Той е доктор по Психология на развитието, преподавател, писател и запален пътешественик. След 13 години в Щатите, където има блестяща кариера и успешен бизнес, решава да се завърне у нас, за да развива образователни програми и културни инициативи. За него материалните придобивки и кариерата обаче не са достатъчни, за да бъде щастлив, защото в основата на човешкото щастие са близките приятелства, обичта и искрените отношения. Той е Иван Владимиров – Нав, и с удоволствие днес те срещаме с него, за да си поговорим за живота, за хората и за неговата нова книга.
Здравей, Нав! Можеш ли да се представиш на читателите ни така, както би се представил на едно малко дете…
Обичам да се смея, по възможност в дует. Обичам да играя и да се споделям. Обичам да обичам. Всичко правя през енергията на тези няколко неща. Без значение дали преподавам, консултирам като психолог, пиша или говоря в предаванията ми – влагам същата енергия, както когато съм в ескейп стая или на бордова игра. Животът е очарователно животно и иска да бъде опитомен.
Как и кога реши за заминеш за Америка, колко време живя там и какво научи?
Първо ходих на две бригади и една стажантска програма. Това ми позволи да спестя достатъчно пари, така че да си купя много свободно време, което инвестирах в четене, писане и ходене по всякакви културки – класически концерти, театър, джаз, европейско кино. Спомням си как не бях щастлив от нивото си и се зарекох да облагородя себе си културно по най-бързия начин.
През 2007-а отидох да карам магистратура, а след нея и докторантура. В Лас Вегас, тази детска площадка за възрастни. По ирония на съдбата там е една от най-добрите катедри в моята специалност – психология на развитието. Паралелно с ученето се забавлявах на сто, пробвах какво ли не, събрах богат опит. Много ми харесваше да имам няколко паралелни живота – академичен, бохемски, предприемачески.
След като завърших, преподавах, развих бизнес, ожених се, пътувах къде ли не. Но Америка ми поомръзна, защото е екстремно материално общество, а мен луксът не ме топли много. Затова през 2020-а реших да се върна в България, за да се отдам на истински смислени неща. Смятам, че всеки носи отговорност към родината си, като към майка. Последната година започнах две предавания – рубрика в „100% будни“ по БНТ всеки четвъртък от 9.15 сутринта, и по канала „Видимо и невидимо“, който се излъчва по ТВ+ в 17.30. Издадох трета книга – „Вегаски истории за мистици и простаци“, която се прие с ентусиазъм от критици и читатели. Също започнах практика като психолог и коуч, където помагам на хората да намаляват стреса и да водят балансиран начин на живот. Много съм щастлив, че правя точно тези неща.
Американският ми период беше интересен и полезен, но в действителност беше само подготовка за нещата, които винаги съм искал да правя.
Кога с психологията се срещнахте и решихте да вървите по една пътека?
След като завърших МИО в УНСС, реших, че икономиката не е за мен и станах преподавател-доброволец на три групи с ученици 10-и клас в 35-о училище. Гледахме класическо кино заедно, разказвах им за литература и изкуство, правехме дискусии на важни теми. Това ми „лепна“ чудесно и реших, че страстта ми е да преподавам и да помагам на хората да откриват света на идеите. Затова отидох да уча в университета на Лас Вегас, първоначално с акцент върху педагогическата психология, която постепенно преля в психология на развитието. Невероятно интересно ми е как се развива човешкият ум, как на всяко следващо ниво на израстване виждаме света с нови очи – по-богат на нюанси, по-смислен.
Тъй като минах през рак и други тежки болести на 20+, винаги съм имал интерес и към позитивната психология, така че паралелно с основната ми специалност изчетох и всичко на тази тема.
Разкажи ни малко повече за „Вегаски истории“…
„Вегаски истории за мистици и простаци“ е концептуална книга, защото освен с разцепващи от смях истински истории от годините ми в Лас Вегас, тя е пълна и с важни психологически закони. Самата конструкция на книгата е такава, че да създава ментално израстване чрез принципите на когнитивния дисеквилибриум. На човешки език това ще рече, че историите изненадват, шокират, провокират размисъл и съпоставяне на гледни точки и ментални модели.
Спомняш ли си първия момент, в който усети, че писането е твоето нещо?
Бях силно затормозено хлапе, защото имах сериозни проблеми в семейството и в училище, където ме бяха взели на мушка разни неприятни хлапета. Книгите ми станаха бягство от злощастната действителност. Постепенно от приключенски романи и кримки преминах към сериозна литература и поезия. Поезията много ме вдъхнови и в началото пишех само стихове, които ми помагаха да изразя болката и фрустрацията си, но после магията на словото си каза думата и постепенно писането ми се превърна в екзалтирана прослава на живота. Беше процес на трансформация, който може да се сравни с разпадането на гъсеницата на каша в пашкула, за да се превърне в пеперуда.
Авторите, от които се вдъхновяваш, са…?
Тъкмо издавам книга, която е обяснение в любов към любими автори и произведения. Казва се „Четенето като множествен оргазъм“. Сред авторите в нея са Кърт Вонегът, Борис Виан, Тери Пратчет, Уилям Уортън, Марк Твен, Ромен Гари, Мишел Турние, Селинджър, Стайнбек, Херман Хесе, Даниил Хармс, Милорад Павич, Борхес и разбира се, култовият Людмил Станев, на когото е посветена книгата. Всички тези любими хора са оставили неизлечима следа в душата ми. Книгата, разбира се, е написана в моя запазен стил „за забавноразвиващи се“, който комбинира хумор, ирония, лиричност и много психология. Например имам есе върху речта на Марк Твен за ползите от онанизма и разказ за това как да се четат дебели книги по аналогия на секса с дебела жена (което си е сексистка шега, но в случая разказана с много ирония).
