Понякога целият живот се събира в едно вдишване. В онзи миг, в който разбираш, че въздухът, утрото, усмивката на близък човек и възможността просто да направиш следващата крачка не са даденост, а дар. Симона Тозлукова стига до това прозрение по най-трудния начин – след последната си операция тя се събужда в свят, в който не може да се движи и да диша сама. Между страха, неизвестността и болката обаче започват да се появяват малките победи: едно движение, първото самостоятелно вдишване, надеждата, че животът не е свършил.
От този път се ражда „Дишай, Мона“ – книга за преживяното, но още повече за онова, което остава след него: силата да признаеш, че те е страх, любовта на хората, които вярват вместо теб, и решението да не се отказваш от себе си. В този откровен разговор Симона разказва за семейството си, за срещата със собствената болка по време на писането, за малките неща, които днес я карат да се усмихва, и за мечтата историята ѝ да даде надежда на поне още един човек. Защото и след най-трудния ден има живот, има мечти и има ново начало – понякога тихо, с една малка крачка и едно дълбоко вдишване.
Здравей, Симона! Представи ни се така, както би се представила на едно дете. Коя е Симона?
Аз съм Симона – човек, който е разбрал, че животът може да се промени за миг, но също така може да ти покаже колко силен можеш да бъдеш. Човек съм като всички останали – имам мечти, страхове и надежди. Обичам искрените хора, малките жестове и моментите, които ни карат да се усмихнем. Не обичам да се определям само с това, което ми се е случило. Ако трябва да кажа коя е Симона с няколко думи, бих казала – човек, който продължава напред, независимо от трудностите.
Заглавието на книгата ти – „Дишай, Мона“ – е едновременно кратко и много въздействащо. Каква история се крие зад тези две думи?
Тези две думи съдържат целия ми път. Имаше период, в който не можех да дишам сама и всяко вдишване зависеше от машина. Тогава разбрах, че нещата, които приемаме за най-обикновени, всъщност са най-големите подаръци.
„Дишай, Мона“ не е просто заглавие. То е напомняне, което си повтарях в най-трудните моменти – да не се отказвам, да издържа още малко и да вярвам, че един ден отново ще поема въздух сама. За мен тези думи означават живот, надежда и борба.
Връщайки се назад, кой беше моментът, в който животът ти се раздели на „преди“ и „след“?
Това беше денят на последната ми операция. Влязох с надеждата, че всичко ще бъде наред, а се събудих в свят, който вече не познавах. От този момент животът ми никога повече не беше същият.
След последната операция животът ти се променя изцяло. Кое беше най-трудното нещо, което трябваше да приемеш?
Най-трудното беше да приема, че за миг изгубих свободата си. Че вече не можех сама да се движа, да дишам и да правя нещата, които преди ми изглеждаха толкова естествени.
Но още по-болезнено беше чувството на неизвестност. Постоянно се питах дали някога ще си върна живота, дали ще проходя, дали ще мога отново да дишам сама. Това са въпроси, които никой не иска да си задава, но именно те ме научиха да ценя всяка, дори най-малката крачка напред.
Имаше ли миг, в който надеждата сякаш те напусна? Как успя да я намериш отново?
Да. Имаше дни, в които не виждах никакъв смисъл и вярвах, че това е краят. Но надеждата се върна тихо – с едно малко движение, с едно малко подобрение. Разбрах, че понякога най-големите промени започват с най-малките крачки.
Казваш, че именно малките победи са ти помогнали да продължиш. Коя малка победа никога няма да забравиш?
Първото самостоятелно вдишване. За някой друг това може да изглежда незначително, но за мен беше моментът, в който отново повярвах, че животът ми не е свършил. Тогава разбрах, че дори най-малката победа може да даде сили за следващата крачка напред.
След подобно изпитание човек започва да гледа по различен начин на живота. Какво днес цениш много повече, отколкото преди?
Днес ценя най-обикновените неща – въздуха, спокойния ден, усмивката на близките ми, възможността да се събудя сутрин. Това, което преди приемах за даденост, сега е истински подарък. Научих се да се радвам на малките моменти, защото именно те правят живота голям и красив.
Как това преживяване промени отношението ти към любовта, семейството и хората около теб?
Промени ме напълно. Разбрах, че истинската любов не се измерва с красиви думи, а с това кой остава до теб, когато ти е най-трудно.
Моето семейство беше до мен всеки ден. Имаше моменти, в които аз самата не вярвах в себе си, но те вярваха вместо мен. Днес знам, че без тяхната любов, търпение и сила едва ли щях да стигна дотук. Това е нещо, за което ще бъда благодарна цял живот.
Кои хора бяха твоята най-голяма опора в най–трудните моменти?
