Сана е от тези момичета, които когато ги погледнеш, и душата ти се стопля. Тя е лъчезарна, добра и вечно усмихната. Има две кучета – Зоро и Роки, и дори фактът, че са кръстени така, ни кара още повече да сме заинтригувани от нейната личност. Знаем само, че животът й е изключително цветен и изпълнен с много йога и вкусна вегетарианска храна. Нямаме търпение да ви запознаем с йога момичето Сана.
– Здравей. Ще ни кажеш ли каква беше първата ти мисъл днес, когато се събуди?
– Това е доста труден въпрос. Първата ми мисъл беше: Не искааам да ставам! Или по-скоро: Оф, Косьо пак е станал преди мене. Защото той става много рано, въпреки че си лягаме по едно и също време.
– Откога се занимаваш с йога и кой те запали по нея?
– Много обичам йогата, въпреки че като бях малка, не знаех точно какво е, но бях гледала по телевизията и казах на мама: Мамо, много искам да ме запишеш на йога. И тя каза: Ето ти книга – оправяй се. Беше малко грубо, но взех книгата. Гледах картинките. Те бяха малко и основно беше текст, а точно тогава не бях в периода, в който обичах да чета. Просто по картинките се опитвах да имитирам някакви неща и колкото – толкова. Никога не се бях занимавала с йога до моята първа година в университета. Отивайки на лекции във факултета, видях обява „Курс по йога и дихателни упражнения“ и като цяло беше един „Ахааа, момент”, в който се появи светлина. Помислих си: Точно това съм търсила и то ме намери. Записах мен и сестра ми. Изкарахме курса и, естествено, имах мускулна треска, но след като не си правил такива упражнения и всеки ден ги правиш, а те са нови и непознати за тялото ти, е нормално то да има нужда от адаптация. Оттогава йога е част от живота ми, това беше през 2008 година, ноември месец.
– Защо трябва да правим йога и да медитираме?
– Йогата е нещо като част от тялото. Все едно да попиташ защо да използваме очите си или защо да дъвча или мия зъбите си. Толкова е естествено за тялото да прави упражнения или по-скоро – да прави позиции, в които ти просто дишаш или наблюдаваш усещанията. Тялото има нужда да го прави, както кучето има нужда да бяга. Аз имам хъски и тази порода има определена квота за бягане на ден. То иска да бяга, да бяга, да бяга… Това е най-прекрасното нещо на света за тях – да бягат може би безцелно, но да бягат. Също така тялото иска да прави упражнения, но ние не го слушаме или не знаем как да го чуем. И по тази логика на нещата това, което мога да кажа, е, че е супер естествено за човека да прави йога и да медитира. Когато започнах да медитирам, си мислех, че ще е трудно, после осъзнах, че не е нужно да правиш нищо. Просто затваряш очи и приемаш мислите си и шумовете около теб, просто наблюдаваш дишането си и усещаш, че ставаш по-фин и спокоен. И само след 10–15 минути /не е нужно да се медитира дълго/ отваряш очи и си много по-свеж. Което е някак си “Уау” според мен.
– Къде си ходила на практики по света?
– Индия е едното място, където съм ходила – в международния център на The Аrt оf Living. Това е място, на което човек – без значение дали е напреднал в йога, или въобще дали е медитирал и практикувал, може да навлезе в темата. Там изкарах един курс, който беше 3 седмици, и станах инструктор по йога. Също преди това се квалифицирах в международния център в Германия за детските курсове на Art of Living. Децата са ми другото любимо нещо, с което се занимавам. Хоби, така да се каже. Индия и Германия са двете места, които съм посещавала и съм могла да науча по нещо ново.
– Какво е чувството да медитираш в Индия, където много хора вярват в този начин на живот?
– Това зависи от човека. Спомням си много добре първия път когато посетих центъра в Бангалор в Индия. Полетът от България, естествено, беше среднощен и кацнах някъде сутринта към четири часá, после час и половина пътувах с такси. Реално не беше вечер, нито сутрин, и не можеше да си легнеш да спиш. Когато пристигнах, само се изкъпах и отидох в залата за медитация, която е във формата на торта, защото първият етаж е широк и после по-тесен, и по-тесен и накрая завършва с купол. Седнахме една до друга с моя приятелка, с която се засякохме още на летището в Германия. Тогава си казах: Какъв късмет, поне няма да пътувам сама за първи път до Индия, а сега отново бяхме заедно. Седнахме, и това беше сигурно най-дълбоката медитация, на която съм присъствала. Не бях яла и спала, но се зареждаш с такава енергия само заради самото място. Толкова много хора са медитирали тук и това те кара да се чувстваш по-спокоен и да изпаднеш в медитация много по-лесно. Затова мисля, че най-якото нещо е да медитираш в Индия.
