За нея музиката дава желания, способна е да преобръща и тъмното, и заслепяващо светлото в спокойствие. Когато е на двадесет години, вече е напълно сигурна, че иска срещите ѝ с музиката да се превърнат в едно безкрайно общуване. Това общуване и преоткриване продължава и до днес, когато музиката е неразделна част от живота ѝ – там тя среща онази част от себе си, която казва открито какво ѝ е, среща хора, които харесва и които ѝ помагат. За новия албум, озаглавен на една от песните в него – „Silver button“, за хората, на които разчита, за мечтите и за предстоящите концерти в страната днес разговаряме с Даниела Белчева.
Здравей, Даниела! Къде те намираме?
На един път, който не знам къде ще ме отведе, но по който поне засега ми е интересно да вървя, защото срещам една част от себе си, за която мислех, че няма да си каже какво ѝ е. А е хубаво да си кажеш какво ти е. По този път срещам и хора, които ми харесват и помагат.
Как би описала себе си на едно дете например?
Винаги питам децата дали обичат да пеят, и се опитвам да им кажа как музиката може много повече от това, което те си представят. Обичам да пея, казвам, а ти? Харесваш ли пеперуди? На мен ми спират дъха. Обичам да ходя, когато асфалтът все още не е изсъхнал от дъжда, не се смея често, но когато го правя, ме заболява коремът. Обичам птичките, не се виждат чак толкова, но се чуват. В двора ни звучат така, като че ли аз съм в техния дом, а не те в моя. Живея до една гора. Имам си дете, обичам да го прегръщам, минава ми от това. Харесвам зеления цвят на тревата.
Кога се срещна с музиката?
Дали я помни човек тази първа среща? Защо пеем толкова свободно като деца, не сме ли я вече срещнали преди това? Спомням си, че майка ми ме записа в детска хорова школа по препоръка на учителка. И оттогава по хорове за малки, после за по-големи, репетиции, концерти и турнета, респект към и доверие в диригентския перфекционизъм. А осъзнато, мисля, че някъде на около двайсетгодишна възраст бях вече сигурна, че искам тези срещи с музиката да се превърнат в едно безкрайно общуване. Мисля, тогава чух Ела Фицджералд за първи път (и не само)… ужас, колко късно!
Кой е първият ти детски спомен, свързан с нея?
Ако музиката е изкуство, което има по-голям смисъл, когато е от и за повече от един човек, и това свързва хора и пространство, то първият ми такъв малко по-голям детски спомен е, когато се чувствах неудобно с червената връзка на хоровата униформа. В предучилищна възраст униформите не ми бяха още познати и се чувствах непривично. Залата беше пълна и задушна.
Какво обичаш да пееш най-много?
Мисля, че не мога напълно да конкретизирам стил и жанр. И като цяло, ми се струва, че е хубаво музиката да може свободно да излиза от жанровите рамки. Често в определена творба може да се натъкнеш на нещо друго, скрито вътре. Не се смятам за познавач. Има мелодии, които са ми много красиви, тях харесвам да изпея. Друг път има състояния, които искам да изпея. Музиката дава желания, способна е да преобръща и тъмното, и заслепяващо светлото в спокойствие, като някакъв висш баланс. Вълнуват ме още самите звуци, тембъра, с които музиката говори, начина, по който излиза от един артист, или от мен самата .
Кои са артистите, от които черпиш вдъхновение и които те зареждат да се развиваш?
Имената им с времето се променят. Насищаш се на едни, търсиш други, нови, после пак се връщаш към някои от първите. Чуваш ги по друг начин или откриваш нещо, което кореспондира с нагласата ти в настоящия момент. Не че си го пропуснал, а просто не си го разбрал по начин, по който би могъл. Питала съм се дали е нужно да разбираме точно това, което преминава през артиста, когато го слушаме. Мисля, не. Разбираме си нашето чувство, то не е същото, то е сродник. И това е магия. Свързва различни души, които преживяват своето нещо като част от едно по-голямо цяло. Прави ги сродни.
В този момент от живота си не слушам музика постоянно, не остава много време. Например мога да кажа последните неща, които съм си пускала: Moonchild, Cory Wong, Hyperborean Arild Andersen, Michelle Willis.
Колко точно струва да се отдадеш на мечтата си в България?
Струва време. Струва решаване на трудни за мен задачи: Какво трябва да се направи, за да се опитам да се доближа до нещо. Струва опитване наново. И неподредена къща. Струва даване на сметка за разни неща. Но е хубаво, хубави неща се предлагат срещу тази цена. И се намират хора, които искат да помагат, които искат да бъдат част от това. Стигам пак до приказката за хората и срещите.
Тази година издаде втори албум, разкажи ни малко повече за него…
Албумът е озаглавен по една от песните в него – „Silver button“, в която си представям, че съм копче от нечие палто. Наивно колкото щеш. Харесвам си я обаче тази наивност, прави обикновените неща да изглеждат нови и вълнуващи . Албумът съдържа пет парчета , които мисля, че смесват малко от поп-музиката, малко от джаза и от американския фолк, малко от романтичността на баладите, малко от спокойствието на самотните пътища, много от мен самата и много от музикантите, които свирят – Милен Кукошаров, Михаил Иванов и Димитър Семов. Автор съм на музиката и на текста на всички заглавия, а аранжиментите са плод на спонтанна работа в репетиционното студио. Благодарна съм на Митко Семов, че още от първия албум видя моята музика по начин, по който бих искала да звучи, и зададе посока и в двата албума. Негова беше идеята да свърже моята музика с Милен Кукошаров, който внесе себе си с неповторимия си почерк, също и с Михаил Иванов. Прекрасни музиканти са и тримата.
Кои са артистите, които ти помагат по албума?
Освен основните „играчи“, за които вече разказах , има и едни други артисти, чиято помощ е много важна. Константин Кацарски записа и мастерира цялата продукция, Мариета Ценова работи по визията на корицата, Кево Ванлян е фотографът, Димитър Трайчев – един човек и дизайнер, чиято про-боно папка и заразна енергичност ме подкрепят от много години насам . Ще спомена и Мира Кацарова, чиято помощ в случая не е от творчески характер, но е помощ от артист, който ме усмихва и ме кара да вярвам.
Сама ли пишеш музиката и текстовете на песните?
Да. В повечето случаи това се случва до прозорец, през който гледам навън. Искам да виждам надалеч, а и моят прозорец ми показва различни картини всеки ден. Случва се песента да започне, докато вървя пеша, и ако ми хареса, си налагам да запомня това начало, за да го продължа вкъщи. Понякога то се трансформира в среда. Хрумванията се случват, когато съм в една по-особена настройка, разпознавам си я. Едновременно съм вътре и вън от себе си, едновременно съм рехава и наситена. Едновременно тук и някъде другаде. Пристрастяващо усещане.
Къде можем да те чуем?
Като част от проект, подкрепен Национален фонд „Култура“, през юни среализирахме три концерта във Варна , Пловдив и София. В последствие получих покана от AtojazZ фестивал, лятна сцена „Арт лято“ – Велико Търново и Пловдив Джаз Самър, където представихме музика и от двата албума. Предстои ни концерт в БНР през ноември.
И не на последно място: За какво мечтаеш?
Мечтая си детето ми да се чувства добре в неговия път. Не съм сигурна дали са точно мечти, а по-скоро са желания. Искам хората да се замисляме повече за това кое е важно и какво ни трябва, за да има непресторена, истинска усмивка на лицата ни, идваща от усещането, че всичко е наред.
