Галина Борисова е добре позната на родната и международната танцова сцена. Нарича себе си хореограф – мутант. Активен блогър в платформата „Предпочитания за танц“, и автор на книгата „Танцови представи и артистични предпочитания“, изд. НБУ. Програмира събития в галерия Етюд и заедно с Ани Колиер е основател на фестивал „Етюди и приятели“. „.Днес разговаряме с Галя по повод новия й пърформативен спектакъл „4G – Ретроактивна интерференция“, чиято премиера в София ще бъде на На 15 и 22 януари, 2023 от 19:30 часа, в галерия „Етюд“.
В какво настроение ви намираме след премиерата на най-новото ви представление?
Чудесно. Последните дни на 2022 почиствах в преносен и буквален смисъл и не разбрах как дойде 2023г. Смених си старите прозорци и приключих с някои отговорности. Понякога това се случва неусетно, без да сме планирали. След назряло недоволство вратата понякога се затваря автоматично, както казва Марсел Пруст. Но, още не съм се научила как да измия прозорците, без да има петна по тях. Изисква се търпение, а то понякога се е отклонило…Искам да съм оптимист, въпреки че настроението за 2023 няма как да не е белязано от войната, или по-точно от войните, от пренареждането на нови съюзи и нови разделения. Уви, България като че ли отново е в изчакване и не е категорична в поемането на курса! Интересно ми е кой ще се качи в Ноевия ковчег. Но се надявам на справедливост.
Как бихте описали Вие, самата представлението си?
„Ретроактивно интерфериране“, както е пояснението в заглавието. С няколко думи: стигнах до извода, че старото не се съвместява с новото, консервативното не си взаимодейства с прогресивното – те по презумпция са несъвместими, технологиите го доказват. Виждаме приложението му и в социума и в личното си ежедневие. Това е антична битка между вертикално и хоризонтално „управление“, между доброто и злото у хората, между приятели и врагове… Написах повече за представлението в блог-платформата „Предпочитания за танц“ където можете да прочетете повече. Сдобихме се и с прекрасен критичен анализ на Ани Васева, публикуван в платформата нови Драматургии – можете да го прочетете тук.
Какво се оказа в този експеримент – успява ли съвременния изпълнител да интерферира с останалите или предпочита да остане индивидуалист?
Съвременният изпълнител обикновено работи в колектив, кооператив, група на съмишленици или съратници, или както искате го наречете. Сценичното съвременно изкуство е дело на много хора, където не е привична вертикалната структура на организация, въпреки че лично аз не вярвам много в колективното, там отговорностите се размиват. Тези, които се опитват да имат повече права или привилегии отпадат от групите по естествен път. Ако, обаче не си готов да работиш отговорно и няма толерантност към различното – попадаш в собствения си капан на изолация. Съвременните сценичните изкуства се случват в хоризонтални екипни структури, докато класическото изкуство е родено при други правила на йерархията. Тук не казвам, че вертикалът трябва да е диктатура или, че при хоризонталния принцип съществува демокрация, просто това са различни подходи – накрая всичко се свежда до това човек да живее в групи и да интерферира с някого. Който иска да е индивидуалист ще трябва да развие соловата форма. Последните години ми е интересно да чета и мисля за изкуствения интелект, за възможните сценарии при намаляване участието на човека и каква ще е неговата роля в по-далечното бъдеще.
Какви са шансовете един ден апокалиптичните картини в представлението да се превърнат в реалност?
О, представяхме си много забавни апокалиптични картини с екипа, но накрая представлението стана много ведро. Не ни интересуват възможни лоши сценарии, искаме да триумфира животът, колкото и да ни е омръзнал. Човек губи способността да говори членоразделно в джунглата на конкуренция, но все пак, нали искаме да имаме някой до нас, с който да си говорим по време на вечеря? По-скоро в представлението се забелязва една умореност, изпълнителите влачат краката си в еднотипни пантофи, облечени в евтини дизайнерски гащеризони, притиснали бутилки с биологичен материал и саксии с индришета, главите им са покрити с азиатски плетени кошници, всичко изглежда като след „разпищолило“ се парти или рожден ден с много коктейли, Ксaнакс и най-вече Скинос. Тук, в конкретния случай, бъдещето не ни плаши, то ни кара да живеем като за последно. Надявам се, че представлението носи ведрина и желание да мръднем малко от собствения си комфорт. Затова нямаме точно фиксирана хореография, работим в отворена структура на внезапно композиране. Аз лично чакам Армагедон с нетърпение. Все някога планетата Земя ще се „бъгне“, меко казано. Не може да се говори само за пари, ресурси и влияние. Старите идеологии не са привлекателни, а нови не ни се предлагат.
Екипът на представлението е почти изцяло дамски – Вие като хореограф, четирите изпълнителки, костюми, фотограф. Това затрудни ли работата Ви или напротив?
Нашият екип е избран специално в една „квадратна“ конфигурация, изпълнителите са облечени в безформени костюми не приличат изобщо на дами. По-скоро е някакво множествено число от среден род, унифицирани са. Като след апокалипсис, когато е важно да са останали хора, които да репродуцират други хора, или като някакви същества, които създават други същества. Напоследък наблюдаваме използването на определени групи малцинства с политически цели, или създаването им – някой става жертва неволно, или играе роля на жертва или герой, за да се хване нов електорат – и това отново с политически цели. Човек сам става затворник на собственото си тесногръдие. Модната индустрия предлага “unisex” размери, принтирани унифицирани дрехи… пижамите и чехлите имат ново символично значение, даже друга функция, милитаристичният цвят е изнесен в култ, оръжия дрънкат навсякъде… Къде ти тук има място за дами?
Какво могат да направят хората, за да бъдат по щастливи и вдъхновени?
Повече секс, приятели, минерални басейни, разходки сред природа – все банални неща. Но и повече отговорност и да не се проспиват моменти, когато се решават важни неща около нас или за нас.
Какво искате да попитате Вашата публика?
Не я питам, тя сама идва и ме пита понякога. Отдавна съм се отказала да питам. Но имам въпроси. Например, защо публиката търпи да е свидетел на несъстоятелни спектакли, на фалшиви звезди, на остарели „мечки“ и нечистоплътни „лисици“, и най-вече защо търпи да я обиждат? Много елементарно е да обявиш това което правиш за елитарно, или просветителско. Винаги има един или няколко души, които са по-умни от нас, и те може да се окажат сред публиката. Не е нужно да я ухажваме, цяло щастие е, когато я има и това е достатъчно.
Имате ли идеи за следващ проект?
Да, едно трио от бивши балерини, нещо за детските неосъществени мечти. От малка обожавам класическата музика и класическия танц и все още ме забавлява какво може да се направи с това наследство – как то може да се сприятели със съвременното, или обратното. Както казва майка ми: животът е толкова тежък, че е добре на сцената да е забавно.
Пожелайте нещо на нашите читатели.
След като се прочетат отговорите на това интервю да изгледат филма „Glass Onion“.
