли и други проекти?

Р.В.: Заедно отново, разбира се. Със сигурност, след известен антракт. В личен план предстои да издам няколко книги – сборник разкази и две детски книги. Както знаем, някои детски книги не са само детски.

M.Р.: Аз пък продължавам на „слънчева“ тематика. Следващият ми проект е съвместно с Институт „Сервантес“. Това лято пътувах из Андалусия. Хареса ми всичко там, но най-общо да кажем – страстта да живееш, да бъдеш докрай. Ще видите какво съм уловила скоро – изложбата е през 2019-а.

Разкажете ни по-подробно за CONTEXT. Какви са бъдещите ви планове?

Р.В.:  Тази книга се казва така, защото даден персонаж се поставя в необичаен контекст. Така персонажът и контекстът си взаимодействат и внушението на снимката е много силно. Ако гледате снимката по-дълго, ще откриете, че смисълът е многозначен и, сигурен съм –  тя ще ви въздейства. Реализирането на тези заснети идеи ми даде най-голямата свобода на изразяване. Може да звучи парадоксално, но е самият факт. Ако ме питате какво ми даде тази книга лично на мен, това е СВОБОДА. Неограничена свобода.

М.Р.: „CONTEXT“ за мен е всички въпроси, които ни карат да се замислим за живота. Ако си зададеш поне един път въпроса: „Защо?“, значи сме успели. Иначе, за близкото бъдеще  предстои представянето на книгата и изложба през декември в София, а след това – издаването ѝ във Франция. Засега. Но това за Новата година…

Автор: Мариана Станчева

Снимки: Маргарита Русева

Материалът Раймондо Варсано и Маргарита Русева откровено за въпросите и отговорите в CONTEXT е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Започваме деня с приятна среща в популярно столично кафене. Пред нас е Цвети – появява се свежа, искряща и изпълнена с ентусиазъм да се справи с предстоящите задачи. Изпиваме набързо ароматното кафе и сме готови да потеглим.

Пътуваме към едно от любимите места на Цвети – кътче за отдих и за приятни тонизиращи масажи. Собственичката Албена Александрова (познатата на всички дизайнерка на „Рошавата Гарга“) е във ваканция, затова Цвети просто ще мине да остави материали за събитието, което двете замислят от известно време. Става въпрос за юбилея на дизайнерката, който ще бъде отбелязян през септември. Цвети споделя, че подготвят един различен рожден ден, изпълнен с много красота и артистизъм – в унисон със самата рожденичка! Целта е гостите да бъдат дълбоко впечатлени, да се потопят в света на Албена, проследявайки вълнуващия ѝтворчески път. Естетиката на празника ще бъде съобразена с индивидуалния стил и почерк на шармантната дама. Какво ярко предизвикателство и… блазе на поканените!

Любопитни сме да научим повече подробности за работата на Цвети, за всичко, което я вдъхновява и стимулира. Пътуваме към следващата дестинация от „дневния ред“ и не спираме да си бъбрим.

„Винаги, когато срещам за пръв път човека, с който ще работя, търся да разгадая неговата индивидуалност, да го предразположа да ми се довери, да бъде естесвен. Видя ли, че прави нещата със сърце и душа и че знае какво иска, за мен той се превръща в източник на вдъхновение, влизам в неговите вибрации и тогава наистина се случва чудото. Когато подготвям даден проект, било то рожден ден или тийм билдинг, изключително важно за мен е двете страни да успеем да се „срещнем“, да намерим „златната среда“. Тогава нещата стават такива, каквито ги искаме и виждаме, ето защо и удовлетворението е взаимно.“Цвети ни разказва, че е имала и трудности в изграждането на кариерата, но те само са я направили по-силна. Научила е много по време на седемте си години като счетоводител и натрупаните умения продължават да и бъдат полезни във всеки аспект. Но еднообразието и утъпканият път, по който е трябвало да върви, в един съдбовен момент я карат рязко да промени посоката.

„През цялото време търсех нещо, с което да нахраня душата си. Пътят, който извървях, ме доведе до мястото, където се намирам днес. Най-накрая намерих себе си и… дишам“. Срещата с различни хора я обогатява, учи се в движение. Именно това я кара да се чувства жива! Естествено – пада си по изкуството. Наскоро открива, че може да рисува и започва да посещава курсове, за да развивие таланта и въображението си.

