В този разговор ще ви срещнем с Изабел Миткова – танцов артист и хореограф. Тя ще ви потопи в нейния дръзновен, еклектичен и харизматичен свят на съвременния танц и пърформанс, а интервюто е от любим автор – Галя Давидова.
Здравей, Изабел!
Преди да задълбочим нашия разговор, би ли ни разказала малко за себе си?
Здравей, Галя, с удоволствие! Аз съм танцов артист на свободна практика, като от 2022 година насам развивам собствена компания – Гоя Проджектс, в партньорство със Симона Тодорова ( хореограф и танцьор) и Стефан Цеков (музикант).
С танц започнах да се занимавам сравнително късно – на 23-годишна възраст (по образование съм актриса). Завърших едногодишната интензивна обучителна и тренинг програма по съвременен танц на Дерида Денс Център – Dance PORT Derida. В момента предстои да задълбоча своята практика, като през септември заминавам за двугодишна магистратура в Sarah Lawrence College, Бронксвил, Ню Йорк, със специалност – Танцова терапия.
Кое беше нещото/чувство, впечатление, усещане/, което те привлече за първи път към пърформанс акта?
Връщайки лентата назад, мисля, че първото нещо, което ме привлече по-специално към съвременния танц и пърформанс беше представление на Живко Желязков, артистичен директор на Сцена Дерида – S INNER. Начинът, по който бе съумял да изкаже позиция и да изрази страданието на животните, отглеждани за кожи през движението на човешкото тяло, и някак си да хване публиката за гърлото, ме вдъхновиха да търся своя път към комуникация с обществото и обществените проблеми чрез танца и пърформанса. Защото вярвам, че изкуството може да бъде двигателна сила и да ангажира хората към промяна, пък макар и крачка по крачка. И това трябва да бъде неговата основна мисия.
Разкажи ни как протича един твой творчески процес/ден?
Моят творчески процес е едно живо пътуване, което често започва още насън — сънувам образи, идеи, усещания, които след това се опитвам да облека в движение и смисъл. Музиката също е ключова за мен — слушам изключително много, за да мога наистина да комуникирам с композитора на едно дълбоко ниво. Когато започвам да изграждам хореография или драматургия, винаги се водя от ярки вътрешни образи и емоции, които постепенно оформят структурата на цялото.
Обичам да експериментирам, да предизвиквам себе си и артистите с импровизации и различни задачи, които да отварят нови начини на изразяване. Репетицията започва с разговор — за мен е важно да разбера как се чувстват артистите в момента, от какво имат нужда, какво носят със себе си. Отделям време да говорим надълго за това, което правим — за проблемите, които изследваме, за психологическите профили на персонажите, които изграждаме.
Вярвам, че творческият процес и работата в екип трябва да почиват на чиста комуникация и усещане за безопасна, споделена среда — един общ процес на търсене. Когато създавам творба, мисля паралелно за всички нейни елементи, защото за мен е важно те да са толкова свързани, че да не могат да съществуват отделно. Физическата работа започваме с клас, съобразен с конкретните нужди на танцьорите и с кондицията, нужна за самото изпълнение. За мен тялото и духът вървят ръка за ръка в процеса.
Кое е твоето креативно място, което най- много допринася за твоя вътрешен комфорт, уют и арт атмосфера?
За мен уютът е в свободата да експериментирам, да бъда искрена в търсенето си и да усещам, че имам време да слушам вътрешния си свят. Намирам вдъхновение в човешката същност — в отношенията на човека със света и със самия себе си. Във всяка своя работа досега изследвам именно това: какво е да си човек, в контакт с другия и със себе си.
И въпреки че обичам усещането за вътрешен уют, осъзнавам, че всъщност това, което ме движи напред, е липсата на комфорт. Вълнуват ме теми, за които често ни е трудно да говорим, или към които сме свикнали да подхождаме по определен, вече познат начин. За мен изкуството е възможност да прекрача отвъд това и да търся нови форми на искреност и споделяне
Как достигаш до избора за правилното място и правилните хора, които следват пътя ти и посещават твоите представления?
Вярвам, че правилните хора и места се срещат по естествен начин, когато си искрен в това, което създаваш. За мен е важно да бъда автентична в процеса си, да следвам вътрешния си глас, без да се опитвам да угодя на външни очаквания. Когато работата идва от истинска нужда да бъде споделена, тя сама намира своята публика — хората, които разпознават себе си в нея. Затова за мен изборът не е стратегически, а е свързан с усещане за честност, за общ език и споделено търсене.
Ти направи своя дебют като хореограф с пърформанса „.Лишени“.
Разкажи ни как се зароди идеята за осъществяването на този проект.
