Срещата ни днес е с една дама, която буквално ни притегли към себе си с неподправеност, пъстрота, заразителна позитивна енергия и деликатност. Тя не се хвали, а блести ярко със своя чист заряд, който няма как да не зебележиш, ако си се докоснал до нея. Тя е Гергана Змийчарова – актриса, художник, творец и пътешественик. Тя е усмихнатото присъствие в „На Кафе“, създател на красота в Maison Kalina и автор на две пиеси. Вече има и номинация от Съюза на българските кинодейци. Но какво още ни разказа Гери, може да разберете сами…
Здравей, Гери! Представи ни се така, както би се представила на едно дете…
Здравей, казвам се Гергана. Играя в театъра, рисувам, когато имам време и желание – снимам, понякога пиша разни неща. Имам няколко деца и едно внуче, една голяма къща, едно куче на двора и една ужасна котка вкъщи. Обичам да пътувам навсякъде, опитвам се да се науча да стоя на ръце, но е много трудно. Най-много мразя да чистя и да сгъвам прането.
Къде те намираме?
Във физически план – у дома пред компютъра, след като тъкмо приключих с писането на новия епизод за рубриката ми в „На Кафе“, и пратих информация към организаторите на един уъркшоп, който ще водя. В творчески план – пред прага и в процес на подготовка за две вълнуващи начинания, които (ако е рекъл Бог) ще видят свят напролет. В духовен план – в епицентъра на вечната битка между доброто и злото, в опит да се държа твърдо в редиците на доброто.
Кога усети, че актьорството е „твоето нещо“?
Не стана по този начин при мен. Никога не съм била сигурна дали и до колко е „моето нещо“. Хареса ми да съм на сцената за първи път в НАТФИЗ, докато учех режисура в класа на професор Танковска. Тя искаше бъдещите режисьори да участваме в часовете по актьорство наравно с бъдещите актьори, за да познаваме тяхната работа, трудностите, които срещат, за да ни е по-лесно да „говорим на един език с тях“. Тогава ми хареса да съм на сцената. После, обаче открих, че не искам да съм режисьор, и напуснах НАТФИЗ. Върнах се към детската си мечта да снимам и завърших фотография в НБУ. И чак тогава взех и реших, че ми се става актриса. Бях на 27 и си давах сметка, че нямам големи шансове предвид бруталната конкуренция… Така че на риск записах една магистратура „актьорско майсторство“. Теглих студентски кредит, който идея нямах как ще плащам. По това време вече строяхме къща и все още гледахме малки деца. Така че… не, не е имало момент, в който да си кажа: „Това е моето нещо!“. По-скоро имаше момент, в който си казах: „Не изглежда като да излезе нещо от това, но ще взема да пробвам.“ Винаги предпочитам да се проваля, пред това да ме е яд, че не съм опитала.
Коя беше първата ти и най-запомняща роля?
Първата ми роля беше на една разпоредителка на гарата в пиеса на Ана Петрова. Трябваше да „вляза“ на мястото на друга актриса, напуснала театъра. На всичко отгоре представлението беше кафе-театър – играеше се в ресторант, докато хората ядат шницел, че и на терасата на ресторанта в края на септември: жесток стрес и студ. Това беше една от шестте роли, в които влязох до края на първия си театрален сезон. Седмата роля за първия ми сезон беше на Жулиета. С нея ме номинираха за ИКАР за първи път. В смисъл – целият ми първи сезон в театъра е, меко казано, запомнящ се. А и аз все още помня и всички останали роли, така че не знам какво точно значи „най-запомняща се“… Много си обичам, с носталгия си припомням и си казвам понякога разни текстове на Жана от „Жана д‘Арк“ и на Милкана от „Майстори“. Ако ме видите на някое кръстовище да рева в колата, говорейки си сама – вероятно това правя, „минавам“ си текстове, които вече няма да имам възможността да кажа пред публика. И двете представления са на Петринел и вече не се играят. И в двете имах възможността не просто да играя, но да преживявам нещо съкровено и важно за мен всеки път на сцената. Това са редки мигове в професията – когато имаш щастието да изричаш от сцената думи, в които дълбоко вярваш, когато твоят „герой“ – този, който си ти на сцената, е носител на някакво голямо и важно послание! По-голямо и по-важно от теб. Това е красотата и смисълът на тази професия.
