Безапелационната победа на DARA на Евровизия направи така, че в момента целия свят гледа към България и към българското изкуство и култура. Не сме убедени до каква степен все още ние, българите, осъзнаваме какво направи талантливата певица за страната, но със сигурност нещата вече никога няма да са същите. Интересно е, че паралелно с това културният бранш у нас е в една сложна и объркана ситуация, в която същите тези талантливи български артисти, които вече абсолютно доказуемо имат капацитета да ни прославят по света, стоят на ръба на оцеляването и все още се опитват да си вършат работата „на мускули”. Надяваме се победата на DARA да промени освен имиджа на България и нейното изкуство на глобално равнище, така и политиката на собствените ни държавни органи, чието задължение е да се грижат бранша, вместо да го спъват. За всичко това си поговорхиме с Елианна Лилова – директор и главна движеща сила на един от най-силните и качествени форуми за съвременен танц у нас – познатия и обичан One Dance Festival, който за 18-та поредна година ще превърне Пловдив в огромна сцена и в притегателна точка на някои от най-големите и актуални имена от света на съвременния танц в Европа и не само. Работата на Елианна и екипа й е наистина важна, тъй като освен, че водят у нас изкуство и артисти на световно равнище, те развиват и продуцентска дейност, като помагат за появата на нови и качествени продукти в глобален план. Как се справя One Dance Festival с всичко това и какво ни очаква в дните 22 май – 7 юни в Дом на културата „Борис Христов” ни разказва чаровната Елиа.
Представи ни се така, както би се представила на малко дете?
Казвам се Елианна и съм събирач на приказки – истории, създадени от телата на хора от ц-е-е-елия свят, които, ако харесам много, после каня тук, за да ги преживеем заедно и така те да останат като нещо незабравимо в живота ни.
Как минават дните ти последно време?
Абсурдно неосъзнато. В периода преди фестивала животът е изцяло хореографиран от срещи с екип и партньори, разговори с артисти, технически детайли, административен хаос и хиляди малки и големи решения.
Опитвам се да балансирам между огромната отговорност към фестивала, напрежението, адреналина… И се опитвам да си повтарям – „Не забравяй да се забавляваш, ей!” Когато всичко, което си планирал толкова дълго, започне да оживява – тогава вече се усеща магията!
Тази година One Dance навършва пълнолетие – 18 години и един фестивал – темата е огромна, но ако можеш да направиш кратка ретроспекция на всичко, което си преживяла, научила и видяла – каква би била тя?
През 2008-а година фразата „съвременен танц в България” звучеше почти невъзможно. А днес One Dance има своя публика, с която заедно израсна, своя история и свое място на международната карта.
Мечтаехме да покажем, че съвременният танц може да бъде достъпен, вълнуващ и необходим. И през тези реално 19 години видяхме как хора, които никога не бяха влизали на танцово представление, се връщат отново и отново. Срещнахме хората с невероятни титани, показахме им спектакли, които взривяват светогледи, борихме се да подобрим достъпа на българския гражданин до световна съвременна култура, която той да може да гледа не след 5 години, а веднага след Париж или преди Лондон.
В България да работиш в културния сектор повече от година може единствено да се дължи на делириумна дон-кихотовска обсесия. Наистина!
Усетих силата на културата да променя общества – това е моят основен практически урок за тези години. Видях как го прави тихо, но дълбоко. И също разбрах, че най-смислените неща се случват бавно – с постоянство, риск и много любов. И много труд.
Какво е за теб One Dance Festival обобщено?
За мен фестивалът никога не е бил просто програма от спектакли. От една страна, той е начин да показваме, че България може да бъде част от най-смелите и съвременни културни разговори в света, защото фестивалът (повярвайте ми!) програмно се съревновава и си партнира с най-известните и посещавани танцови форуми от Европа.
Но One Dance е и среща между различни светове, която се случва в Пловдив, на която всеки е поканен да бъде свободен, да използва въображението си и да мечтае. Създаваме балон, в който различни хора, идеи и емоции съ-съществуват заедно, свят на вглеждане в другостта и покана да я обикнеш.
One Dance е и критическо огледало на света тук и сега, хирургически анализ на съвремието и на всичките му наболели теми.
Тази година програмата е особено впечатляваща – кои са акцентите, които не трябва да пропускаме за нищо на света?