Идеята за .Лишени. не се роди внезапно — тя се наслояваше бавно, като сън, който остава с теб дълго след събуждане. Първите ѝ очертания се появиха през 2019 г. на Сцена Дерида, по време на Screen Dance работно ателие със Стефани Ханджийска и Коста Каракашян. Но вярвам, че тя живееше в мен още преди това — като тиха нужда да изследвам отсъствието, желанието, контрола и крехката идентичност.
„.Лишени.“ е моят хореографски дебют в контекста на самостоятелен проект. Преди това работих по два съвместни проекта — B:REACH с Николай Райчев и “Чертеж на съня” със Симона Тодорова. Но тук има нещо много лично — това е пътешествие през световете, които носим вътре в себе си, през вътрешните конфликти и емоции, които често остават неизречени. Проектът е покана към зрителя да се срещне с уязвимостта и истината, като се потопи в пространство, където реалността и съзнанието се размиват.
В основата си, .Лишени. е изследване на психологическите измерения зад хранителните разстройства. Не става дума просто за храна и общоприет идеал за тяло, а за безмилостна битка за контрол, идентичност и позитивна самооценка. В работата си, се опитахме да навлезем дълбоко в сложните слоеве на отсъствието и желанието – тихите битки, които много от нас водят, но за които рядко говорят.
Когато посетих „.Лишени“ добих яснотата, че за теб поведението на зрителите по време на пърформанса е от съществено значение.
Кое те кара да изследваш поведението и реакциите на твоята публика?
Форматът на „.Лишени.“ предполага дълбоко ангажирано присъствие от страна на публиката. Това не е просто танцово представление или представление, което може да бъде разглеждано като обикновено развлекателно събитие. За мен това е среща, личен процес на създаване на малко общество, което се формира всеки път, когато хората прекрачат прага на пространството — пространство, което представлява моето съзнание, моите вътрешни конфликти и размисли. За мен е важно публиката не просто да бъде пасивен наблюдател, а активно присъстваща, да бъде част от процеса, да участва в самото преживяване.
Изхождайки от психологическите особености на хранителните разстройства — които не се свеждат само до идеалите за тяло или храна, а са свързани с дълбоката, понякога невидима битка за контрол, идентичност и самооценка — аз създадох „.Лишени.“ като начин да чуя и да бъда чута. Не става дума само за проблеми, свързани с физическото тяло, а за вътрешни, тишина и невидими рани, които често остават скрити за външния свят. Всяка реакция, всяко поведение на публиката е важно за мен, защото то отразява какво от тези дълбоки теми е достигнало до тях. Понякога, чрез една неочаквана реакция, едно неподготвено движение, аз разбирам, че всъщност съм успяла да докосна нещо в тях.
Преди всяко представление излизам пред публиката, за да създам този контакт, да ги поканя „у дома“ в моята глава. Това не е просто въпрос на учтиво приветствие — това е момент, в който давам на зрителите шанс да се отворят, да излязат от рутината на обичайното „гледане“ на спектакъл и да преминат към съучастие в един по-дълбок процес. Важно за мен е да създам пространство, в което те да не се чувстват като зрители, които само наблюдават, а като участници в една обща емоционална и психологическа реалност, която съществува в същото време и в нас, и в тях.
Често говорим за „публиката“ като за нещо общо, но за мен всяко събитие е уникално, всяка публика е уникално мини общество със собствено чувство за идентичност, което се създава само в момента на срещата с работата ми. Всеки път, когато публиката премине през прага, това е едно ново откритие. Не мога да предвидя как ще реагират, но знам, че реакциите им ще изиграят своята част в самото представление. За мен публиката е като партньор в този процес — и именно от тяхната откритост и готовност да се впуснат в това пътешествие, зависи какво ще се случи на сцената. Понякога те стават толкова важна част от историята, че започвам да усещам, че заедно създаваме ново преживяване всеки път.
Това взаимодействие и реакциите на публиката са в основата на динамиката на представленията. Тяхното участие може да бъде несъзнателно, но то всъщност става част от живото изживяване на творбата. И това е най-красивото — когато публиката не само гледа, но и става част от процеса, от момента. Вярвам, че това създава най-силните и автентични изживявания и че то не може да бъде предвидено, а се изгражда в процеса на взаимодействие между мен и тях.
С кои артисти ти допада да си колаборираш?
С удоволствие работя с артисти, които споделят открито своето творчество и са готови да рискуват заедно с мен в процеса на създаване. Много ми допада да си партнирам с хора, които не се страхуват да изследват нови идеи и да експериментират извън познатите рамки. Това могат да бъдат както танцьори, така и композитори, драматурзи, визуални артисти – за мен е важно да работим като екип, в който всеки носи своята уникална перспектива и креативност, но същевременно сме в състояние да изградим едно общо творческо пространство.
Обичам да работя с хора, които умеят да слушат и да разбират, че процесът на сътворяване е като пътуване, на което всеки от нас допринася със своето лично преживяване. Това е процес на споделяне, който води до създаване на нещо повече от отделните части – наистина вярвам, че магията идва от синергията между различни артисти и идеи.
