Той издава книги и пише поезия. На 21 март, точно в Деня на поезията, всички 20 поети, които участват в четенията, се обединяват около случващото се в Украйна, около темата за войната и мира. Тогава се ражда идеята за „Поезия срещу войната“. Това му дава сигнал, че за първи път от наистина много години цялата или почти цялата поетична сцена в България би могла да бъде мобилизирана в името на една кауза. Днес наш гост е поетът Георги Гаврилов и с него ще си говорим за това как се ражда идеята за „Поезия срещу войната“.
Здравей, Георги, можеш ли да се представиш, както би се представил на едно дете!
Аз съм Георги и се занимавам с издаване на книги. Някой ден ще разбереш това, сега си живей детството навън, ожулù лактите и коленете си и понякога четù. След това спри да се нараняваш и четù повече! Светът е литература, а литературата ще ти даде още много светове.
Кога поезията те срещна за първи път?
Някъде в гимназията. Тогава четях стандартните за тези години неща – Бодлер, По, Хайне – и исках да пиша като тях. И писах като тях, но много по-детско, просто ги имитирах. Човек има нужда да премине през различните стадии на поезията, през историята ѝ, за да започне да пише от свое име, не от името на някой свой кумир. След това открих съвременния свободен стих и новите си образци, които по същата логика трябваше да превъзмогна и преживея.
Как се роди идеята за „Поезия срещу войната“?
Идеята се роди след четенето по случай Деня на поезията – 21 март, предложено от заместник-министъра на културата Юрий Вълковски и организирано от Стефан Иванов, в което участвах заедно с 20 други български поети. Без предварителна уговорка или подадена тема всички стихотворения и всички речи на поетите бяха обединени около случващото се в Украйна, около темата за войната и мира и това ми даде сигнал, че за първи път от наистина много години цялата или почти цялата поетична сцена в България би могла да бъде мобилизирана в името на една кауза.
А какво е твоето лично отношение към войната в момента?
Изпитвам гняв, болка и непримиримост. Тези неща не ми позволяват нито да спя, нито да съществувам нормално. Книгата е реакция към тях. Опит да се направи нещо, когато си с вързани ръце. Опит да избегнеш агресията, за да не подражаваш на злото, което преобръща света ни. Смятам войната в Украйна за едно от бедствията на хилядолетието, в което вярвахме, че ще живеем по друг начин, и за бедствие, което може да се разпростре извън своята територия на събитийност. Заплаха за целия свят. Непредизвикана и абсурдна.
Кои са артистите в България, от които черпиш вдъхновение?
Артистите, от които черпя вдъхновение, за мое щастие са част от книгата, застанаха зад идеята и я подкрепиха. Няма да ни стигне пространството, за да ги изредя, но ще спомена Свилен Ноев и група Остава, Теодор Ушев, който живее в Канада, но това няма значение, Борис Христов, всички млади поети, които развиха свой собствен глас, и още много други. Считам, че творчеството в страната ни в момента е във възход и на няколко пъти избитата ни интелигенция е покълнала отново.
А тези извън нашите ширини?
U2, Banksy, Сорентино, ди Каприо. Това са хора с позиция, с послание, които не спят, действат. Харесва ми изкуството да е по този начин политическо, да бъде смело и да се опитва да променя. Не партийно, политически ангажирано. В противен случай то се превръща в брошка, в нещо красиво за вечерта.
Любима книга?
Любимата ми книга завинаги ще остане Черният обелиск на Ерих Мария Ремарк. По сантиментални и лично исторически причини. Обективно също смятам, че книгата е сред най-важните, които последните 100 години са ни дали. С Черният обелиск започна истинското ми увлечение по литературата. Човек трябва да помни какво е било в началото. За мен е тази книга.
А автор…?
Рилке, Песоа, Кортасар, Ремарк отново, Буковски, много са, няма един на върха, заедно са там. Бредбъри, Пратчет, Достоевски, Набоков, Милош, наистина са заедно. Не искам да казвам едно име, защото не е честно, има много страхотни писатели, които са в този списък, но списъците са за разследващите органи, така че нека не го наричаме така и не го допълваме.
Как преминава един твой ден?
Аз съм физик. Моят ден започва с това да отида на работата, с която се прехранвам и с която си плащам битовите сметки и кредита. Вечерта и уикендът са посветени на работа по издателството, от което съм част – „Скрибенс“ – и всички проекти, по които работим. Последното често преминава и в часовете след полунощ. Не звучи интересно, но за мен е и не бих го променил в момента. Срещам се и общувам на живо и онлайн с много интересни хора и макар това понякога да тежи, си струва – поне за мен.
Колко „тежи“ изкуството?
Нула и безкрайност. Дишаме през изкуството, то е нашият бял дроб. Понякога белият дроб се задръства от вдишаното, тогава тежи. Тогава тежи много. Свикнали сме със средата и пазара тук и очакаванията са според тях, това не натежава. Когато имаш хора до себе си, които помагат и оценяват работата, тежестта пада.
И не на последно място – моля те да изрецитираш любим стих.
Часовникът брои нещо –
това не е времето.
Аз броя нищото –
това е времето.
Иван Методиев