– Какво правиш в свободното си време?
– Готвя. И то сладки неща. Много обичам да правя къп кейкове, торти, бисквити, шоколадови бонбони, смутита и всякави здравословни неща. Обичам сладката страна на живота.
– Ти си вегетарианка. Това означава ли, че и десертите ти са абсолютно вегетариански?
– Да. По принцип правя всичко без яйца, защото не ги обичам. Не слагам и прясно мляко, не ми харесва. Ползвам веган мляко, например: бадемово, кокосово, лешниково. Сама си правя майонеза от бадем и човек никога не би разбрал, че е веганска, понеже има вкус на истинска майонеза. Определено има начин да се правят десерти без прясно мляко и яйца. Хората, които са ми пробвали десертите, ми казват: Това не е истина, не може да е толкова вкусно без тези продукти. Абе, бива ме! Имам си самочувствие. От малка си ми е страст. Качвах се на масата и бърках кексове, и ми се получаваха. Общо взето, правех най-хубавите вкъщи.
– Как реши да кръстиш кучетата си Роки и Зоро?
– Един хубав ден, в който пекох сигурно около сто и двайсет къп кейка заедно с две приятелки – Вили (фотограф) и Доника (гримьор и художник). И двете креативни личности, което се отрази на кексчетата и атмосферата вкъщи – всичко беше в лилави и зелени цветове. Просто не можеш да си представиш какво беше у нас. Та по едно време Вили ми каза: Сана, кога ще си вземете куче? Много обичам животните и не знам защо нямах още. На следващия ден потърсих в интернет обяви за хора, които подаряват кучета. Едно момиченце беше писало, че е намерило четири бебенца, които са изоставени в един кашон в гората до Борисовата градина. Имаше две черни, едно кафяво и едно бяло. Когато отидох, естествено, взех най-болнавото. Писах във фейсбук как да кръстя кучето си. Много приятели ми писаха с различни предложения. Аз исках да е лесно име, в което има буквата Р, и се спрях на името Роки. Няма общо с филма.
Историята на Зоро е, че една сутрин през ноември майка ми ми звънна и каза, че имат вълк в двора. Тя ми прати снимка и на мен ми стана смешно. Казах й, че това не е вълк, а е хъски. Виел цяла сутрин и стоял пред къщи. Взехме го и го заведохме на лекар. Разбрахме, че е супер изстрадало куче. Опашката му беше изядена или отрязана, не знам. Целият беше кожа и кости – слаб и изнемощял. Оказа се наистина чистокръвно хъски – с две сини очи и супер красив. Мислех, че е избягал отнякъде, но никой не го потърси. Благодарение на Роки успяхме да го приобщим и социализираме. Той беше мостът между нас и Зоро. Ако не беше Роки, едва ли Зоро щеше да остане с нас. Кръстихме го Зоро, понеже е много по-оправен от хората. Като истински филмов герой е. Пресича улицата по-добре от човек, винаги се оглежда наляво и надясно, преди да го направи. Той разсъждава и мисли, и го чувстваме по-умен от доста хора, само дето не може да говори. Много му се радваме, защото успя да се пребори и да си стъпи на краката. Това са нашите любимци – Зоро и Роки.
– Каква музика слушаш?
– Покрай летните лагери за деца, които водим, ми се налага да слушам всякаква. Заради децата слушам най-новите хитове, понеже това е тяхната музика. Става луд купон. За себе си предпочитам по-смислената. Като например Джеймс Блънд, Майк Поснър. Харесвам Ариана Гранде. Също харесвам и латиноамериканската музика. Като цяло не съм от хората, които търсят музика – слушам това, което ми се предоставя.
– Какво е за теб България?
– Моят баща е от Сирия и аз съм 50% българка. България много ми липсва, когато пътувам. Въпреки че не е перфектното място според някои хора. Да, икономически нямаме толкова възможности, заплатите не са префектни и хората не живеят като в Западна Европа, но има едно спокойствие и хората са щастливи и сърдечни. Типично българско е да те поканят на кафе или вечеря вкъщи, а това не се среща навсякъде. В България се е запазила добротата и има някаква чистота и невинност. Като цяло много харесвам България и много си я обичам. Затова съм тук!
– Какво би ни пожелала?
– Пожелавам ви още много интервюта и хората да споделят нещата, които публикувате и пишете. Харесва ми идеята да се представят на публиката нови, алтернативни неща, различни от новините. Да представяте само позитивни неща и да докосвате сърцата на хората.
Снимки: Наталия Калчева
Автор: Мариана Станчева