Разбира се, в своя професионален път съм изградила кръг от хора, с които често работя – моите партньори Симона Тодорова и Стефан Цеков, Николай Райчев (фотограф и видеограф). От скоро работим и с Васил Зелямов, като премиерата на общия ни проект VERTIGO ще се състои на 14-ти май от 19:30 ч. в Yalta Art Room.
Сблъскваш ли се с трудности по пътя на създаване на творчески проекти и реализирането им на територията на нашата страна?
Мисля, че всеки един артист на свободна практика е изправен пред трудности в създаването и реализирането на проекти. От една страна е изключително трудно да съумееш да финансираш идеята си, тъй като програмите не са много на брой,а и бюджетът не е голям. От друга страна независимите пространства също не са много. Много често скачам в идеята и на своя глава, със собствено финансиране, цената на което е обаче безмилостен график с работа на две места и репетиции.
През месец май предстои да видим и пърформанса „Чертеж на съня“ на сцената на Сфумато. Какъв е фокусът и философските теми, които засягат случването на този проект?
Точно така. “Чертеж на съня”, който създадохме заедно със Симона като хореограф, а аз асистент и изпълнител, ще представим на 9-ти май от 19 ч. в Сфумато.
Представлението се фокусира върху теорията за несъзнаваното на К. Г. Юнг като извор на потиснати желания, в един свят, който е точно толкова витален и реална част от живота на индивида, колкото съзнаващия, ‘’мислещия’’ свят на Аза. Той обаче е безкрайно по-широк и по-богат. Езикът и ‘’хората’’ на несъзнаваното са символи, а средствата за комуникация са сънищата.
Приемайки съществуването на несъзнаваното, това би допуснало наличието на два ‘’субекта’’ или с други думи – две личности в един и същи индивид. Търсенето и запознаването със себе си в тази дуалистична човешка природа, често достигат връхната си точка в състоянието на разпад – неврологични състояния, липса на сън, обърканост и др.
Разпад на телесното. Разпад на съзнанието. Разпад и на несъзнаваното.
Но след всеки разпад, следва изграждане.
И така отново и отново.
Кой е любимият ти фрагмент от този пърформанс?
Не мога да отделя един-единствен любим фрагмент, защото целият пърформанс е като вълна, която ме отнася ту към външния свят, ту дълбоко навътре в мен самата. Всеки миг се прелива в следващия като дъх или пулс, създавайки усещане за безкрайно движение между светлината и сенките на вътрешния ми свят.
Кои са твоите вдъхновители и с кoго би си партнирала в обозримото бъдеще?
Моите вдъхновители са творци хора, които не се страхуват да се потопят дълбоко в човешката емоция и да я превърнат в универсален език. В обозримото бъдеще бих искала да си партнирам с артисти и колективи, които търсят истината чрез експериментиране и искреност в изкуството. Мечтая за срещи, в които творчеството не е просто проект, а споделено пътешествие.
Какви са посланията, които отправяш към публиката и съвременното общество чрез твоите творения?
Чрез моите творения отправям покана за забавяне, за вслушване в себе си и за истинско присъствие. Стремя се да създавам пространства, в които човек може да си позволи да бъде уязвим, да усеща, да сънува наяве.
Отправям и послание за събуждане – за разрушаване на удобните илюзии, в които често се вкопчваме. Искам да предизвикам публиката да погледне отвъд фасадите, да поставя въпроси, а не само да търси отговори. Към съвременното общество се обръщам с призив за повече смелост – да се живее осъзнато, да се избира личната истина пред масовите заблуди и да се отстоява човечността в един свят, който все повече се отчуждава. Нека не се изгубваме в шума и бързината, а да се завръщаме към автентичното, към човешкото, към онези тихи вътрешни гласове, които понякога ни водят по-далеч от всяка карта.
И за край на този доста приятен разговор ще те попитам, би ли искала твоите проекти да присъстват в сферата на мейнстрийм събитията?
Честно казано, не гоня място в мейнстрийма. За мен е много по-важно моите проекти да останат живи, искрени и неподправени, отколкото да бъдат адаптирани към масовия вкус или да се съобразяват с външни очаквания. Не смятам, че изкуството трябва да бъде измервано със стандарти, наложени от популярността или търговските интереси. Ако мейнстрийм събитията съумеят да приемат и уважават различността, дълбочината и автентичността на това, което създавам, бих участвала, но само ако мога да остана вярна на себе си. В противен случай, предпочитам да остана в периферията, където понякога се раждат най-истинските и необикновени неща. Там, извън шумния поток, се намира свободата да изразяваш себе си без компромиси, а това е най-ценният път за мен.
Автор:
Галя Давидова
Фотографи:
Vertigo – плакат и визия – Яна Лозева
„Чертеж на Съня“ и „.Лишени“ – Николай Райчев
