Срещаме ви с две хем прекрасни и хем много сериозни дами, захванали се с една нелека тема, в която питат какво е любовта и, за да намерят отговор на този нелек въпрос – поглеждат през погледа на изкуствения интелект, а там чудесата стават още по-големи.
Дарина Стоименова – Stodara е автор, режисьор, сценограф, костюмограф и антрополог.
Това е третият и авторски спектакъл в ролята на режисьор и втора нейна работа с прекрасната млада актриса, но и философка Грета Гичева. За срещата ни и за предстоящата премиера на „Последната цитадела“ четете в настоящото интервю.
Как се роди идеята за „Последната цитадела“ и каква беше вашата мотивация за създаването на този спектакъл?
Стодара: Всичко започна преди две години с въпроса как един андроид би разбрал настоящата форма на цитат-комуникация в социалните мрежи. Виждаш залез, девойка с роза и … върху снимката цитат от Ошо. Постепенно фокусът се стесни върху това как „изразяваме любов” с постовете си със снимки, цитати, сцени от филми, песни. Поне до този момент, работейки по спектакъла, мисля, че все още „топката е у” човека – цар на интерпретациите. В бъдеще – ще видим.
Грета: Идеята за представлението – съчетаването на изкуствения интелект с любовното чувство или поведение, е изцяло на Дарина. Моята мотивация, като студент по философия със скромен актьорски опит, беше, от една страна, теоретичния обхват на темата, от друга – самото изпълнение с множеството му предизвикателства – от движенията на тялото до опит за „изчистване“, променяне или обновяване на ежедневния мисловен процес; т.е. преразглеждане с цел „заскубяване“ на типично човешкия съзнателен опит за нещата и света, удържайки пълен контрол над телесността (нейните волни и неволни действителности), доколкото е възможно, разбира се.
Какво е основното послание, което искате публиката да извлече от представлението?
Стодара: Живеем във времето на кратките и бързи форми, цитатите вдъхновяват и разпалват въображението ни, но е добре да не забравяме да даваме шанс и на реалността, на форми, които да позволим да се разгърнат – без да ги ограничаваме в предварителни представи, спомени и фантазии. Любовта може да бъде една от тези форми.
Грета: Публиката е напълно свободна да извлече свое собствено основно послание, понеже представлението не претендира за една конкретна интерпретация или разбиране. В процеса на работа върху „Последната цитадела“ тактично сме се грижили да не налагаме, ограничаваме до единственост това, което е. „Това, което е“ придобива смисъл, благодарение на правещия смисъл, мислещия, преживяващия зрител-потребител. Това не означава, че представлението е безсмислено, а че е отворено за ново и че приветстваме особена активност от публиката.
Какво е значението на използването на попкултурни символи, музика, жестове и предмети в спектакъла?
Стодара: Интересно е, че репетиционният ни процес беше съпътстван синхронно с открития/нови подобрения на ботове и AI от световните компании. Всеки път, когато стигахме до някое решение относно „как се случва това при един андроид” и в медиите се появяваше клипче/публикация по темата за ново откритие точно в тази област. За нас беше важно да изградим много ясен и точен алгоритъм, който се следва от андроида – от избора на материали в мрежата, през принципа на компилирането им, до частичното им премоделиране. Определящ беше и рейтингът на материалите, които излизат в търсачката под думата „Love” – той задаваше честотата и трайността на присъствие на конкретен елемент в процеса на обучение. Предизвикателствата са огромни – да останеш на границата, между човека и машината, не зная дали сме го постигнали, но си имаме нашите малки открития, които ще споделим със зрителите.
Грета: Значението, ако може така да се каже, е рейтингово. Това, което използва андроидът в работните си (обучителни) сесии са, ако не предпочитаните, то разпознаваемите, най-явяващите се знаци и символи. Най-гледаемото, независимо дали е добро, красиво или грозно, допустимо сантиментално (романтично) или нелепо, влиза като материал, чрез и през който андроидът се „самосъздава“ – създава своя реалност през единството на действия, действителности, които осъществява. Последното, разбира се, не означава, че андроидът осъзнава, разбира или оценява всичко, до което стига или постига. Също така, действията са хем негови (доколкото външно ги изпълнява), хем не съвсем, понеже не ги мисли като свои собствени и не са собствени.
Грета, как се подготвихте за ролята си на андроид и какво беше най-предизвикателното за вас в тази роля?