Това е поредно издание, което изстрадваме и е „на ръба“ на своето съществуване. Издание, което бележи 64% отрязан бюджет, което канселира 5 спектакъла (две собствени копдопрукции), но въпреки това смело посреща 3 гиганстки спектакъла на национални европейски театри, 3 международни премиери (и то в Пловдив), 4 наши копродукции, 5 спектакъла на открито, 6 уъркшопи, дискусии и др. Издание, което си поставя емоционалната и рационална революция като тема и като нужда на свободния и мислещ човек.
Всички селектирани хореографи са сред най-интересните имена в световния съвременен танц в момента и присъствието им тук е огромна привилегия. Мултижанровост бележи всички от тях, като умело се смесват танц, театър, визуални изкуства, съвременна музика, дигитално изкуство, деконструкция на фолклор, ърбан течения, ортодоксални псалми и др. Има представления, които са визуално грандиозни, но и такива, които са интимни и остават с теб дълго след края.
Вярвам, че всички елементи в един фестивал са акценти и кураторите неслучайно са ги селектирали в програмата. Един фестивал не просто „се гледа”, той се преживява. Изборът е много труден, но цените на билетите ни подканят за повече от две представления.
Фокусът на тазгодишната програма е Белгия – наричат я „Меката на съвременния танц” – разкажи малко повече?
Това, което прави белгийската сцена толкова силна, са три основни причини.Първо, артистите там не се страхуват да експериментират, да смесват жанрове, да бъдат политически или радикални. Второ, държавата Белгия инвестира сериозно в съвременна култура, структурно и системно, и дава пространство на творците да развиват дългосрочно своите идеи. Трето, Белгия има изключително специално място в историята на съвременния танц. Именно там през последните десетилетия се появяват артисти и компании, които променят езика на танца в световен мащаб.
Белгийски спектакъл има в почти всяко издание на фестивала – другото е невъзможно!
Относно фокусът, той включва общо 4 спектакъла, 3 от които са собствени копродукции на фестивала. В тези начинания си партнираме с най-големите институции и фестивали за танц от цяла Европа.
Вие сте продуценти на откриващия Focu Meu на Бенджамин Кан, а и на значителна част от продукцията, която е представяна в рамките на One Dance през годините – това е голяма чест и в същото време малко известно – как една платформа от България може и продуцира толкова интригуващи продукции от цяла Европа?
Няма как да не кажа, че това е един от най-интересните въпроси, които съм получавала в последните години. А отговорът може да е дълги страници. Но ще започна с това, че участието в копродукционно инженерство е задължително за устойчиво присъствие в европейските културни екосистеми.
За нас отдавна не е интересно да сме просто посредник между спектакъл и публиката. Ние искаме да сме активен агент в културното производство — фестивал, който участва в условията за възникване на художествени практики, в тяхната мобилност и в трансфера им между различни културни и географски контексти. Факт е, че тази ни дейност е от по-слабо видима, но е структуроопределяща за организацията. Само така се гарантират 3 международни премиери и представяния преди големите културни столици. А в нашето портфолио има десетки такива.
Именно чрез копродуцентските си практики, One Dance успя да излезе от периферната си позиция на фестивален „показвач” и да съдейства все по-устойчиво за интегрирането на България в европейските процеси на културен обмен.
Възможността организация, базирана в България, да бъде активен участник в подобни процеси е резултат от дългосрочно натрупване на доверие. Полето на съвременния танц и пърформанс в Европа функционира чрез мрежови механизми на сътрудничество, при които устойчивостта на партньорствата, кураторската последователност и способността за международна координация са определящи фактори. One Dance е горд член на Dance Festivals Network Europe – организация от 23 фестивала от цяла Европа.
Тази година положението с държавното подпомагане на културния сектор е доста сложно и темата в момента е широко дискутирана – вие как се справяте?
Независимият културен сектор в България функционира в условия на ужасяваща несигурност и цялата културна екосистема е изправена на ръба на своето съществуване. Ние продължаваме да „кретаме”, защото вярваме, че публиката има нужда от тези срещи, а артистите — от своите публики. Но дългосрочно решението не може да бъде само в адаптивността на сектора и как той оцелява на екзистенс минимум. Необходимо е повече предвидимост и последователност в публичните политики и то спешно!
Културата е обществен ресурс, а не периферна дейност, скъпи властимащи! В най-успешните държави, културата не се възприема като разход, а като инвестиция – в образование, социална свързаност, критическо мислене и качество на живот. У нас, това разбиране за култура не е удобно.
