Автор: Жан Мар
В една емоционална сряда вечер след концерта на “ JEREMY?“ в Кино Кабана разговаряме с фронтмена Ерсин Мустафов и барабаниста Адриан. Тяхната музика и енергия събират почитатели от различни поколения, а групата е живото доказателство, че рокът в България не просто оцелява, а намира нови посоки. Говорим за еволюцията на гласа, промяната в състава, смисъла да останеш верен на себе си, уроците от малкия град и големите сцени, бъдещите планове и смисъла на музиката отвъд комерсиалния успех.
Ерсин, познаваме се както като приятели, така и като музиканти. Преди концерта си говорихме с Ташо за това как участието ти в различни проекти е променило гласа ти – звучиш по-пластично, по-интересно и силно. На какво отдаваш тази промяна?
Ерсин: Първо за гласа – благодаря, приемам го като комплимент. Най-вероятно се дължи на това, че, както ти казах, пея в различни проекти от известно време. Може би тази ангажираност с различните проекти ме накара да започна да работя за гласа си, както съм правил за всичко останало. Никога не съм обръщал внимание на пеенето така, както например да се науча да свиря на бас китара, китара или да анализирам музика, да пиша музика целенасочено, професионално. Започнах да разглеждам пеенето и гласа си изцяло по този начин, което е изключително важно и не знам защо толкова години съм го пренебрегвал. Започнах да се разпявам преди всеки концерт – абсолютно класическо разпяване, 10 минути преди всяко излизане на сцена. Това промени много неща, защото аз лично не съм първа младост и не пея естрада, а пея рокендрол, където има така нареченото „изнесено пеене“ и белтинг, което всъщност е доста опасно нещо, ако не знаеш как да го правиш, ако не знаеш как да правиш правилна постановка. Може би затова го забелязваш – благодаря, надявам се да е така. Целта е колкото се може по-дълго време човек да си запази гласа. Това е цялата идея. Другият ти въпрос беше за групата, за новия състав….
„JEREMY?“ имат солидна фен база и многогодишна история. Какви са причините за последните промени в състава на групата?
Ерсин: Както казваш, ние наистина не сме нова група. Вече не знам колко години станаха. Най-хубавото обаче е, че винаги идва и нова публика. И тази вечер също беше така. Преди във времето често питах хората: „Колко от вас ни чуват за първи път?“ Винаги има поне една пета от публиката, която идва за първи път, което е много яко. Това показва всъщност, че по някакъв начин нашата музика достига до тях. А тъй като в България сме една от въртяните групи по радиата, но поради факта, че пеем на английски, повечето хора обаче нямат представа, че това е българска група. Явно новите хора научават за нас чрез приятели, което е директен маркетинг – а да печелим нови фенове по този начин е най-якото нещо на света.
Явно това, което правим, е наистина смислено и въздействащо за хората. Има значение. Конкретно за въпроса – наистина няма някаква скандална история, няма жълтинка. Затова и не е по телевизията, защото няма около нас такива жълтини и интриги. С Роската сме изкарали 10-тина, дори малко повече – 12-13 години заедно. Имали сме невероятни моменти: записахме три албума заедно, бяхме съпорт банда на Queen, свирихме преди Arctic Monkeys, свирихме на брутални, невероятни фестивали из цяла Европа и не само. Въобще имаме невероятна история и Роската е супер талантлив и можещ човек. Но с времето хората започват да имат различни приоритети, различно виждане за нещата. И решихме просто да продължим натам по различен път. Роската има нов проект с група „Волева“. Направиха супер група с Иван Лечев и с Никеца, където той вече може да предаде това, което най-вероятно в нашата група мое би му е липсвало. Там той е основен композитор. В „Джереми“ така и не можахме да достигнем до този момент, в който всеки в бандата да е композитор. Колкото и да ми се е искало на мен през годините да се случи, така и не стигнахме до този момент. Хората се променят, някои музиканти решават, че ще направят семейство и ще се откажат от музиката, други решават, че ще емигрират. Ето, например, ние в началото бяхме без басист, сега сме с Ицака, свирим и с Боил (Каранейчев) на бас китара, и това е, защото Емо, нашият оригинален басист, преди 5 години реши да емигрира и да отиде в Лондон. Той сега живее в Лондон, и си имат детенце и е супер щастлив. Нещата се променят и това ежедневие не е леко.