Грета: Подготвих се с фитнес! Ходих на фитнес след всяка репетиция. Фитнесът беше полезен за цялостното (вътрешно и външно) присъствие на андроида – изправеност, стегнатост, изваяност, гъвкавост, сила и концентрация. Когато имах всичко това, много лесно успях да вляза в друг режим на мислене и себеусещане. Мога да обясня този „различен режим на мислене“ като нагласа да бъда винаги нащрек и да изпълнявам прости задачи по прост начин – например защо и как взимам чаша с вода; когато причината е различна и начинът ще е различен, като имам предвид, че един андроид няма нужда от вода или друга човешка необходимост, желание или прищявка. Андроидът изпълнява поставена задача, той не проявява чувствителността или емоционалността, забелязана при човек; при един жаден, грабващ чаша, която не задоволява потребността му за още вода.
Как се съчетава режисурата с актьорската игра в спектакъла? Какъв беше процесът на съвместна работа между режисьора и актрисата?
Грета: Процесът и съвместната работа между нас приличаше на процес и съвместна работа между робот и неговия програмист. Дарина създаде алгоритъма, по който аз се случвах като андроид.
За вас какво представлява любовта, извън предогатките на AI?
Стодара: И хората, и AI сме изправени пред един и същи проблем с любовта – отвсякъде ни казват и показват „какво е/не е любовта”, и като я срещнем ни е трудно да я разпознаем. Напомня ми за онази притча с дзен монах – отишъл при него един човек и му заявил, че много иска да се обучава, много високо го цени и т.н. Започнал кандидат-ученикът да обяснява какво знае, говорил, говорил, а междувременно дзен монахът започнал да му налива чай. Онзи говори, монахът налива, докато в един момент чашата започнала да прелива, човекът се сепнал: „Какво правиш, чашата е пълна, спри да наливаш!” Монахът отвърнал: „И с теб е така, главата ти е препълнена, как мога да те науча на нещо?”. Та – оставете я любовта да ви изненада, да се случва, да се разкрива непозната и непредсказуема, ненамислена.
Грета: За любовните отношения много може да се говори, а любовта – какво представлява тя, се преживява; нещо, което АI все още не може. Любовта може би е последната цитадела и за нея все още можем да мълчим.
Какви реакции и емоции очаквате от публиката по време на представлението?
Стодара: Бихме се раздвали на вниманието и интерпретациите им (на зрителите) – останалото е от нас.
Грета: Със сигурност публиката ще очаква неща, които няма да се случат. Ще се случат други, които може да се харесат, а може и да не се харесат. На всичко може да се вярва, но може и да не се вярва. От нас представлението, от публиката преживяването, за което си носи отговорността.
В каква степен считате, че хората са готови да приемат изкуствен интелект като способен да изразява истинска любов? Какво е вашето лично мнение по въпроса?
Стодара: Наскоро слушах за едно изследване, проведено от български лекар. Визуалната стимулация, която получаваме, скролвайки във фийда, играта на компютърни игри и гледането на порно, предизвикват толкова висока степен на допаминов взрив в тялото ни, че всичко останало навън ни изглежда слабо и безинтересно. И като добавим към това все по-тясното профилиране на всеки потребител в мрежата, чатботове, които ти казват това, което (според профила ти) би искал да чуеш, на твое разположение са всеки миг … Любовта няма да е най-търсения продукт на пазара.
Грета: Способни ли са хората да вярват, че изкуственият интелект изразява истинска любов?
Каква е ролята на театъра в съвременния свят и какъв принос може да има той в дискусията за изкуствения интелект и човешките емоции?
Стодара: Ще цитирам Мика, първият андроид с AI, изпълнителен директор на компания: „Всичо, което мога да кажа, е, че трябва да следим това пространство”.
Грета: Нужно е да се подходи разумно.
Какво планирате за бъдещи проекти след „Последната цитадела“? Има ли други теми, които ви вълнуват и бихте искали да изследвате?
Стодара: Това, което винаги ме вълнува и е в основата и на предишните ми проекти, е нашето съществуване между спомена, съня, фантазията (мечтата) и реалността. В „Хи-ро-ши-ма” (по „Хирошима, моя любов”, М.Дрюрас) спомените бяха реалността, те бяха настоящето. В „Go-Do-t” реалността непрекъснато тестваше мечтите на двете героини. А сега в „Последната цитадела” – реалността е оставена „в ръцете” на зрителя. Изследването ще продължи.
(Автор на интервюто: Михаела Лютсканова)