Културата ни функционира в режим на постоянна временност.
Един фестивал като One Dance не се случва за няколко месеца — програмата, международните договорки, продукциите и логистиката започват две години по-рано. И грантовите схеми в нашата държава тотално не отговарят на размаха на стратегията и цялостното планиране на One Dance.
И тук идва въпросът: ако нас ни няма догодина, след 18 издания, на някой ще му пука ли? Или нашето място ще бъде заето от поредното шоубизнес събитие, което „се е преоблякло” на култура, за да вземе структурно финансиране?
Използвам случая да алармирам всички любители на културата – подкрепете събитията, които цените и посещавате през годините! Подарявайте си фестивали – те са вълшебно изживяване и оставят дълготрайни следи върху вас.
В ролята си на директор на One Dance ти имаш изключително детайлен поглед върху политиките на европейските държави във връзка с културния сектор – можеш ли да споделиш някакви позитивни практики, които са те впечатлили и които биха били приложими и у нас?
Наблюдавам отблизо различни модели и практики на културни политики в Европа – не толкова теоретично, колкото през ежедневната работа с артисти, фестивали, танцови театри, продуцентски структури и публични институции. Това, което най-силно ме впечатлява, е не размерът на инвестициите, а устойчивостта на системите и ясното разбиране защо културата има значение. Това бих определила и като най-големите дефицити в България – неяснота на мястото на културата в нашето общество и липса на многогодишното финансиране, защото проектното такова лишава организациите от стратегия и планиране.
В много европейски държави културните оператори имат възможност да планират в хоризонт (харесвам тази дума и неслучайно най-новият финансов механизъм на Европа се казва така) от три или повече години. Това позволява развитие на публики, международни партньорства, копродукции и поемане на артистичен риск. У нас често сме поставени в режим на непрекъснато краткосрочно оцеляване, което затруднява дългосрочното мислене.
Друго, което намирам за особено ценно, е подкрепата за международна мобилност и сътрудничество. Съвременните изпълнителски изкуства са по своята природа транснационални – артистите работят в различни държави, продукциите се създават в партньорство между организации, а фестивалите функционират като мрежи за обмен на идеи и практики.
Вярвам, че можем да адаптираме добри практики, ако има последователност, политическа воля и дългосрочна визия за ролята на културата в обществото.
Lюбопитно е, че името на българския участник в програмата – Катерина Радева – е признато в редица западноевропейски държави, но някак не особено познато в България. Нейният случай не е единствен – защо значими наши артисти, които са се реализирали в чужбина остават някак в периферията тук?
Въпросът удря много чувствителна тема, която самата Катерина загатва в своя нов спектакъл ДРУГА, чиято премиера ще гледаме на 31-ви май. Нямам точен отговор, но мисля, че е свързано с глагола „принадлежа”. България е все още много затворена държава към „другия” и „непознатия”, леко агресивна към „тръгналия си”, „предал” родината, потърсил реализация някъде другаде. Завист ли е – не знам, но със сигурност ощетява зрителите.
На фона на всичко – кое продължава да те мотивира да се занимаваш с изкуство?
Талантливите титани, с които се срещам, и брутално добрите им работи, които гледам – това са моите куки. Тъкмо започна да се предавам пред всички неудачи и някой спектакъл ми преобръща света и ето… пак тук.
Съвременното изкуство е моето живо пространство за срещи, разговор и смисъл.
Ако не беше културен мениджър щеше да си…?
Морски биолог.
Коя е Елианна извън One Dance?
One Dance не е просто професионална роля, а начин на мислене и отношение към света. Понякога самата аз се питам коя е Елианна и погълнало ли е One Dance Елианна… или обратното?!
Но Елианна е забавна, любопитна, смее се много (и на себе си), танцува смешно, обича шумните си приятели и семейството, което безспирно я подкрепя.
One Dance Festival се провежда от 22 май до 7 юни. Билети за спектаклите ще откриете тук.
One Dance Festival е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019 / Plovdiv 2019 ECOC и се реализира с подкрепата на Министерство на културата на Република България, Национален фонд „Култура“, Община Пловдив, Wallonie-Bruxelles International, Фондация Лъчезар Цоцорков, CataLANDance, Onassis Stegi, Teatroskop.
Следете всичко актуално от One Dance Festival ‘18 на: onedance-festival.com