„Обичам да импровизирам. Често ми се случва да го правя, смятам че се получава, особено когато плувам в свои води. В повечето случаи гледам да е с усмивка  и спокойствие. Но за това естествено допринася и екипът, хората с които работиш, иначе в противен случай е малко трудно. Дори смятам, че в импровизациите има доза чар, иначе всичко е много стерилно. Естествено, това го позволяват определен тип събития…“

Посещаваме и други клиенти на Цвети. Един замисля пищна изненада послучай юбилея на любимата съпруга, друг планира обучение за укрепване на колегиалните отношения във фирмата, трети се подготвя да празнува първия учебен ден на сина си. Цвети, неизменно усмихната и делова, бързо успява да се ориентира в задачите и да предложи оригинални решение и то в няколко варианта, за да могат партньорите и да имат богат избор. Личи си, че общуването е нейната стихия, тя лесно отключва човешките сърца и успява да спечели трайни симпатии и подкрепа.

„За мен партньорството е повече от съвместна работа. Хубаво е да има различия, те са градивни. Но без искрата, която пламва още в началото и без  да гледате в една посока, е почти невъзможно. Със сигурност, когато търся партньор, най-важното е да бъде принципен и постоянен. И да държи на думата си… иначе просто поемаме в различни посоки.

С конкурецията сероизно не съм се сблъсквала все още…тепърва предстои…ще видим. Вярвам, че с упоритост, търсене на индивидуалност и постоянно самоусъвършенстване ще успея да се справя.“След дългата сутрин сядаме да обядваме лека супа и салати, като  продължаваме разговора за мечтите и бъдещето – така, както си го представя самата Цвети. Какво всъщност е „Pure Te Art”, коя е Цвети и защо да изберем да работим с нея?

 „Какво означава името на фирмата ли? „Pure Art“ е „чисто изкуство“, „Те“ (на  латиница) идва от моята фамилия… и така се получи „Pure Te Art“.

Това, на което Цвети най-много държи, е да създава тематични събития, отличаващи се с ясно узнаваем индивидуален почерк. Едно след друго се подреждат събития за личностно развитие, коучинг семинари и т. н. Целта е да създава уникални бутикови събитя, докосващи най-фините струни на душата. Едно от тях е „Щастието да си жена“.

„Събитието се превърна  във вълшебен празник, ориентиран към нежната половина на човечеството и посветен на радостта да бъдеш Жена. Идеята беше инспирирана от любовта ми към творчеството и благоприятното въздействие върху личността, нещо в което лично се уверих. И така се стигна до избистряне на концепцията, която формулирах заедно с моята партньорка в това събитие – Росица Георгиева, специалист по коучинг. Всяка жена, дълбоко в себе си носи творчески потенциал; въпрос на време е кога и как ще го изяви и изрази. А целият празник беше „гарниран“  с красива музика, вкусна храна, ароматни напитки, изненади за нашите красиви дами и със задължителната фина подправка – щипка любов, нужна за всичко което сътворяваме.“

Голямата и мечта е да огранизира форум посветен на специални за нея хора, които са я мотивирали и са и давали вяра да продължава напред . А след някакви си десет години се надява самата тя да е успяла и намерила себе си в професионален и личен план. Но така, че да се чувства стабилна и спокойна: обръщайки се назад, да вижда, че е оставила след себе си следа. Именно това я кара да се чувства истинска, вдъхновява я към ново творчество, дава ѝ вяра, че е в състояние поне с малко да промени към добро заобикалящия свят. Цвети иска да продължи да изгражда своя почерк, да остави пример, а защо не и да изгради школа! Или иначе казано…

„Лудите сме тези, които променяме света под една или друга форма…“ Доверяваме се на „Pure Te Art” и на Цвети, защото виждаме искреността и отдадеността, с които работи. Денят ни приключва с усмивка и много свършени задачи, които спестихме в разказа, защото нямаше да ни стигне мястото. Но едно е сигурно: искаме ли нещо различно, креативно, иновативно и артистично, „Pure Te Art” е точното място. А ние от „Лицата на града“ ще продължим да Ви запознаваме с личности, които не се уморяват да обичат професията си и живота изобщо. Знаем, че някъде там из улиците на града ни очаква поредното вдъхновение. Обещаваме да не спираме да търсим и да ви показваме красотата на лицата, населяващи този град.

Автор: Мариана Станчева

Снимки: Андриана Илиева

Материалът Един ден с Цвети от Pure Te Art – пространство за съорганизиране на събития, креативност и щипка любов е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравейте! Какво Ви накара да станете архитекти?

Желанието да променяме средата към по-добра, независимо от това дали става въпрос за градска среда, или интериорен дизайн на офис пространство. Правим това с перфекционизъм към всеки един детайл, независимо от мащаба.

Разкажете ни как дойде идеята за създаването на Cachè atelier?

Случайно най-хубавите идеи са спонтанни.

Каква всъщност е основната работа на архитекта?

Създаването на адекватна среда.

Какви са основните правила за стилно пространство?

На първо място е функцията, следвана от визия, заедно функция и визия създават перфектния продукт.

Как разбирате дали даден проект е ваш и какво ви вдъхновява, за да създадете дадено пространство по определен начин?