А сега ни разкажи за поканата да бъдеш част от екипа на „На Кафе“…
Не е тайна как стана, защото стана публично. Бях на гости в „На Кафе“ може би за втори или трети път. Говорех за премиерата на дебютния ми филм „Български кораб потъва в бурно море“, но покрай нея и за други неща, точно се бях върнала от турне с Народния театър в Япония и бях заливала две седмици Инстаграм с десетки ежедневни сторита с японски глупости, защото там обикалях сама и непрекъснато ми се случваха глупости. После бяхме ходили с Петринел във Флоренция и ни предстоеше да отидем до Мадрид… и Гала просто в ефир спонтанно каза: „Хайде, пътувай още и идвай догодина да правиш рубрика при нас!“ Аз казах: „Нали осъзнаваш, че казваш това пред свидетели?“ Нещо такова. След ефир, изпращайки ме, Гала повтори, че съвсем сериозно смята това за добра идея и ще я подхвърли на продуцентите. Честно казано, не чаках да ме подканят повече. Звъннах и си направихме среща, дадоха ми някакви насоки, написах няколко пробни епизода, оказа се, че с редакторите се сработвам чудесно. То, с нашите редактори да се сработиш е доста лесно. Много готини хора са. Изобщо да се работи в този екип е песен. Питай, който искаш – „На Кафе“ е голямо, италианско семейство, където всички непрекъснато говорят един през друг, непрекъснато се готви нещо и все пак никога няма какво да се яде и където всички нямат търпение да си дойдат! И така де – направих два пробни ефира, сполучливи бяха, и останах. Гала си ме откри и, каквото и да си говорим, заради нея си ме осиновиха и мен в „На Кафе“.
Ние искрено се забавляваме с увлекателните ти разкази за пътешествия, миналата седмица ни сподели за пътуването си в Египет и се пренесохме буквално в книгата на Агата Кристи и в корабчето по Нил. Как реши да отидеш на круиз по Нил?
Поканиха ме. Този сезон ми е трети в „На Кафе“ и първи, в който туроператорска агенция реши да застане зад гърба ми. Те настояваха да видя Египет – това си е топ дестинация, а и имаше възможност да ме включат в инфотур, който организират специално за туристически агенти и журналисти, и където програмата е супер наситена – точно като за зубър като мен,който така или иначе обикаля по 17 забележителности на ден, за да не пропусне нещо. Така че в Египет се озовах на круиз по Нил в ролята на журналист, което все още ми е трудно да повярвам, но е факт.
Кое те впечатли най-много в Египет?
Плаването по Нил само по себе си е изумително преживяване. Нил е много различен от реките, които съм виждала в Европа. Изключително красиви са тия пейзажи с палмите и ниските къщи без покриви край брега… За храмовете какво да говоря? То е като с големите шедьоври на изобразителното изкуство. Едно е да гледаш Давид на снимка в някой албум и съвсем друго е, като се изтъпаниш на живо срещу него във Флоренция. Или Реноар. Цял живот се чудя на Петринел какво пък му харесва на Реноар, и отиваме в „Орсе“ в Париж… и аз заковавам пред един Реноар и викам: „Аха, ясно!“ Ами, Реноар грее като слънце на живо. А в албума – някаква малка картинка, бононена такава. Същото и с храмовете в Египет – чел си там нещо за Карнак и хипостилната зала, и когато застанеш, мъничък, между тези грамадни колони, които подпират небето… и си даваш сметка, че това не може да се прочете в книга. Не може да се види в действителност на снимка или даже във видео. Карнак ми е най-любимото и най-магичното място в Египет, повече от всякакви пирамиди и сфинксове, и крокодили, и всичко.
А как се роди идеята за Maison Kalina?