Таш тази сутрин тръгна от Езерец, където са на каравана. Пристигна днес, направихме дълъг саундчек, а концертът продължи до 22:00 часа. Сега е към полунощ, тръгва си, ще спи, колкото може, а на следващия ден отново пътува обратно, за да бъде със семейството си. Това не е лесно – натоварването е огромно и не всеки е готов да живее постоянно така. Много хора предпочитат по-спокоен начин на живот, да пазят здравето и нервите си.
Трябва да призная, че с мен не се работи лесно. Когато съм гост в някой проект или в група с трибюти, съм най-лесният човек – не се намесвам и не настоявам за нищо. Но ако си част от „Джереми“, ще ти е доста трудно като характер – трудно е да не ми кажеш „майната ти“ още на първия ден, защото аз искам нещата да се случват по възможно най-ясния и категоричен начин.
Силно вярвам, че това, че тази вечер имаше толкова много хора и че остават доволни, щастливи, усмихнати, се дължи на това, че групата все още успява толкова много години да задържи ниво. Независимо, че има промени в състава, хората идват на концерт, остават щастливи и доволни. Вярвам, че това се дължи на нашето отношение и на нивото, което демонстрираме. Много е трудно да се работи с мен, много се радвам, че не са се отказали всички…
Можеш ли да дадеш конкретен пример за това как проявяваш взискателност към работата в групата?
Ерсин: Когато един артист се качва на сцената, този момент трябва да бъде специален. Това е отговорност, която не бива да се приема за даденост. За мен е много важно човек да даде всичко от себе си, когато излезе пред публика, защото носи тази отговорност към хората отсреща. Понякога, когато говоря за това, ставам по-експресивен, говоря с по-силен тон или на по-високи децибели, което понякога може да създаде впечатление, че се карам. Хората трудно приемат такъв подход, защото често им звучи като упрек. Все още се опитвам да намеря баланса – когато видя нещо неглижирано, да не реагирам толкова емоционално и да давам обратна връзка по начин, който да не се възприема като конфронтация.
Как се промени динамиката между теб и Ташо през годините? Налага ли се често да правите компромиси?
Ерсин: Няма как да не е по този начин. Може би това, че сме отраснали заедно. И по-важното според мен е, че сме израснали заеднов малък град.
От колко време се познавате с Ташо?
Ерсин: Ташо беше на 14 години, когато започнахме да свирим заедно, а се познаваме от деца. Много го обичам. Той ме разбра какъв съм още много отдавна и свикна с това нещо. За това, което ти казах в началото, че съм труден за работа. Но това, че сме израснали заедно прави нещата толкова специални. Каварна има 10 000 души население, сега може би е дори по-малко. И това, според мен, е решаващо, защото ако бяхме, да речем, от София или от по-голям град, Варна, Пловдив, нещо такова, там е по-различно, защото е голям град. Големият град има по-различна динамика. В малкия град всеки се познава. Има една изключителна близост. И тази близост е истинска, не е такава… „сега се усмихвам, пък всъщност не те харесвам“. Там ако не те харесвам, ти казвам, че не те харесвам. И толкова. Разбираш ли? И това гарантира всъщност една истинска и непресторена комуникация. Това е нещо, което не се е променило. Имали сме някакви моменти, в които сме се карали, в които сме имали различна гледна точка, но винаги сме намирали начин да имаме следващ разговор и да се разберем.
Това всъщност е най-важното. Важно е да намерите пътя за следващия разговор. Да има следващ ден. Баща ми има един лаф: Един човек не може да го наречеш приятел, ако не сте изяли една торба сол заедно.
По време на концерта засегна темата за пандемията, спомена работата си с Кирил Маричков и песента ви на български. Какви са предстоящите промени за групата?