Първата среща с клиента, това е определящо. Работата ни е непрекъсната комуникация с клиента, тя ни вдъхновява и ни кара да даваме най-доброто от себе си.

Основно се занимавате с офис пространства, като голяма част от тях са за IT компании. По-лесно ли е да се обзаведе един офис от една еднофамилна къща?

Трудно е да се сравняват двата типа проекти. Всяко едно пространство – жилищно или офис, има своята специфика.

 
При офис пространствата работиш за цяла общност, една микросистема, която най-често е обединена от обща идея и кауза. Въпреки това е предизвикателство да създадеш пространство, което толкова хора да припознаят като свое. В нашата работа често интегрираме в работното пространство елементи, по-скоро присъщи за дома, което ни помага за създаване на комфорт и уют.

Сроковете при работата по един офис са много строги, което пък ние обичаме, защото внася динамика в ежедневието ни.

Домът е лично пространство и трябва да бъде олицетворение на хората, които го обитават. Това трябва да бъде основна цел на всеки архитект. Клиентите в тези проекти често са по-колебливи от корпоративните и наша задача е да движим и самия процес по завършване напред.  

Можете ли да ни обрисувате с думи перфектната стая за отдих?

Място, което всеки припознава и в което може да се отпусне.

Скоро сте  приключили работа по един от най-големите офиси на Progress в света, какво беше най-интересното нещо, което създадохте там?

Цялостната концепция на офиса е изключително вдъхновяваща – природата на България. Много интересно за нас беше създаването на детския център, който е изцяло безплатен за служителите на компанията. Предизвикателство беше, че центърът е за деца на различна възраст и трябваше да бъде направен еднакво функционален и забавен за всички тях.  

А кой е най-интересният проект, който сте правили?

Всеки един проект за нас е интересен, щом сме поели предизвикателството да работим по него.

Какви са тенденциите в момента?

Демократична офис среда. Жилищни пространства, които дишат, без твърде много мебели. Прекалено многото мебели ни карат да пазим излишни вещи.

Коя е най-честата грешка, която допускаме при избора си на мебели?
Да изберем красив дизайн, но да направим компромис с функционалността.

Три неща, без които не излизате?

Мила: Телефон, тефтер и писец.

Цецо: Телефон, слънчеви очила и раница.

Начинът, по който си почивате?

Почивката за всеки от нас е различна. Докато аз (Мила) обичам активна почивка с физическо натоварване, Цецо обича да полегне с книга. Общата ни почивка винаги е заедно с децата, което е любимото ни време. В края на деня е важно съзнанието ни да е чисто и необременено.

Повече за Cachè atelier, можете да видите тук.

Автор: Мариана Станчева

Снимки: Минко Минев и Яна Лозева

Материалът Семейната мечта Cachè atelier е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравей, Хриси! Разкажи ни как и кога започна да се занимаваш с музика?

Музиката е в мен още от първите ми спомени. Винаги съм си тананикала, докато правя  нещо. Но професионално, ако може да се нарече така, се занимавам от 13-годишна.  Първо започнах да се явявам на детски музикални конкурси и фестивали. Да печеля награди. Участвах дори и в рокгрупа, на която също дължа много за развитието и опита си. А после дойде и „X Factor“. Ако трябва да сме честни, сестра ми ме накара да се запиша. Явно близките ми хора винаги сa усещали, че мястото ми е в света на музиката.

Как приемаш славата? 

Приемам я нормално – като част от работата ми. Ако се справяш добре в тази професия, славата често е резултат от нея. Особено, когато живеем в свят с толкова възможности, да се популяризира нещо. С един клик от телефона си вече всеки може да разпространи нещо до милиони хора.

Какво се промени в живота ти след срещата ти с Криско? 

Абсолютно всичко. В един момент Криско, който беше човек от екрана, се превърна в мой продуцент, ментор и приятел. Той ми помага изключително много, за да реализирам мечтите си.

Как минава един твой ден? 

Напоследък съм все по-натоварена. Трябва да съчетавам професионалните си ангажименти с това да уча и за изпити, защото тази година завършвам училище. Но колкото и динамично да е всичко, обичам да си отделям време за кафе. Това е времето, през което си правя план за деня и преглеждам важните ангажименти. А след кафето… се започва с работата. 

За какво мечтаеш?

Каквито и успехи да имам, за мен винаги най-важното са близките ми хора и семейството ми. Те са моята опора и сила. Затова, на първо място, мечтая те да са здрави и щастливи. И аз също, разбира се. Само така ще мога да се радвам на успехите, които, надявам се, тепърва да ми предстоят.

Какво ти предстои през идните месеци? 

Годината за мен започва с много работа, на което се радвам. Но, както ви казах, и с доста учене. Ще имам изпити, които са ми много важни. И ще се наложи да съм много дисциплинирана и организирана, за да се справя с всичко. Но знам, че ще се получи.