Това пък стана по най-спонтанния начин. Което е странно, понеже аз съм ужасно не-спонтанен човек. Аз планирам седмицата напред по минути, месеците до три напред… по часове, и полугодието по дни. При мен няма луфтове никакви. И в един момент ми пише Калина, ама аз не я познавам изобщо, просто получавам рекуест, нещо от сорта на: „Много ви харесваме, бихме искали да ви подарим наша тениска.“ И аз влязох да видя сайта. Честно казано, понякога аз такива съобщения даже и не ги чета докрай. Но нещо в начина, по който беше написано ме накара да го приема лично и да отворя сайта даже. А разни хора от моята аудитория, която не е огромна, но е много активна, много будни, интелигентни хора ме следват и много съпричастни на моите дейности, за което съм им благодарна много. Та тези хора, които ме следват в Инстаграм, отдавна ме подпитват дали и кога ще имам тениски. И попитах Калина, ей така, без да я познавам изобщо, дали иска да направим нещо заедно. Скандално. Не можех сама да повярвам какво правя. Но тя страшно се зарадва и аз реших да си подаря това за рождения ден. Седнах, нарисувах тези картинки, които отдавана ми се въртяха из главата, те са и много свързани с една изложба, която отмина, и с една книга, която предстои… така че абсолютно нетипично и неочаквано за мен, това се случи непланирано, между другите неща и с голяма лекота. С Калина се работи много леко! Аз май съм късметлийка в това отношение – напоследък все ми се падат хора, с които леко се работи.
Как успяваш да жонглираш с толкова много неща?
Е, какво толкова пък жонглирам? В професията на актьора има доста време за вършене на други неща, в периодите, в които не текат усилени репетиции. Просто гледам във времето, свободно от театър и телевизия, да върша и други неща. И то, не че съм амбициозна толкова, а просто животът е доста кратък. Не искам после, когато няма да имам сили, да ме е яд, че не съм се опитала…
Разкажи ни как преминава един твой ден – от събуждането до лягането…
Заради нещата, които работя, нямам никаква рутина. Всеки ден е различен и години наред това ме стресираше – събуждах се сутрин в някаква паника: „Карам ли днес някое дете на училище? Имам ли представление? Кое? Какво имам да правя?“ В момента се уча вечер да гася телефона час-два преди лягане и да прекарвам поне 30 минути преди да заспя, обмисляйки подробно какво имам да върша на следващия ден. Общо взето, нещата, които са константа, са училището на Аниел, понякога го закарвам или взимам аз, понякога – баща му; представленията ми – пет в Народния и едно във Враца, и ефирите в телевизията, които са два пъти в месеца, но има доста подготовка, защото сама си пиша сценариите и си подготвям всички картинки и видеа на екрана. Около тези неща редя другите – уъркшопи, рисуване, снимане, писане, пътувания, гледане на бебе и битови неща – както дойде. Гледам да тренирам два-три пъти седмично… и в неделя да стигна навреме в църквата.
Как си почиваш?
Никак. Това е умение, което тепърва се опитвам да придобия. Имам ужасния навик да върша непрекъснато нещо с дълбокото (и абсолютно погрешно) убеждение, че ще си пропилея живота, ако седна да си почина няколко часа… За няколко дни е прекалено рано да мисля все още. В смисъл, че в „почивните“ си дни чистя, рисувам, подреждам, пиша, хващам се да ремонтирам нещо, а в останалите – графикът ми е наблъскан до минута и даже шофирайки, слушам подкасти, за да не си „загубя“ това време. Тежко е положението. Срам ме е малко, давам си сметка, че е вредно и ненужно, и в момента се опитвам да се науча поне да лягам рано, да оставям телефона настрана изключен и да отделям час-два преди сън за четене, или просто за съзерцание и размисъл в хоризонтално положение.
Обичаш ли да четеш?
Много! А особено много обичам да чета някой много дълъг роман, на който не му се вижда краят. За съжаление все по-рядко успявам да си намеря нещо, което наистина да ме увлече и да ме завлече някъде.