Без съмнение – моите родители. Те не се отказаха от мен нито за миг. Бяха до мен в най-тежките дни, когато аз самата трудно намирах сили да продължа.
До мен беше и брат ми, както и хора, които ми подадоха ръка с добрина, внимание и човечност. Понякога не осъзнаваме колко много може да означава нечие присъствие, докато не преминем през изпитание.
Имаше ли човек, който с една дума, един жест или едно присъствие ти даде сили да продължиш?
Да. Имаше хора, които ми дадоха надежда не с големи обещания, а с отношението си. В трудните моменти, дори без да осъзнават точно те ми помагаха да продължа. Когато някой те изслуша, погледне те с уважение и ти покаже, че вярва в теб, започваш малко по малко и ти самият да вярваш. Понякога точно това е достатъчно, за да намериш сили да продължиш.
Кога разбра, че историята ти трябва да бъде разказана в книга?
Когато осъзнах, че ако моята история помогне дори на един човек да не се откаже, значи всичко, през което съм преминала, има смисъл.
Кое беше по-трудно – да преживееш всичко това или да го опишеш с думи?
Да го преживея. Но докато пишех, преживях всичко отново. Имаше моменти, в които плачех, докато пишех, защото всяка страница връщаше спомени.
Докато пишеше, имаше ли моменти, в които се наложи отново да се срещнеш със собствената си болка?
Да. Но разбрах, че понякога трябва да погледнеш болката в очите, за да можеш най-накрая да продължиш напред.
Какво би искала да почувства всеки читател, когато затвори последната страница на „Дишай, Мона“?
Надявам се да затвори книгата с повече вяра, отколкото е имал, когато я е отворил.
Не очаквам всеки да е преживял това, което преживях аз. Но всеки човек има своя битка. Ако след последната страница някой си каже: „Щом тя не се е отказала, няма да се откажа и аз“, тогава книгата е изпълнила своята мисия.
Какво всъщност означава за теб думата „сила“?
Преди мислех, че силните хора никога не плачат. Днес знам, че силата няма нищо общо с това. Силата е да признаеш, че те е страх, и въпреки това да продължиш. Да плачеш, да се съмняваш, да падаш… но всеки път да намираш причина да станеш отново. За мен силата не е липсата на слабост. Силата е решението да не се предадеш.
А какво означава за теб „надежда“?
Надеждата е светлината, която остава дори когато всичко останало изглежда тъмно. Тя беше причината да не се предам.
Ако можеше да се върнеш назад във времето и да кажеш само едно изречение на онази Симона, която лежи след операцията, какво щеше да бъде то?
Бих я прегърнала и бих ѝ казала:„Не се страхувай. Един ден ще се гордееш със себе си, че не се отказа.“
Какво те кара да се усмихваш днес?
Причините да се усмихвам днес са много повече, отколкото преди. Семейството ми, хората, които вярват в мен, и читателите, които ми пишат, че книгата им е дала надежда. А специално място в сърцето ми има моето куче Акира. Тя е част от ежедневието ми и ми напомня всеки ден да се радвам на малките неща. Винаги успява да ми подобри настроението, независимо какъв ден имам. Само с присъствието си успява да ми донесе спокойствие и усмивка.
За какво мечтаеш днес?
Мечтая най-вече да бъда здрава и да продължа да вървя напред. – Мечтая книгата ми да достигне до повече хора и да им даде надежда. – И мечтая някой ден, когато някой чуе името „Симона Тозлукова“, да не си спомня само за болката, а за човек, който е избрал да не се предаде.
Какво е онова нещо, което никога не искаш хората да забравят, след като се запознаят с твоята история?
Че никога не знаем колко силни сме, докато животът не ни постави на изпитание.
И още нещо – никога не трябва да отнемаме надеждата на човек. Понякога една добра дума може да промени нечий живот, а една лоша дума може да остане в сърцето му с години. Затова нека бъдем по-добри един към друг.
И накрая – ако днес някой гледа това интервю и преминава през най-тежкия период в живота си, какво би му казала от сърце?
Бих му казала първо да не се обвинява. Когато човек преминава през тежък период, често си мисли, че никой не го разбира или че никога няма да се почувства по-добре. Знам колко истински изглеждат тези мисли.
Но животът не свършва в най-трудния ни ден. Понякога ни трябва време, за да видим, че и след болката има живот, има мечти и има ново начало.
Не се страхувай да поискаш помощ. Не се срамувай от сълзите си. И не се сравнявай с никого. Всеки има свое темпо и своя битка. Най-важното е да не спираш да вярваш, че заслужаваш по-добри дни.
Ако днес не можеш да направиш голяма крачка, направи малка. И ако не можеш да вървиш бързо, върви бавно. Важното е да не се отказваш от себе си. Един ден ще си благодариш, че си издържал.
