“Hating Machine” е най-новият спектакъл на Марион Дърова. Пърформансът е част от деветия ACT Фестивал за свободен театър, който стартира този петък. За да разберем малко повече за машината на омразата, как работи тя, по-лесно ли е да мразиш, има ли пол агресията, както и за важността театърът да е свободен, се свързахме със самата Марион, която е и хореограф на представлението.
“Hating Machine” ще се играе на 22.10 (вторник) от 20:00 ч. в ДНК – пространство за съвременен танц и театър.
Вие сте завършила философия, а в най-новия Ви спектакъл “Hating Machine” използвате изразните средства на съвременния танц, за да представите идеята за омразата. Какви са допирните точки между философията и танца?
Привидно нямат допирни точки – инструментът на философията е ума, а на танца е тялото. Може да се каже обаче, че съвременният танц е философия и предоставя безгранични възможности за изследване на нас и света.
Физическият Ви пърформанс залага на специфична естетика, съчетаваща театрална изказност. По-лесно или по-трудно е да се представи идеята за омразата без да се „говори” за нея?
“Hating machine” се появи с волята да разбера как и защо започваме да мразим, как омразата се превръща в идеология и какви са нейните мотивации. Аз живея близо до къщата на ген. Луков и виждам, че всяка година по улиците излизат млади хора, опиянени от заедността си и желанието да легитимират агресията си. Причините да съществуват хора като тях и в миналото, и в настоящето ме интересуват. „Езикът“ на изкуството не изговаря нещата буквално, ежедневно или политически, дори да използва словото, а ни дава необходимата свобода да ги изследваме и интерпретираме в тяхната същина. В представлението ще видите по какъв начин словото става средство за манипулация и завоалиране на примитивни емоции.
Тази машина на омразата, която се движи на бързи обороти, естествено захранвана ли е или е плод на изкуствен конфликт?
Да, асоциирането с машина не е случайно, но не защото е изкуствено създадена, тоест е дело на техниката, а защото машината няма собствен разум, има само цел. Машината за омраза обаче се захранва напълно естествено и с високо енергийно гориво – страховете ни.
Как се спряхте на точно тези артисти, които да пресъздадат неизчерпаемото движение, което се зарежда от омразата?
Това са четирима млади актьори, с двама от които се запознах случайно и пожелах да работя с тях – Михаил Стоянов и Мартина Апостолова. С другите – Борис Георгиев и Васил Зелямов съм работила и логично привлякох към проекта. Всички са лично ангажирани в темата и репетициите протичаха с лекота.
Има ли импровизация на сцената или всичко е по предварително начертан план, който не търпи промяна? Доколко давате свобода на артистите?
Голяма част от пърформанса протича в импровизация, но с ясно начертани рамки. Има сцена, в която трябва от пълна неподвижност, за определено време, да влезнат в точно определен бийт (темпо) на движенията си, което е изключително трудно и изисква тяхната тотална заедност и пределна концентрация. Това е важен момент за тях, защото тогава стават група, а за нас като зрители това не е показано, а е осезаемо.
Има ли пол агресията?
Не.
Защо е важно театърът да е свободен?
Винаги театърът се е борил за свобода, защото по подразбиране това е територия на свободата, но често тя бива засегната от политиката или парите, но те са едно и също. Да си свободен артист в България е много трудно и струва ми се, че донякъде причините са в недооценяване на нуждата и важността да съществуват такива в изкуството.
Какво от независимата сцена у нас е “все по-топло”?
Независимата сцена е все по-топла, а за да кипи тя има нужда от повече пространства, в които да се ситуира и да се случва свободно.