Знаем, че наред с приключенията в живота, си се сблъскал и с диагнозата „Рак“. Знаем и, че темата е лична, но бихме били благодарни, ако разкажеш, защото ни четат хора, които се срещат със същото и тепърва ще се борят, за да продължат напред…
Ракът беше огромна благословия (голям и скъп омар, хаха), защото отключи джедая в мен. Бях на двайсет и седем и все още робувах на много от житейските условности и стереотипи. Като повечето хора и аз живеех неосъзнато и инертно. След операцията ме пратиха на химиотерапия, но помолих доктора да ми даде два месеца, за да пробвам нещо сам. Интуитивно се потопих в усещане за радост и благодарност за всичко прекрасно в живота. Изпитвах интензивна положителна емоция ежедневно. След два месеца, огромното количество туморни клетки в кръвта ми бяха изчезнали. Така започна пътят ми на озарено същество и интересът ми към позитивната психология.
Кой беше най-големият ти двигател по това време?
Дадох си сметка, че величието на човека се състои в силата му сам да решава как да приема събитията. Без значение какво ни се случва, ние сме тези, които го интерпретират като добро или лошо. На китайски, пиктограмата за проблем се състои от символите за криза и възможност. Ние решаваме коя от тези пътеки да поемем. Или както е казал Милтън в „Изгубеният рай“, умът превръща адът в рай и раят в ад. Обективно погледнато в живота няма хубаво и лошо, това е фалшива дихотомия. Всяко преживяване е енергия, която можем да омесим в нещо прекрасно и смислено. Чудесни примери са Виктор Франкъл и Георги Фалуди, които успяват да превърнат ужасяващия си опит в нацистките лагери на смъртта във вдъхновяващи дейности. Франкъл създава психотерапевтичния метод на логотерапията, а Фалуди – невероятна поезия.
Как диагнозата промени възприятията ти за света?
Събуди ме от механичното съществуване по чужди правила и ме запрати в приключението да откриеш себе си. Ракът беше част от поредица разтърсващи събития, които ме извадиха от нормалността и обикновеността, направиха ме демиург на живота ми.
Как минава един твой ден сега?
Сутрин си отделям около час за йога, дихателни упражнения, медитация и положителна емоция. Изключително важно е да започваме деня си спокойно и с радост. После задължително чета час-два, а след това консултирам клиенти, подготвям предавания, семинари, участия в презентации. Вечер пиша, виждам се с любими хора или ходя по концерти и пиеси.
Къде психологията и изкуството се срещат?
Хахах, книгите ми отговарят най-добре на този въпрос. Психологията на развитието се съчетава чудесно с изкуството, защото в основата им са заложени едни и същи принципи. Доброто изкуство умее да забавлява и да трогва, то пробужда и променя. Моят метод е хуморът. Както казва Марк Твен, ако нямаш чувство за хумор, вероятно нямаш никакво чувство.
На какво си се посветил в момента?
На творчество и образователни инициативи. Вече споменах за новата ми книга и предаванията. На 11 декември 2021-а започвам първия ми семинар по когнитивно развитие, който ще научи участниците как съзрява човешкия ум и как можем да постигнем по-високо ниво на комплексно и критично мислене. Освен това в канала „Видимо и невидимо“ представям важни теми като емоционална интелигентност и изграждане на смисъл, като срещу символична такса давам клинично тествани упражнения за тези важни психологически аспекти.
Също така гледам да общувам активно с хората. За мен свързването е основен източник на радост и вдъхновение. Срещам се непрекъснато с читатели и зрители, гледам да съм полезен с каквото мога. Мечтата ми е да създам пространство за култура, евентуално в новия център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, където да има постоянна програма от лекции, семинари, дискусии и игри, които да помагат на хората да стават по-зрели и мислещи.
На последно място, но не и по важност – какво би казал на всеки, който чете това интервю. Но минава през труден период, и не се чувства достатъчно сигурен в себе си, губи смисъл, и иска да се хване за нещо, за да продължи…
Ще кажа, че всичко това е временно. Животът е цикъл и трябва да го гледаме като цяло, а не на парче, което да назоваваме хубаво и лошо. Още повече диалектиката на развитието предполага, че трябва да минаваме през предизвикателства и трудности, за да достигаме нови нива на осмисляне на света и на щастие. Ще повторя и казаното по-горе – всяка трудност е просто енергия, която да канализираме в постигането на нещо. Проблемът на повечето хора е, че преживяват живота вторично, през представите си, като често се самонавиват кое е зле и колко точно. Това си е турска сапунка и се губи много време в емоционално реагиране на неща, които са само в главата ни. Затова съветвам всеки в труден период да си каже, че ситуацията е въпрос на гледна точка и да потърси продуктивна такава, като активно се извади от текущия си контекст чрез разходка сред природата, вдъхновяваща книга или спонтанно пътуване до екзотично място. Който не успява да се справи сам, нека потърси помощ от коуч или психолог като мен.
Фотограф: Евгени Кирилов