Как разпускаш?

Отново с музика. Обичам много да слушам музика. Да гледам филми. Обичайните неща за хората на моята възраст. С едно изключение – все още обожавам да ям гумени бонбони.

Има ли Любов в живота ти?

Разбира се! Как без любов? Тя е навсякъде около нас. Благодарна съм за това, че мога да обичам и че чувствам, че съм обичана. 

Tи си в главната роля на сериала по VBOX7 – „Следвай ме“. Как започна всичко?

Всичко започна с кастинг, на който се явих. Отначало бях много притеснена дали ще ме харесат, защото много исках тази роля. Когато се случи, не можех да повярвам.

Влюбени сме в героинята ти Бела, по какво си приличате с нея и по какво се различавате?

Приличаме се по това, че и аз като малка бях толкова наивна и добра. Но с времето нещата се променят. Точно поради тази причина това е нещото, по което се различаваме в момента.

Бела идва от малкия град, заредена с позитивна енергия и много хъс, но все й се случа нещо да я сломи. Какво дава сила на Бела и Тита да се борят с предизвикателствата?

 Семейството на първо място. И амбициите ми.

Пожелай ни нещо!

Пожелавам ви здраве! Това е добро начало за всичко останало.

*Благодарим на Spaghetti Kitchen, които, както винаги, ни накараха да се почувстваме като у дума си по време на снимките. 

Автор и Фотограф: Цветана Бонева

Материалът Непознатата Тита е публикуван за пръв път на Лицата на града.

Здравейте! Разкажете ни малко повече за себе си?

Ние сме Fox & Bear или както ни наричат всички – Емилия & Михаил. Освен да пишем за бира и да пием бира, обичаме много да пътуваме и да изследваме света. Музика, програмиране, химия и финанси – още 4 неща за нас, но ще оставим в тайна детайлите.

Как се роди идеята за „Бирник“?

Идеята се роди преди повече от година и половина – аз (Мишо) тъкмо бях започнал да варя бира и бях много ентусиазиран да направя нещо в тази посока. С Емилия решихме, че би било много интересно, ако направим книга за бирата, в която да има любознателна част за четене, но и личен дневник за попълване. С една дума съчетахме любовта си към книгите с тази към бирите.

Какво всъщност представлява „Бирник“?

БИРНИК представлява наръчник и дневник на бирения дегустатор – оказва се първият подобен в света, а идеята си е изцяло наша. Съдържа обучителна част, в която са описани основните характеристики на бирата и как да ги оценяваме, различните стилове и чаши, в които се консумират те и друга интересна информация. Следва личният дневник, в който всеки ценител на бирата може да записва впечатленията си. Създадохме шаблон, който да води дегустатора в оценката на различните качества на бирата.

Има много стилове бира, които си заслужава да се опитат и интересът на българите към тях тепърва се събужда. Да имаш личен дневник, в който да колекционираш хубави бири и спомени, да отделиш нужното внимание на вкусовия профил на бирата, е нов вид изживяване. В днешно време мобилният телефон почти се е срастнал с ръката на човечеството, затова и искахме да избягаме от тази „мода“ и да се върнем към добре познатото и много лично писане на ръка.

Знаем, че Михаил е и майстор пивовар, ще ни разкажеш ли за варенето на бира?

Е, чак пък майстор J Пивоварството е една много обширна тема и определено винаги има какво ново да се научи. Едно от най-приятните усещания е да опиташ бирата, която си сварил, особено ако се е получила добре, както и да видиш реакцията на другите. Варенето на бира за мен е перфектното хоби, тъй като съчетава в себе си наука, изкуство и естествено – пиене на бира. Бира може да се направи с минимално оборудване, дори на котлона в кухнята. За по-запалените съществуват и по-сложни системи, които всеки може да си конструира на сравнително ниска цена. Едни от най-хубавите бири, които съм опитвал, са били домашно производство, така че съветвам всеки, който някога е имал желание да вари бира, да го направи. Колкото повече бира,  толкова повече бира!

Какво ви предстои през идните месеци?

Преди всичко малка почивка по празниците J Следващата година ще е още по-интересна –очаквайте още идеи от Fox & Bear, за които се надяваме да получим също толкова добри отзиви като за Бирника. Скоро ще издадем и английската версия на книгата и ще видим дали тази българска идея може да превземе и чужди бирени сърца.

За какво мечтаете?

Мечтаем си за гората.

*Напомняме ти, че можеш да купиш „Бирник“ на промоционална цена от 15 лв. и безплатна доставка за Коледните празници.

Автор и снимки: Цветана Бонева и личен архив 

Материалът „Бирник“ – книжката, която разказва много за бирата   е публикуван за пръв път на Лицата на града.