Ерсин: Предстоят промени, да. Запознанството ни с Кирил Маричков се случи много интересно. Българското национално радио реши да направи класацията БНР ТОП 20. И хората, които създадоха тази класация, решиха да съберат всички музиканти от гилдията на една среща в Първо студио на БНР, където да се говори за принципа на класацията, за всичко. Което е страхотна идея според мен. И ние също отидохме, поканиха ни и бяхме там. Много музиканти, автори на музика – всички бяха там. И говорихме, обсъждахме някакви неща и първоначално ги обсъждахме спокойно.
Стана един музикант и каза: „Само искам да кажа, че в тази класация, за да участваш, трябва да се пее на български, а не на някакви английски, френски.“ И не издържахме – станахме, казахме, че това е безумие, да има такова предложение. Единственият човек, който стана и ни защити тогава, беше Кирил Маричков. И може би това също беше решаващо. Каза че има артисти в България, които пеят на добър английски. Такова ограничение е безсмислено, защото ни връща обратно в социализма, откъдето всички бягаме.
След това ние отидохме при него, благодарихме му, запознахме се и си поговорихме. Той каза: „Слушал съм музиката ви, страхотна е. Само едно нещо искам да ви кажа: в България никой не е успял с музиката си, ако не е пял на български език.“ Каза, че го е казвал и на Babyface Clan и Panican Whyasker това, което ни каза и на нас. Българинът иска да чува музиката, каквато и да е тя, на български език, за да я разбира.
И тогава си позамислихме, година-две след това примерно, решихме да пробваме да направим дует с него. Свързахме се, той се съгласи, песента стана много яка. Тогава станахме вече приятели и той продължаваше да ми казва: „Момчета, моля ви се, тези песни ги записвайте на български език. Правете си ги и на английски за европейските турнета, като пътувате и свирите, но за България ги правете на български.“
И в последно време съм сигурен, че може би наистина трябва да опитаме да направим нещо такова. Може би това е някакъв завет, нещо като заръка, която ни води, която позабравихме… Имаме един албум, който е готов на английски и скоро ще излезе. И може би следващият ще бъде на български език.
И един последен въпрос. Day Job е една от любимите ми ваши песни, защото разказва за баланса между музиката и другите ангажименти в живота. Съжаляваш ли понякога за пътя, по който тръгна? Ако започваше отново днес, би ли направил нещо различно?
Ерсин: Аз се чувствам истински щастливец, че имам възможността да се занимавам с това, което обичам. Какво повече да искам? Не сме станали милионери, не сме забогатели, но имаме успех. Има хора, които харесват това, което правим. Обиколили сме половин Европа, дори сме свирили в Азия. Имали сме моменти, които са били наистина фантастични – такива, за които всеки, който се занимава с музика, само може да си мечтае. Ако погледнеш глобално, най-вероятно има стотици, дори хиляди групи по света, на които това, което се е случило на нас, и този опит, който сме натрупали, не им се е случил. Така че наистина сме късметлии за всички тези магични моменти заедно – било с него или с бандата. Направо е невероятно, разбираш ли? Нямам какво повече да искам.
Да, можеше да е различно… Може би щях да се занимавам с нещо друго – да стана рибар, да си купя лодка и да ловя риба, или да се захвана с някакъв бизнес, с търговия, да преследвам финансов успех, да мога да подсигуря семейството си. Но знаеш ли колко пъти са идвали при мен хора, по-възрастни от мен, които са постигнали сериозен финансов успех, и след концерт ми казват – а това са десетки случаи – „Много исках да продължа, исках да стана музикант и да правя това, което правиш ти. Адмирации и поздравления! Аз не успях да се преборя да го направя това нещо.“ И усещам тъгата, с която го казват.
Аз не искам това за себе си – не искам да съм финансово успешен, но нещастен. Ако ще съм нещастен, предпочитам да правя това, което обичам. А не да се занимавам с нещо, което не ми е на сърце, и пак да съм нещастен. Затова вярвам, че това е дар. И за финал ще цитирам Дейв Грол: „Наградата за това, че си в група и свириш с групата си на сцена, е самият факт, че си на тази сцена.“
Фотографи: Лора Топалова и Жан Мар