Коя е последната книга, която те впечатли?
Прочетох „Изворът“ на Айд Ранд. Не съм очаквала, че ще ми хареса и, често казано, не бих посегнала сама към този роман. Обаче пристигна вкъщи като подарък от приятели от Черноморец, с които се запознахме в Китай и реших да му дам шанс. Приятно се изненадах!
А филм?
Нетипично е за актриса, но аз не гледам много кино. Един филм е поне два часа, а ако не съм 100% сигурна, че е наистина добър не мога да рискувам да ги пропилея, както вече ви стана ясно. Всичко, което съм гледала напоследък, май го гледам по самолетите и … не помня някой от тези филми да заслужава да го хваля тук. Все пак, като се замисля за последния филм, който наистина ме впечатли, май беше „Don’t look up”. Чух толкова противоречиви мнения за него, че ми стана интересно да го видя. Харесах го много. Донякъде заради болезнената тема за човека, който обича и иска да живее със „затворени очи“, за очевидното и неизбежното. Но и заради финала, който дава гледна точка – контрапункт на тезата на филма. Не настоявам, че трябва да се харесва на всички, на мен ми хареса, защото ми казва: „Всички сме пълни тъпаци и вероятно ще умрем като пълни тъпаци, но можем да умрем, държейки ръцете на онези, които обичаме, и това не е малко.“
Къде намираш любовта?
Вкъщи на дивана, на стола пред пианото, на масата вечер, в котелното помещение при парното, в ателието – при глините и платната, на двора с цигарата в ръка, в театъра сред любимите му актьори… и навсякъде по света с мен, до мен… Аз съм много банална в това отношение: Обичам цял живот един-единствен мъж.
С какво се занимаваш в събота и в неделя?
Ние, хората с артистични професии не почиваме в събота и неделя. Почивният ден в нашия театър е понеделник. Но в съботите, ако другите ми ангажименти позволяват, гледам да си гледам по няколко часа внучето. Или може би е по-добре да кажа: „Внучето на мъжа ми“, за да не започнат да се ядосват хората, че си приписвам и гледам чуждо внуче. В последната половин година, ако не пътуваме прекалено далече, с Петринел в неделя сутрин ходим на църква. Службата свършва докъм 11 часа. После всеки си подхваща другите задачи.
Какво да очакваме от теб през идните месеци?
Засега ми изглежда, че 2025-а ще започне интересно. През януари е планирано да започна репетиции в Народния театър на един проект, който ми е много интересен по няколко причини: Млад, много запален режисьор; тема, която ми е много на сърце и художествена форма, която е нова за мен. Премиерата е планирана за пролетта и засега ми се струва, че все още е много рано да разказвам повече. Пак напролет, може би през май, се надявам да реализирам нещо, върху което работя от няколко години – едно луксозно издание, не точно книга с поезия и не точно фотографски албум. Казва се „Чувствително съдържание“. Някаква част от него публиката ми вече познава, защото показах 20-ина страници преди година във вид на изложба върху паната в градинката на „Кристал“. Всъщност не смея да твърдя, че и вие трябва да очаквате тези неща… По-честно е да кажем, че аз ги очаквам с любопитство и с вълнение.
И не на последно място, но: Ако имаше право на 3 желания към Златната рибка, кои щяха да бъдат те?
Слава Богу, не ми се налага да се надявам тепърва да хващам Златната рибка. Имам Ангел-хранител, светец-покровител и безброй други светци. Те доста добре се справят като застъпници за желанията ми, макар че сега точно пак съм ги натоварила със страшно много задачи, както винаги. Като цяло, супер много неща искам непрекъснато, но в момента приоритетно работим върху: 1) желанието ми да отида с Петринел във Виетнам; 2) да го убедя междувременно да направи спалнята на мечтите ми, защото ми направи една много хубава маса и съм убедена, че спалнята, която може да направи, просто няма откъде да си я купя и… 3) всички около мен да са живи и здрави, удовлетворени и спокойни!
